Дейвид Гемел – Троя

Заглавия: Троя 1 – Повелителят на сребърния лък; Троя 2 – Гръмотевичен щит; Троя 3 – Гибелта на царете

Автор: Дейвид Гемел

Издател: Инфодар 2007-2009

Нямам спомен защо така и не прочетох трилогията, когато излезе преди десетина години вече. Не знам и какъв беше импулсът да го направя сега, но резултатът след изненадващо бързия прочит и на трите тухли беше буквално „Защо не съм го чел това по-рано?“. Най-приятната изненада за годината, дошла в подходящ момент и за кратко върнала ми спомените за удоволствието от чистото четене. Определено съм грешал, като съм игнорирал Дейвид Гемел досега, трудно ми е да обясня защо – може би защото останах със силно смесени впечатления от двете тухли, които издадоха Бард. Сега обаче съм склонен и тях да препрочета и преосмисля. Но не те са темата сега.

Трилогията Троя е последното творение на Дейвид Гемел преди ненавременната му кончина през 2006та. В този момент третата книга все още е преполовена, но незавършена, затова Стела Гемел, съпругата му и дългогодишен сътрудник се заема със задачата да я завърши и го прави по начин, по който въобще не личи къде е се е случила промяната. Както личи и от загланието, тематиката очаквано е Троянската война – по начин, силно опитващ се да стъпва на историческа, а не митологична основа, в следствие на което почти нищо не е познатото от древните текстове. Бързам да кажа още в началото, че останах много доволен, и наистина мисля, че с тази серия Дейвид Гемел направи за Троянската война това, което Бърнард Корнуел направи за Крал Артур, с малко щипка Робърт Грейвз ала “Златното руно”.

„Повелителят на сребърния лък“ е първа книга и реално е по-скоро въведение към цялата поредица, служещо да ни запознае с главните действащи лица и зараждащия се конфликт. Въпросният е провокиран от имперските амбиции на Агамемнон и микенското царство, като те играят ролята на главен антагонист. Което обаче не важи за всички микенци, както ще стане видно след малко. Главните действащи лица са доста, но основните в цялата трилогия са две – първи е принцът на Дардания Хеликаон, което име всъщност е псевдоним. Истинското му име е Еней и именно на Еней от поемите е до голяма степен базиран. Това не е спойлер, защото става ясно почти веднага. Втората е Андромаха, която в тази точно трилогия има съвсем различна и много по-плътна роля от скромното присъствие в поемите и пиесите от античността. Покрай тях щъкат още доста персонажи, но важните са микенецът Аргуриос, който претърпява огромно развитие в течение на действието, и Одисей, който пък е силно различен от очакваният образ и като характер, макар и най-малко, и като визия, и като лоялности. Въпреки ролята на откриваща книга, действието е плътно и пълно със събития, които кулминират в първия опит за завладяване на Троя, с вътрешна помощ. От самото начало се набива на очи колко хем сурова, хем убедителна е изградената от Гемел реалност, до степен да се мисли за историчност. Последното не е толкова шокиращо, предвид ролята и на империята на хетите, и на Египет, и на независимите царства в историята.

„Гръмотевичен щит“ започна изненадващо, с нови герои. Калиадес и Банокъл, единствените оцелели след опита за преврат в Троя в първата книга и последвалата разправа, спасяват Пирия, жена, избягала жрица и очевидно криеща тайни, от пирати и заедно се насочват към Троя, където Пирия търси стар приятел, а двамата микенци – временен пристан. Тази втора книга също е прелюдия преди самия конфликт, но вече дъската е сложена и пешките се подреждат. Всички действия постепенно водят до познатото развитие, но по напълно неочакван начин и действащите лица са съвсем различни от познатите персонажи от „Илиада“, „Одисея“, „Енеида“ и останалите митове, поеми и трагедии. Изброяването на трите поеми не е случайно. Въпреки очаквано познатия сюжет действието е интересно, не липсват изненади, героите търпят развитие и най-сетне изскачат повечето от познатите персонажи – но например Ахил въобще не е неузявим божествен син и определено е повече горделив, от колкото умен. А Хектор, при все, че е най-добрият и успешният боец не само на Троя, искрено мрази битките и войната, бие се заради чувството си за дълг и крие доста неприятна тайна. Одисей също има тъмно минало и какво да крие, а когато миналото го застига, е принуден да заеме страна срещу най-близките си приятели – не е спойлер и фактът, че Одисей е много близък и с Хеликаон, и с Хектор. Приам и Хекуба също не са благите владетели от „Илиада“, Елена далеч не е легендарната красавица и е в Троя по съвсем официални политически причини, които служат за претекст за конфликта, но не и за истинска причина. Кампанията в Тракия в края, като част от преамбюла към сериозната война също звучи съвсем на място в цялостната стратегия за изолиране на Троя.

„Гибелта на царете“ е кулминацията на всичко и всъщност именно тук най-сетне се случва и самата Троянска война. Която обаче е адски далеч от познатото – знаем какво се е случило и донякъде защо, но как се е случило е обект на безкрайни изненади. Много малко неща са каквито ги знаем от класиката – знам, че се повтарям, но е факт. Двубоят между Ахил и Хектор е различен, оцелелите до края са различни, Менелай и Идоменей са доста по-развити образи в преобладаващо неприятни черти, Троянският кон далеч не е дървен и всъщност е цяла конница, Парис е страхлив книжен плъх, Елена става легендарна със съдбата си, а Касандра е дете, смятано за лудо заради прекарана мозъчна треска, с която се обясняват виденията й… Кулминацията е съвсем различна от очакваното, финалната съдба на Троя да бъде изоставена е обяснена със съвсем независеща от хората причина, а съдбата на не един или два персонажа се решава покрай едно исторически засвидетелствано вулканично изригване. Финалът с кой всъщност се оказва, че е корабокрушенецът Гершом и къде завършва действието даже ме разсмяха. Е, съвсем очевидно е кое селище е Седемте хълма, дори и без действието да стига до Ромул и Рем и именуването му.

По-горе споменах, че присъствието на „Одисей“, „Енеида“ и останалите творби от древността не е случайно и това е точно така. Освен, че Еней/Хеликаон е главният герой, на практика цялата „Одисея“ се случва под една или друга форма или като действие, или като разкази на Одисей, които са всъщност голямото му умение и с което е известен. Ролите на Касандра и особено на Андромаха са разширени на базата на различни трагедии от „Илиада“ и това само е за добро. Богове няма, фантастични елементи няма, а сбъдващите се с неочакван финал пророчества са си част от традицията. Всъщност трилогията е по-скоро исторически роман, написан по максимално реалистичен, но същевременно убедителен начин, който поне на мен не ми доскуча и за миг. Ето така трябва да се пишат познатите сюжети.

Не мога да скрия колко съм доволен от прочетеното, и твърдо стоя зад мнението си, че с „Троя“ Дейвид Гемел направи за Троянския цикъл същото, каквото направи за артурианския цикъл Бърнард Корнуел със „Сказание за Артур“ (The Warlord Chronicles). Като вземем предвид изненадващо подходящия момент, в който попаднах на тази поредица, чувствата са изключително положителни и искрено се надявам скоро да попадна пак на подобно четиво.

This entry was posted in books, fantasy, history novel, античност. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *