Нация

Заглавие: Нация
Автор: Тери Пратчет
Издател: Архонт-В / Вузев 2012

Съвсем накратко, защото абсолютно нямам вдъхновение. „Нация“ е поне за мен типичен представител на късния Пратчет, такъв, какъвто го познаваме от „Нощна стража“ насам, обаче предназначен за по-млади читатели. Което не е непременно лошо, но за разлика от „Изумителният Морис“ или ранните книжки за Тифани този път нещо зацикли.

Всъщност не съм сигурен, че има смисъл да пиша кой знае какво. Ясно е, че действието не се развива в света на Диска, а в подобна на земята паралелна вселена, та ако човек тръгне с друга нагласа, проблемът си е негов. Моят проблем се състоеше във вече поомръзналият ми подход, по който Пратчет си изгражда героите, във все по-усещащата се загуба на умението да отправя по-дискретно посланията си – “Нация” е писана преди да бъде диагностициран с Алцхаймер, но това е проблем реално на почти всяка книга на Пратчет след троицата “Пощоряване”/ “Туп”/ “Зимовковецът” – както и в напълно непонятното за мен буквално окарикатуряване на де що има персонаж с по-консервативни и традиционалистки разбирания, което тук е стигнало до небивали висини, и както в повечето случаи, без шанс за дори минимални redeeming qualities. Финалният туист пък ме накара да се замисля до колко Пратчет е прекалил с фабрикациите на тема Лемурия/Му.

И все пак всичко изброено горе може да се приеме и като позитив, защото е съвсем в стила на Тери Пратчет, с който го обикнахме навремето. Просто с годините сякаш му стана все по-трудно да завоалира убежденията си, а моите се изместиха в друга посока. Няма драма. Книгата се чете лесно и бързо, не точно Полинезията успява да се усети, което е чудесно, присъствието на големи ветроходи – също.

В някаква степен „Нация“ наистина е типичен късен Пратчет, в друга не е. През цялото време се колебаех между 2 и 4 звезди, в зависимост къде се намирах, но в крайна сметка усреднено три. Немалко размишления бяха съвсем на място, начело с размислите на тема тормозени хора и последствията за тях (които всъщност сякаш най-много ме впечатлиха), а за бабата така и не можах да реша какво всъщност мисля, твърде карикатурна беше. Останалите персонажи са си типичен Пратчет, историята – също.

Posted in books | Leave a comment

Библиотеката на Въглен връх

Заглавие: Библиотеката на Въглен връх
Автор: Скот Хокинс
Издател: Deja Book 2016

Понеже наистина нямам идея как изобщо да почна да пиша за „Библиотеката на Въглен връх“, ще карам директно. Това е странна книга, меко казано. Не е шедьовърът, за който я обявяват, че е, но ми хареса повече, от колкото очаквах, на фона на немалкото бруталии вътре и всъщност объркващото начало и нелинейното развитие. Определено шантава, нетипична, откровено графична на места, както стана дума вече, но същевременно доста интригуваща, впримчваща, така да се каже, и изненадващо приятно мелахнолична в завършека си.

Историята започва директно, без увертюри и директно хвърля в дълбокото и отнема не малко време да се ориентира човек какво се случва и защо. Последното е и защото сюжетът не върви линейно, ретроспекциите се случват по-скоро често, а някои неща остават да бъдат изказани и обяснени на доста по-късен етап, а цялостната картинка се изяснява едва към края. В главната роля е Карълайн – странна жена, имаща неочаквани умения и сили, със специализация във всевъзможни езици. Подобни сили, но с други фокуси, притежават и единадестте други члена на така нареченото й семейство, но нито един от тях не е роднина с никого. Карълайн и останалите са библиотекари,  пазители на знанията в огромната библиотека на загадъчното нещо, което не се знае до колко е човек, но когото всички наричат Бащата. Въпросният е този, който е оформял света и е властвал над него от десетилетия, но без да се намесва особено в живота на хората, освен когато са го провокирали. Двадесет и пет години по-рано се е случило нещо, което библиотекарите не помнят с точност, но което ги е оставило без семейства и под „грижите“ и обучението на Бащата, което е брутално, жестоко и безцеремонно. Сега обаче него го няма, не се знае нито къде е, нито кога ще се върне, нито какво всъщност се е случило, и нито един от библиотекарите не може да влезе в библиотеката. Е, време е за разчистване на сметки, което се случва с поредица от неочаквани и наглед нелепи действия, но зад които стои безумно изпипано планиране.

Карълайн е главната героиня, но има още два персонажа, в чиито гледни точки проследяваме събитията. Първият е Стийв Ходжсън, водопроводчик и крадец, който се оказва маша в ръцете на Карълайн, но може би нещата са по-дълбоки, от колкото изглеждат (не, не става дума за любов). Другият е Ъруин, който предпочита точно така да го наричат и е култов образ на бивш военен от спец частите и настояща част от други спец части и който може да си позволи да е безцеремонен към всички. Има и други персонажи, разбира се, начело с няколко по-основни от другите библиотекари.

Основният ми проблем с книгата всъщност беше графизмът и мрачното, които до към две трети от книгата се срещат под път и над път. От един момент нататък обаче всичко се изменя и сякаш цялата история се отмества от грозното и бруталното към красивото и личното. Финалът даже може да мине за лиричен и позитивен, макар и да не е точно хепи енд, а вратата за продължение зее широко отворена. Отново много неща не са каквото очакваме и каквито ни се представят, че са, начело с главните събития, които всъщност не са проста интрига за запълване на вакуум от твърде могъщи същества. Най-главната изненада идва от факта, че това, което изглежда като преврат и убийство, всъщност е изпитание и търсене на наследник. Този тип изненади за щастие все още работят добре. Трудно ми е да приема, че само аз усещам тънката Библейска нишка, вървяща из цялата история – например дванадестте ученика, тринадесетият отритнат, хлябът от небето в нужния момент, както и цялата заигравка с божественото. Светостроенето кой знае защо ми навяваше мисли за Туин Пийкс и изградената по подобен начин допълнителна реалност до нашия свят, явно типично американско създаване на митологии. Това всъщност не е непременно лошо и не бива да се възприема като такова.

Финално, „Библиотеката на Въглен връх“ всъщност ми хареса, но ми отне време да го направи. Това не е книга, която ще грабне от веднъж, а вероятността да отблъсне не е и малка. Обаче се надявам по-скоро да няма продължение. Някои неща е по-добре да останат както са, а практиката не веднъж е показала, че непланираните продължения рядко работят добре.

Posted in alternative history, books, Horror, sci-fi | Leave a comment

Малки богове

Заглавие: Малки Богове
Автор: Тери Пратчет
Издател: Вузев 1996/2001

Това, разбира се, не ми е първи прочит. „Малки богове“ се приема за един от шедьоврите на Тери Пратчет, ако не и най-сполучливата му творба, достигната може би само от „Нощна стража“. По една или друга причина, точно тази книга на Тери съм я препрочитал 2-3 пъти преди настоящата спонтанна хрумка.

Няма да се разпростирам особено като текст, защото точно за тази книга има писано доста и надали е останало нещо за казване. Всъщност, може би има. Както е известно, под ножа за дисекция тук са вярата, религията и философията, като преобладаващото мнение е, че книгата е анти-религиозна, като все пак се допуска, че съвсем в духа на съвременото отношение към света Пратчет не засяга толкова вярата. След този прочит не съм напълно съгласен с горното. Всъщност, ако има неща, които Пратчет наистина бичува, това са фанатизмът, фундаментализмът и догматистичното мислене, както и двуличието на властта в лицето на Ворбис и висшата йерархия на омнианската църква. Не мисля, че книгата е анти религиозна, ако беше, нямаше да завърши по точно този начин, с реформирана църква. За сметка на това фундаменталистите и фанатиците си получават каквото заслужават, но все пак ми остава впечатлението, че властта и злоупотребата с нея под маската на религия и чрези религиозно изопааване заема много по-важна роля, от колкото съм доволил навремето. Интересно какво ли би написал Пратчет по темата днес, след „подвизите“ на ДАЕШ и подобните им.

