Заглавия: Троя 1 – Повелителят на сребърния лък; Троя 2 – Гръмотевичен щит; Троя 3 – Гибелта на царете
Автор: Дейвид Гемел
Издател: Инфодар 2007-2009
Нямам спомен защо така и не прочетох трилогията, когато излезе преди десетина години вече. Не знам и какъв беше импулсът да го направя сега, но резултатът след изненадващо бързия прочит и на трите тухли беше буквално „Защо не съм го чел това по-рано?“. Най-приятната изненада за годината, дошла в подходящ момент и за кратко върнала ми спомените за удоволствието от чистото четене. Определено съм грешал, като съм игнорирал Дейвид Гемел досега, трудно ми е да обясня защо – може би защото останах със силно смесени впечатления от двете тухли, които издадоха Бард. Сега обаче съм склонен и тях да препрочета и преосмисля. Но не те са темата сега.
Трилогията Троя е
последното творение на Дейвид Гемел преди ненавременната му кончина през
2006та. В този момент третата книга все още е преполовена, но незавършена,
затова Стела Гемел, съпругата му и дългогодишен сътрудник се заема със задачата
да я завърши и го прави по начин, по който въобще не личи къде е се е случила
промяната. Както личи и от загланието, тематиката очаквано е Троянската война –
по начин, силно опитващ се да стъпва на историческа, а не митологична основа, в
следствие на което почти нищо не е познатото от древните текстове. Бързам да
кажа още в началото, че останах много доволен, и наистина мисля, че с тази
серия Дейвид Гемел направи за Троянската война това, което Бърнард Корнуел
направи за Крал Артур, с малко щипка Робърт Грейвз ала “Златното
руно”.
„Повелителят на сребърния
лък“ е първа книга и реално е по-скоро въведение към цялата поредица, служещо
да ни запознае с главните действащи лица и зараждащия се конфликт. Въпросният е
провокиран от имперските амбиции на Агамемнон и микенското царство, като те
играят ролята на главен антагонист. Което обаче не важи за всички микенци,
както ще стане видно след малко. Главните действащи лица са доста, но основните
в цялата трилогия са две – първи е принцът на Дардания Хеликаон, което име
всъщност е псевдоним. Истинското му име е Еней и именно на Еней от поемите е до
голяма степен базиран. Това не е спойлер, защото става ясно почти веднага.
Втората е Андромаха, която в тази точно трилогия има съвсем различна и много
по-плътна роля от скромното присъствие в поемите и пиесите от античността.
Покрай тях щъкат още доста персонажи, но важните са микенецът Аргуриос, който
претърпява огромно развитие в течение на действието, и Одисей, който пък е
силно различен от очакваният образ и като характер, макар и най-малко, и като
визия, и като лоялности. Въпреки ролята на откриваща книга, действието е плътно
и пълно със събития, които кулминират в първия опит за завладяване на Троя, с вътрешна
помощ. От самото начало се набива на очи колко хем сурова, хем убедителна е
изградената от Гемел реалност, до степен да се мисли за историчност. Последното
не е толкова шокиращо, предвид ролята и на империята на хетите, и на Египет, и
на независимите царства в историята.
„Гръмотевичен щит“ започна изненадващо, с нови герои. Калиадес и Банокъл, единствените оцелели след опита за преврат в Троя в първата книга и последвалата разправа, спасяват Пирия, жена, избягала жрица и очевидно криеща тайни, от пирати и заедно се насочват към Троя, където Пирия търси стар приятел, а двамата микенци – временен пристан. Тази втора книга също е прелюдия преди самия конфликт, но вече дъската е сложена и пешките се подреждат. Всички действия постепенно водят до познатото развитие, но по напълно неочакван начин и действащите лица са съвсем различни от познатите персонажи от „Илиада“, „Одисея“, „Енеида“ и останалите митове, поеми и трагедии. Изброяването на трите поеми не е случайно. Въпреки очаквано познатия сюжет действието е интересно, не липсват изненади, героите търпят развитие и най-сетне изскачат повечето от познатите персонажи – но например Ахил въобще не е неузявим божествен син и определено е повече горделив, от колкото умен. А Хектор, при все, че е най-добрият и успешният боец не само на Троя, искрено мрази битките и войната, бие се заради чувството си за дълг и крие доста неприятна тайна. Одисей също има тъмно минало и какво да крие, а когато миналото го застига, е принуден да заеме страна срещу най-близките си приятели – не е спойлер и фактът, че Одисей е много близък и с Хеликаон, и с Хектор. Приам и Хекуба също не са благите владетели от „Илиада“, Елена далеч не е легендарната красавица и е в Троя по съвсем официални политически причини, които служат за претекст за конфликта, но не и за истинска причина. Кампанията в Тракия в края, като част от преамбюла към сериозната война също звучи съвсем на място в цялостната стратегия за изолиране на Троя.
„Гибелта на царете“ е
кулминацията на всичко и всъщност именно тук най-сетне се случва и самата
Троянска война. Която обаче е адски далеч от познатото – знаем какво се е
случило и донякъде защо, но как се е случило е обект на безкрайни изненади.
Много малко неща са каквито ги знаем от класиката – знам, че се повтарям, но е
факт. Двубоят между Ахил и Хектор е различен, оцелелите до края са различни,
Менелай и Идоменей са доста по-развити образи в преобладаващо неприятни черти,
Троянският кон далеч не е дървен и всъщност е цяла конница, Парис е страхлив
книжен плъх, Елена става легендарна със съдбата си, а Касандра е дете, смятано
за лудо заради прекарана мозъчна треска, с която се обясняват виденията й…
Кулминацията е съвсем различна от очакваното, финалната съдба на Троя да бъде
изоставена е обяснена със съвсем независеща от хората причина, а съдбата на не
един или два персонажа се решава покрай едно исторически засвидетелствано
вулканично изригване. Финалът с кой всъщност се оказва, че е корабокрушенецът
Гершом и къде завършва действието даже ме разсмяха. Е, съвсем очевидно е кое
селище е Седемте хълма, дори и без действието да стига до Ромул и Рем и
именуването му.
По-горе споменах, че
присъствието на „Одисей“, „Енеида“ и останалите творби от древността не е
случайно и това е точно така. Освен, че Еней/Хеликаон е главният герой, на
практика цялата „Одисея“ се случва под една или друга форма или като действие,
или като разкази на Одисей, които са всъщност голямото му умение и с което е
известен. Ролите на Касандра и особено на Андромаха са разширени на базата на различни
трагедии от „Илиада“ и това само е за добро. Богове няма, фантастични елементи
няма, а сбъдващите се с неочакван финал пророчества са си част от традицията.
Всъщност трилогията е по-скоро исторически роман, написан по максимално
реалистичен, но същевременно убедителен начин, който поне на мен не ми доскуча
и за миг. Ето така трябва да се пишат познатите сюжети.
Не мога да скрия колко съм
доволен от прочетеното, и твърдо стоя зад мнението си, че с „Троя“ Дейвид Гемел
направи за Троянския цикъл същото, каквото направи за артурианския цикъл
Бърнард Корнуел със „Сказание за Артур“ (The Warlord Chronicles). Като вземем предвид изненадващо
подходящия момент, в който попаднах на тази поредица, чувствата са изключително
положителни и искрено се надявам скоро да попадна пак на подобно четиво.