Заглавие: Други песни
Автор: Яцек Дукай
Издател: Колибри 2015
Без никакво преувеличение, това е една от най-странните книги, които съм чел някога. Истинско предизвикателство за четене, но в крайна сметка в края останах с по-скоро смесени чувства и от към хубаво, и от към не толкова хубаво.
Първата изненада дойде още в началото, когато отворих за първи път книгата. Очаквах твърда фантастика, вместо това получих неочаквана смесица от поне три жанра. Всъщност, понеже се затруднявам да напиша кохерентен текст, ще карам баналната, с малко раздути плюсове и минуси.
Плюсове:
– Убийствено добро светостроене, издържано и изпипано – това безспорно е най-силната страна на романа. Действието се развива на една земя, подобна на нашата, но не съвсем; всъщност познатите физични правила тук не важат и вместо това вселената се движи на базата на Аристотеловата метафизика. Тоест, имаме пет елемента, които съставляват всичко, Земята е в центъра на вселената и останалите небесни тела обикалят в сфери около нея. Това е първата огромна разлика, втората е наличието на така наречените кратистоси – много, ама наистина много могъщи хора, способни да налагат Формата си на околния свят и на практика разпределили си го. Мисля, че частта с Формите пак се основана на философска концепция от елинистичната епоха, подозирам на Платон, но не се наемам да твърдя със сигурност дали или коя точно, липсват ми познания. Всъщност разликите са много, начело с наличието на нещо като магии и факта, че историята въобще не е същата. Първият кратистос е бил Александър Велики, не е умрял на няма 33 години, а доста по-късно и основаната от него империя е дала име на цяла епоха.
– Влиянията от елинизма и класическата античност работят и са вплетени изненадващо сполучливо. Да, точно така – при все, че действието се развива по груби сметки в някакъв доста по-напреднал аналог на земния 18 век, светът е изграден на базата на елинистичната култура, най-разпространеният език е гръцки и страниците изобилстват с на моменти неразбираеми термини с гръкоезичен произход. Е, по описание някои са очевидни какви са (примеро пиросидерите са оръдия), но не всички.
– Жанрово многообразие – има фантастика (Луната е населена, има нещо като извънземно нашествие, а финалът е в космоса), алтернативна история (за това стана дума по-горе, но примерно готи, хуни, Вавилонските държави съществуват доста по-късно, от колкото в истинската история, а началото е в град Воденбург някъде на територията на Белгия, който въобще не знам дали същестува дори като аналог, но тук е един от най-важните градове в Европа), стиймпънк (нещо като дирижабли, експериментални парни машини в Хердон, тоест Америка), екшън (в скромни количества, но има), детективска история (съвсем малка, колкото да пришпори главния герой в правилната мисловна посока). За това вече стана дума, но продължава да ме удивлява.
Плюс/минус:
– Историята е странна и на моменти бавна и напоителна от не най-приятния тип. Всъщност доста бавна. А иначе, сюжетът се върти около Йероним Бербелек, някогашен велик стратег и военачалник, за когото се носят легенди, дори и в настоящото му битие като търговец. Преди години е претърпял поражение, доста катастрофално, от един от преждеспоменатите кратистоси, но го е претърпял по начин, който далеч не е замъглил славата му. Понастоящем е попаднал в плановете на други сили, включително и такива, търсещи начин да си върнат присъствието и властта на земята, и се оказва в ролята на внимателно насочвана и подбутвана пешка към не съвсем изяснена цел. Защото дори и предполагаемото извънземно нашествие, изменящо Африка, поражда съмнения в същността си.
– Стилът е неравномерен и на моменти и тотално различен в рамките на една страница. Това резултира в на моменти откровено дразнещи пасажи и стилови промени, включително и рязко превключване в дразнещото ме сегашно време. На обратния полюс се оказаха описателните пасажи, които дават изненадващо добра представа за света.
Минуси:
– Героите са преобладаващо неприятни, начело с главния, въпросният Бербелек, който на моменти се държи като арогантен задник. Останалите с нищо не можаха да ми станат симпатични, начело с тайнствената манипулаторка Шулима Амитаче, която чак към средата стана ясно каква игра играе и чия пионка е. Макар че пионка не е съвсем точно.
– Шансът човек да се загуби и обърка е огромен. Книгата е пълна с понятия, производни от философски концепции от античността и преобладаващо с гръцки езиков произход. За пиросидерите стана дума одеве, но далеч не са само те. И докато с малко мисъл може да се разбере какво са например текнитеси (майстори, лечители, в зависимост от контекста и на какво точно са), ареси (професионални войници) или нимроди (ловци), в редица случаи далеч не е така. Липсата на карта също не помага, особено по време на първия поход в Африка.
– Краят, уви, е разочароващ. Доволно отворен и неясен, начело с намек, че нещата с нашествието не са това, което изглеждат, както и с малко претупаната развръзка. Не вярвам да има продължение, и всъщност по-добре.
Финално, не мога да кажа, че съм недоволен, но определено „Други песни“ не е точно това, което очаквах. Отне ми близо месец и половина да я завърша и въобще не съм сигурен, че я разбрах напълно. Какво ти, наистина не съм. Обаче не съжалявам изобщо. Много искам да разбера какво ползват (да сме културни все пак) в тая Полша, че им хрумват подобни литературни идеи и че се появяват такива писатели. Скоро може да стигна и до „Лед“, другата преведена на български книга на Яцек Дукай. И като стана дума за преводи – преводът на „Други песни“ е равносилен на подвиг и справката за преводача Силвия Борисова в края на книгата е напълно на мястото си.