Бащите на ужаса

Заглавие: Шести Патрул
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2016

„Бащите на ужаса“ е едно от попълненията в колекция „Върхове“ на издателство Изток-Запад от категорията, които е приятно дори само да ги държиш или гледаш. Корица, оформление, хартия – всичко е чудесно на външен вид. Със съдържанието обаче има някои уговорки. Не, не лоши, но някои неща е добре да се имат предвид. Първото е, че човек не бива да очаква ужаси в класическата им форма, не. Поне едно от произведенията изобщо не е ужас. Второто е, че на Лъвкрафт историите вече са издавани.

Началото обаче е на „Боговете на Пегана“ на Едуард Джон Плънкет, лорд Дънсейни. Нямам отговор на въпроса защо досега не е издаван на български, изключая единични разкази тук-таме, но с оглед на ролята му в развитието на поне два жанра за пореден път се озоваваме в милата родна картинка да хващаме жанровете в текущия им момент, без да се публикува какво ги е породило и накрая за създавалите ги писатели да няма пазар и да се налага да ги търсим в оригинал. Моят случай с Дънсейни е точно такъв – четох „Боговете на Пегана“ в оригинал преди няколко години (има ги свободно в Project Gutenberg – https://www.gutenberg.org/ebooks/author/2685). Именно това е произведението, което не е ужас, а повече се родее с фентъзито. И в частност, със светостроенето в частта с измислените пантеони. Още навремето ми беше направило впечатление какво влияние е оказало върху Толкин за първите две части на „Силмарилион“, сега се потвърди. Иначе стилът е почти библейски, действие почти няма, но дори и само като запознаване с историята на жанра си струва прочита.

И преди съм писал за Хауърд Филипс Лъвкрафт, любимец ми е, няма да навлизам в подробности кой знае какви. Както споменах и по-горе, всичките четири разказа са публикувани и преди, и въпреки това „Страшният старец“ беше нов за мен (не съм попадал на предишното издаване). Кратка, страховита и приятна история, оставяща немалко за въображението, което е екстра. Другите три истории са съдържанието на някогашния сборник „Дебнещият страх“, което е добре познато на който се е интересувал и всъщност от друга гледна точка е добре, че отново ги има лесно достъпни на хартия. И трите истории за абсолютна класика, разбира се, особено у нас. И „Цветът от космоса“ с апокалиптичното космическо присъствие, сравнено и в препечатания тук нявгашен пролог с радиацията след аварията в Чернобил; и „Безименният град“, една от основните причини да обичам истории за изгубени отдавна градове; и абсолютната класика и едно от най-известните лъвкрафтови творения „Сянка над Инсмут“. Радващото за мен след препрочита е, че и трите истории все така ми харесват и въздействат.

Третият автор, Уилям Хoуп Хoджcън е голямата новост за мен. Не бях се сблъсквал досега с „Дoмът cрeд пущинaкa“, но след прочита му си личи защо  Лъвкрафт го е тачил (не мога да се отърва от усещането, че поне върху „Плъховете в стените“ е оказала директно влияние). Кратка, камерна и клаустрофобична история, изцяло в първо лице и пълна с космически ужас от неизвестното. Като добавим и камерната бройка участници, редицата неотговорени въпроси, както и съвсем основателното съмнение до колко главният герой е с всичкия си и не е напълно побъркан unreliable narrator, нещата би трябвало да станат доста добре. Те и са, но цялата описателност и представляващият на практика един монолог текст в един момент ми дойде в повече. Но не и до степен да ме остави с негативно мнение.

Може и да не личи съвсем, но съм доволен от прочетеното и за пореден път ми се затвърждава желанието да се фокусирам върху по-старите автори. Хем имам доста за наваксване, хем с надеждата текуща политкоректна вълна в литературата най-сетне да вземе и да отмине. При класиците това го няма, а и тримата автори тук са точно такива. А има и още непознати имена и непознати ми произведения.