Иначе трудно мога да намеря нещо, с което да не мога да се съглася с трактовките на вярата и философията. Втората е особено забавна, пародирайки не един или двама елински философи, като на мушката основно е Архимед, но в Дидактилос се откриват например и черти от Коперник и Джордано Бруно, освен очевидният Диоген. Контрастът между теократичната Омния и свободомислещия Ефеб са един път. Първата трактовка, тази за вярата също е чудесна, като сега вече се наби на очи случилото се, когато Дидактилос се изправи пред заговорничещите омнианци. Понякога простите факти не са достатъчни, трябва нещо, което да убеди и да вдъхне вяра на хората. Дори и като символ.

Давам си сметка, че може би допускам някой-друг спойлер, но точно за тази книга ми се струва излишно да се пазя от такива. Надали някой интересуващ се не я е прочел. Затова и досега не споменавам много за сюжета, но все пак накратко – на другия бряг на Кръглото море, срещу Анкх-Морпорк, се намира Омния, теократична държава, където властта се държи от жестоката и фанатична църква на Ом. Въпросният бог обаче има проблем, и то огромен – вярата в него се е изопачила до степен да се измени във вяра в църквата и той губи сили. Единствената му надежда е неграмотният послушник Брута, който обаче е единственият искрено вярващ и е надарен с феноменална памет, но дори и Брута трудно приема, че върховният му бог е приел формата на костенурка (което пак напомня на философското учение за формите и силата им). Когато по злощастно стечение на обстоятелствата Брута е включен в делегацията, заминаваща за Ефеб да обсъди мирния договор между двете страни, Ом съзира надеждата да намери философ, който да го измъкне от това му положение.

Бях решил да не се увличам в писане и наистина не мисля да го правя. „Малки богове“ е класически Пратчет, където сериозното все повече взима връх над смешното, но и смешното има какво да каже – пасажите, където човек може да се смее с глас, не са един или два. По-горе споменах „Нощна стража“. До скоро, ако трябва да избирам между двете коя ми харесва повече, бих избрал „Нощна стража“, но сега не съм сигурен. Нека приемем, че нямам желание да го правя и да не си губим времето в излишни сравнения. Както и нямам желание да коментирам все по-набиващите ми се на очи недостатъци в стила и писането на Пратчет, но както е тръгнало, това може и да се случи покрай “Нация”, която около средата по-скоро не ми харесва.

Posted in books, fantasy, сатира, Тери Пратчет | Leave a comment

Бащите на ужаса

Заглавие: Бащите на ужаса
Автор: Лорд Дънсейни, Хауърд Лъвкрафт, Уилям Хоуп Ходжсън
Издател: Deja Book, 2016

„Бащите на ужаса“ е едно от попълненията в колекция „Върхове“ на издателство Изток-Запад от категорията, които е приятно дори само да ги държиш или гледаш. Корица, оформление, хартия – всичко е чудесно на външен вид. Със съдържанието обаче има някои уговорки. Не, не лоши, но някои неща е добре да се имат предвид. Първото е, че човек не бива да очаква ужаси в класическата им форма, не. Поне едно от произведенията изобщо не е ужас. Второто е, че на Лъвкрафт историите вече са издавани.

Началото обаче е на „Боговете на Пегана“ на Едуард Джон Плънкет, лорд Дънсейни. Нямам отговор на въпроса защо досега не е издаван на български, изключая единични разкази тук-таме, но с оглед на ролята му в развитието на поне два жанра за пореден път се озоваваме в милата родна картинка да хващаме жанровете в текущия им момент, без да се публикува какво ги е породило и накрая за създавалите ги писатели да няма пазар и да се налага да ги търсим в оригинал. Моят случай с Дънсейни е точно такъв – четох „Боговете на Пегана“ в оригинал преди няколко години (има ги свободно в Project Gutenberg – https://www.gutenberg.org/ebooks/author/2685). Именно това е произведението, което не е ужас, а повече се родее с фентъзито. И в частност, със светостроенето в частта с измислените пантеони. Още навремето ми беше направило впечатление какво влияние е оказало върху Толкин за първите две части на „Силмарилион“, сега се потвърди. Иначе стилът е почти библейски, действие почти няма, но дори и само като запознаване с историята на жанра си струва прочита.