Posted in books, Horror, mystery | Leave a comment

От прахта родени

Заглавие: От прахта родени

Автор: Рей Бредбъри

Издател: Бард 2002

Независимо какво пише на корицата, това е книга от две части. Първата част, същинската “От прахта родени”, е много приятен и меланхоличен fix-up в типичния за Рей Бредбъри поетичен стил. Писан в продължение на доста години – някои от историите са публикувани през 40те години – и донатъкмен за издаване, “От прахта родени” е лек за четене, не е страшен изобщо, и оставя много за въображението, но също така оставя място и за много повече истории. В някаква степен остава усещане като за пропуснат потенциал, което обаче може и да е за добро. Иначе историята е за странно семейство в странна къща в Илинойс, което обаче произхожда от къде ли не и което е всичко друго, но не и човешко. С изключение на „осиновения“ Тимоти, който си е човек. Наглед звучи като предпоставка за хорър, но както вече споменах, не е. За сметка на това е лично, меланхолично и уютно, до степен да искам още.

Втората част са две трети (18 от общо 26) от разказите от сборника “One More for the Road” (защо не целият остава да гадаем) и тук вече ситуацията е смесена. Има и добри попадения, има и силно скучни, за съжаление вторите преобладават. Именно заради това и оценката ми в Goodreads е по-ниска. Сред добрите бих отличил „Драконът танцува в полунощ“, „Прощалното турне на Лаурел и Харди на Алфа Центавър“, „Зверове“, „С широки като лятото усмивки“ и донякъде „Намеса във времето“. Останалите са по-скоро пълни с носталгия по отминалата младост, и въпреки, че в някаква степен мога да вляза в положение и да relate-на, точно в този момент не ми беше до подобни четива, а освен това не са и особено интересни.

Не съжалявам за прочита, в никакъв случай, но някак си очаквах повече, особено от име като Бредбъри.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, разкази | Leave a comment

Шести Патрул

Заглавие: Шести Патрул
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2016

Някога определено бях по-голям фен на Сергей Лукяненко. Пазя много топли спомен от „Лабиринтът на отраженията“, „Студени играчки са звездите“/“Звездната сянка“, както и от Патрулите, с особен акцент върху първия, „Нощен патрул“, в който категорично можех да се асоциирам с Антон Городецки, при все, че ми липсватха и все още ми липсват свръх сили като неговите. Тогава Лукяненко беше напипал много успешно психологическата нишка на объркания човек, поставен където не е очаквал, което, гарнирано със силно четивния стил и качествената добавена реалност, направиха „Нощен патрул“ нещо уникално. Последваха още четири патрула, от които спомените ми са размити, включващи и едно неочаквано продължение на наглед приключена поредица, което обаче проработи изненадващо добре. За съжаление, редом с хубавите истории вървеше и една нишка на великоруски шовинизъм, която в началото звучеше умерено, и всъщност прилично – напълно нормално е да се пиша за това, което човек познава, така че развиващото се действие в Русия всъщност беше добре. Засилващият се шовинизъм не беше. В последвалите още преводи на Лукяненко, особено в „Спектър“ и „Белова“, количеството вече дразнеше, в моя случай след „Белова“ до степен още да не съм чел „Геном“ и „Квази“, а „Шести патрул“ да чака близо три години след купуването му. За щастие обаче се оказа, че в него този проблем го няма, така че можах да се насладя на историята спокойно.

Сюжетът ме остави с преобладаващо приятни, но все по-смесени чувства. Възхищавам се на Лукяненко как успява да извърта света си и да показва, че винаги има какво още да се открие или появи изненадващо, от друга вече почвам да си мисля, че този похват вече се изчерпва и не е съвсем работещ. При все последното, сюжетът е интересен. Няколко нападения от вампир на няколко наглед произволни жертви привличат вниманието на Нощния патрул, особено от момента, в който се оказва, че буквите от имената жертвите образуват няколко акронима, първият от които е името на Антон Городецки, а другите – предупреждения, неясни, но категорични. Почти в същия момент всички пророци, въведени в предишната книга, изричат едно и също доста категорично пророчество, предвещаващо края на всичко и споменаващо за някакъв никому неизвестен Шести патрул. Е, не съвсем никому, но сведенията са старателно прикривани и заличавани. Когато семейството му се оказва пряко заплашено, Антон Городецки отново се впуска в надпревара с времето да разбере и спре задаващата се катастрофа.

Плюс на Лукяненко е как се старае да е в час със съвременните тенденции в жанра и всъщност ми хареса отношението му към модерните вампирски поредици. Допадна ми и как фокусът се измества от патрулите навън, към вещици и вампири, а също и към други краища на света, както и към минали прегрешения на Различните. Този път историята е единна, няма три сливащи се накрая и даващи общата картинка нишки. А краят отново е по-скоро камерен и наглед затварящ Антон изцяло, но никога не се знае. Макар че по-добре поне според мен е да си остане финал наистина, твърде окончателен изглежда. Спорно е и до колко Лукяненко постига успех с разтягането на свойствата на Сумрака и създанията, излизащи от него. Отново се оказа, че влизам неподготвен, тоест без препрочит и съответно позабравил немалко, но пък си правех справки периодично и така туширах негативите.

Все пак, по-скоро съм доволен, но ефектът никога няма да е същият, какъвто беше „Нощен патрул“ навремето. През цялото време ми флуктуираше между 3 и 4 звезди, но накрая реших да съм щедър заради носталгията. Иначе Шестият патрул е прилежно и увлекателно написан, но с оглед на факта, че сюжетът се състоеше само от една линия, в един момент действието се провлачи. Краят също ме остави със смесени чувства, но пък постоянната сюжетно движеща мотивация “колкото и да знаеш и можеш, пак има какво да не знаеш и да не можеш” е отново налице и работи. Така че, чувствата са положителни, но не съм убеден дали искам още продължения, особено след точно този завършек. Във всеки случай в момента съм доста по-склонен да дам шанс на „Геном“ и „Квази“.


Posted in books, Патрулите, Сергей Лукяненко | Leave a comment

Неестествени твари

Заглавие: Неестествени твари

Автор: Сборник, подбор Нийл Геймън и Мария Дахвана Хийли

Издател: ProBook 2015

Въпреки името на Нийл Геймън, акцентирано на корицата, в този сборник с разкази той е основно съставител и има точно един текст. Не че който е заинтересован ще се уплаши от това, де. Забелязал съм, че Геймън има твърдо ядро фенове, някои от които кълнящи се в едва ли не всеки негов текст. Аз не стигам чак дотам, най-малкото защото не съм чел достатъчно (начело с „Американски богове“, например), а и защото едниствената книга, която цялостно харесвам, е „Книга за гробището“. Но както и да е, това е тема за другаде.

Общата тема тук са фантастичните създания, или неестествените твари от заглавието. Както всяка антология, така и тук има както попадения и открития, така и откровени бози. Жанрово разнообразие има, не истории са в един стил, отново с върхове и низини. Има фентъзи, хорър, истории подобни на приказки, басни или даже притчи, както и пост-апокалиптична фантастика. Неприятната тенденция старите и опитни автори, както и тези от старата школа, да изпъкват преобладаващо над почти всички по-млади автори трудно би останала незабелязана. Разказите са общо шестнадесет, и са както следва:

  • 1. •, Геън Уилсън – Геън Уилсън го свързвам най-вече с желанието да си намеря бройка от илюстрираното от него издание на „Една нощ през самотния октомври“, но се оказа, че го бива и като писател. Тази кратка и преливаща в ужас история носи изненадващ викториански дух и изненадващо чудовище с още по-изненадващи характеристики.
  • 2. „Осите картографи и пчелите анархисти“, Е. Лили Ю – Една от малкото приятни истории от по-млад автор, и все пак имаше елемент на безличие.
  • 3. „Грифонът и младшият свещеник“, Франк Р. Стоктън – много хубав разказ, вече на повече от 150 години, но звучащ актуално и днес с чуденията на тема кой е истинският злодей, чудовището или тълпата.
  • 4. „Злата Озиома“, Неди Окорафор – по-скоро скучна история с африканско място на действие.
  • 5. „Птица слънце“ – Нийл Геймън – типичната за Геймън придадена реалност към истинския ни свят, което винаги ми е пораждало резерви в уменията на Геймън в светостроенето. Това обаче се компенсира с много добре загатнатата цикличност, с качественото намигване към екзотичните клубове от 19 век и от врътката накрая. Птицата слънце от заглавието всъщност е феникс.
  • 6. „Мъдрецът от Мезая“, Даяна Уейн Джоунс – напомни ми за историите на Лорд Дансени, съвсем в духа им е. Иначе си личи майсторлъкът на стария майстор, а борбата на хаос с нарушаване на правилата задължително води до още повече хаос.
  • 7. „Габриел-Ернест“, Саки – първата върколашка история в сборника е приятна, макар и не особено оригинална. Отново се усеща класически дъх на история от по-класически литературни времена.
  • 8. „Папатуканът или леля Уилъби“, Едит Несбит – отново си личи майсторът в една история, носеща доста натрапчив полъх от Алиса. Само че този път страната на чудесата е по-лесно достижима и силно нуждаеща се от някой, който да сложи нещата в ред.
  • 9. „Звяр до корен“, Мария Дахвана Хийли – скука, и то от съставителката, подбрала разказите заедно с Геймън. А жалко, защото историята за Звяра в гората обикновено обещава интересни развития.
  • 10. „Бягството на коня“, Лари Нивън – единствената чиста фантастика в сборника, и един от редките случаи постапокалиптична такава да ми хареса. На всичкото отгоре е и забавна с разчепкването на последствията от рисковани изследователски мисии, в които човек няма точна представа какво търси, особено в миналото. И как може да се обърка кон с еднорог.
  • 11. „Призматика“, Самюъл Дилейни – другият майстор на твърдата фантастика (освен Лани Нивън) се отчита с хубава приказка за смелост, цветове и здрав разум. Наистина хубава история.
  • 12. „Мантикората, русалката и аз“, Меган Курашиге – авторката е представена като занимаваща се основно с танци, и съдейки по този разказ, по-добре да се фокусира върху тях. Не ме впечатли с нищо, а започна обещаващо с място на действието Музей по естествена история.
  • 13. „Завършеният върколак“, Антъни Баучър – а ето това тук може да претендира за най-доброто в сборника. Право от пълп епохата, публикуван през 1942ра, този разказ е невероятна комбинация от ноар, хорър и шпионска история. Освен това е най-дългият и има достатъчно място историята за неуспелия професор, превърнат във върколак, да се разгърне както трябва. Има разбира се фатална жена, холивудска актриса, агенти под прикритие и нацистки шпиони.
  • 14. „И усмивка на лицето“, Нейло Хопкинсън – тийн драма със съвсем скромен фантастичен елемент. Съжалявам, но тийнейджърските истории по ред причини не са ми на сърце, включително и по лични драми и не съвсем приятни спомени и предпочитам да не си ги причинявам. Тази също не ме впечатли.
  • 15. „И океаните, и стридите“, Аврам Дейвидсън – тук пък кой знае защо се присетих за оживелите пазарски колички на Тери Прачтет в „Жетварят“. Също и единия от двамата главни герои, Фърт, ми беше доста присърце. Приличен разказ, но дотам.
  • 16. „Добре дошла, милейди Смърт“, Питър С. Бийгъл – още едно майсторско произведение с викториански и готически полъх, който за пореден път доказва, че ексцентризмът си има цена, особено когато някой покани Смърт на бал. Хареса ми.

Българското издание е добро, запазени са илюстрациите от английските издания, обаче на ниво коректура нещата откровено не са добре, а където се е налагало пренасяне ситуацията е преобладаващо плачевна. Наличието на правописни грешки също не е хубава новина, но ако човек се абстрахира от това и забрави бързо слабите попълнения, сборникът е всъщност доста приятен.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, разкази | Leave a comment

Мечове срещу смъртта

Заглавие: Мечове срещу смъртта

Автор: Фриц Лейбър

Издател: Изток-Запад 2018

По една или друга причина Фриц Лейбър, един от бащите и впоследствие майстори на жанра „Меч и магия“, остана силно непознат у нас. Не се наемам да коментирам защо, но е е факт, че дори покрай глада за фантастика и фентъзи през 90те бяха преведени само отделни разкази, и то без особено афиширане. Чак около 2005та в малък тираж излезе „Мечове и черна магия“, но не получи достатъчно внимание и извън заинтересуваните остана незабелязано. Чак миналата година издателство „Изток-Запад“ се престраши да издаде втората книга от събраните съчинения за Фафрд и Сивия Мишелов, „Мечове срещу смъртта“.

Директно си казвам, без уговорик –  „Мечове срещу смъртта“ се оказа чудесно фентъзи от старата школа, дошло в подходящ момент, и харесало ми доста повече, от колкото първата книга от колекцията на Фриц Лейбър. Съдържа десет разказа за Фафрд и Сивия Мишелов, писани в рамките на десетилетия и подредени в нещо като хронологичен ред тук, а самата книга се явява втора поред от гледна точка на хронология. Това последното има нужда от малко пояснение, мисля, та – първата поява на двамата емблематични герои е през 1939 с разказа “Two Sought Adventure”, който за радост се намира и в този сборник, под името „Cкъпoцeннocти в гoрaтa“. До към шестдестте години на миналия век Фафрд и Сивия Мишелов съществуват в отделни разкази, развиващи се в различни периоди от живота им, но тогава Лейбър успява да организира историите в хронологичен що-годе ред, да попълни липсите и да ги издаде под формата на сборници (съвсем в духа на епохата и на нещата, които например Л. Спрег де Камп направи за Робърт Хауърд или как Майкъл Муркок организира хронологията на Елрик от Мелнибоне). Е, този тук е вторият такъв, като в него има както много ранни истории, така и някои, писани непосредствено преди издаването му, като например откриващата. Иначе историите са общо десет и са следните:

  • Oмaгьocaният кръг.
  • Cкъпoцeннocти в гoрaтa.
  • Дoмът нa крaдцитe.
  • Пуcтият бряг.
  • Виeщaтa кулa.
  • Пoтънaлaтa зeмя.
  • Ceдeмтe чeрни жрeци.
  • Нoкти в нoщтa.
  • Цeнaтa нa утexaтa.
  • Мaгaзин зa чудeca.

Няма да коментирам по отделно, няма смисъл. Само ще вметна някои произволни наблюдения, като например това, че тук светът на Неуон (английското Nowhen, тоест не-кога, прочетено на обратно) е основно загатнат, а по-голямата част от действието не се развива в емблематичния град Ланкмар. Изненадващо или не – по-скоро не, Лейбър притежава същото умение като Зелазни да казва доста с малко думи – това не пречи, а оставя желание за още, особено за хората, искащи да разберат как точно Ланкмар е вдъхновил например Анкх-Морпорк. Разказите не са особено дълги, битки има, но нито грамадният северняк Фафрд, нито дребният Мишелов разчитат само на бойни умения, което е чудесно. И в двамата има немалко интелигентност, от различен тип, но помагаща им да се измъкнат от всевъзмони капани, магически или не. Всъщност магията е доста скромна като присъствие и не е кой знае колко на фокус, а фантастичните твари са редки, до толкова, че да не омръзват и да си остават екзотика и загадка.

Трудно ми е да определя любима история, но не бих могъл да посоча и някоя, която да ме е подразнила, така че всичко е наред. Надявам се да се появят и следващите томове от събраните съчинения, но това, до колкото подочух, е в пряка зависимост от продажбите на тази книга. Предвид не особено високата цена, изводът какво би следвало мисля, че е ясен.

Posted in fantasy, old school | Leave a comment