И преди съм писал за Хауърд Филипс Лъвкрафт, любимец ми е, няма да навлизам в подробности кой знае какви. Както споменах и по-горе, всичките четири разказа са публикувани и преди, и въпреки това „Страшният старец“ беше нов за мен (не съм попадал на предишното издаване). Кратка, страховита и приятна история, оставяща немалко за въображението, което е екстра. Другите три истории са съдържанието на някогашния сборник „Дебнещият страх“, което е добре познато на който се е интересувал и всъщност от друга гледна точка е добре, че отново ги има лесно достъпни на хартия. И трите истории за абсолютна класика, разбира се, особено у нас. И „Цветът от космоса“ с апокалиптичното космическо присъствие, сравнено и в препечатания тук нявгашен пролог с радиацията след аварията в Чернобил; и „Безименният град“, една от основните причини да обичам истории за изгубени отдавна градове; и абсолютната класика и едно от най-известните лъвкрафтови творения „Сянка над Инсмут“. Радващото за мен след препрочита е, че и трите истории все така ми харесват и въздействат.

Третият автор, Уилям Хoуп Хoджcън е голямата новост за мен. Не бях се сблъсквал досега с „Дoмът cрeд пущинaкa“, но след прочита му си личи защо  Лъвкрафт го е тачил (не мога да се отърва от усещането, че поне върху „Плъховете в стените“ е оказала директно влияние). Кратка, камерна и клаустрофобична история, изцяло в първо лице и пълна с космически ужас от неизвестното. Като добавим и камерната бройка участници, редицата неотговорени въпроси, както и съвсем основателното съмнение до колко главният герой е с всичкия си и не е напълно побъркан unreliable narrator, нещата би трябвало да станат доста добре. Те и са, но цялата описателност и представляващият на практика един монолог текст в един момент ми дойде в повече. Но не и до степен да ме остави с негативно мнение.

Може и да не личи съвсем, но съм доволен от прочетеното и за пореден път ми се затвърждава желанието да се фокусирам върху по-старите автори. Хем имам доста за наваксване, хем с надеждата текуща политкоректна вълна в литературата най-сетне да вземе и да отмине. При класиците това го няма, а и тримата автори тук са точно такива. А има и още непознати имена и непознати ми произведения.

Posted in books, Horror, mystery | Leave a comment

От прахта родени

Заглавие: От прахта родени

Автор: Рей Бредбъри

Издател: Бард 2002

Независимо какво пише на корицата, това е книга от две части. Първата част, същинската “От прахта родени”, е много приятен и меланхоличен fix-up в типичния за Рей Бредбъри поетичен стил. Писан в продължение на доста години – някои от историите са публикувани през 40те години – и донатъкмен за издаване, “От прахта родени” е лек за четене, не е страшен изобщо, и оставя много за въображението, но също така оставя място и за много повече истории. В някаква степен остава усещане като за пропуснат потенциал, което обаче може и да е за добро. Иначе историята е за странно семейство в странна къща в Илинойс, което обаче произхожда от къде ли не и което е всичко друго, но не и човешко. С изключение на „осиновения“ Тимоти, който си е човек. Наглед звучи като предпоставка за хорър, но както вече споменах, не е. За сметка на това е лично, меланхолично и уютно, до степен да искам още.

Втората част са две трети (18 от общо 26) от разказите от сборника “One More for the Road” (защо не целият остава да гадаем) и тук вече ситуацията е смесена. Има и добри попадения, има и силно скучни, за съжаление вторите преобладават. Именно заради това и оценката ми в Goodreads е по-ниска. Сред добрите бих отличил „Драконът танцува в полунощ“, „Прощалното турне на Лаурел и Харди на Алфа Центавър“, „Зверове“, „С широки като лятото усмивки“ и донякъде „Намеса във времето“. Останалите са по-скоро пълни с носталгия по отминалата младост, и въпреки, че в някаква степен мога да вляза в положение и да relate-на, точно в този момент не ми беше до подобни четива, а освен това не са и особено интересни.

Не съжалявам за прочита, в никакъв случай, но някак си очаквах повече, особено от име като Бредбъри.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, разкази | Leave a comment