The End of the Story

  • Заглавие: The End of the Story
  • Автор: Clark Ashton Smith
  • Издател: Night Shade Books, 2006

Един от основните проблеми на родното книгоиздаване, освен ограниченият пазар, е и незавидното изоставане и пропускането на цели периоди от развитието на жанровата литература от останалия свят. Подходът към това изоставане е различен – понякога чудото се случва и някои основополагащи автори се появяват на български, но в други, и повече случаи, създаващите жанрове автори се пропускат за сметка на актуалните такива. В следствие на второто, немалко създатели на жанрове остават непреведени. Докато по една или друга причина например Хауърд Лъвкрафт и Робърт Хауърд са преведени и познати, други от съвременниците им не са, като за мен най-тъжната липса е Кларк Аштън Смит, съвременник и кореспондент и на двамата гореспоменати. От доста време ми се върти идеята да се запозная с творчеството, и сега, след прочита на „The End of the Story“, стигам до горния извод.

„The End of the Story“ е сборник, първи от общо пет, събиращ кратката проза на Кларк Аштън Смит, в нещо като хронологичен ред и с обстойни коментари и библиографски бележки. Общото име на поредицата е „The Collected Fantasies of Clark Ashton Smith“ е всъщност употребата на фантазии е доста точна. Защото Смит е невероятен автор, с уникални за времето си идеи и с уникално жанрово разнообразие. Сред разказите има и хорър, и фентъзи, и sci-fi в най-разнообразни форми. Последното определено ме изненада, защото откровено казано не го очаквах, обаче има ранна фантастика от поне няколко вида – и изследване на космоса („Marooned in Andromeda“, „The Monster of the Prophecy“), и извънземно нашествие в духа на Хърбърт Уелс („The Metamorphosis of the World“), и нещо като паралелни вселени („A Murder in the Fourth Dimension“, „The Uncharted Isle“). В основата обаче са разкази, наподобяващи хорър и фентъзи, начело с „The Abominations of Yondo“, чиято картинност ме кара да се чудя колко ли неща е вдъхновило. Тук има и наченки на почти всички бъдещи „цикли“ на Смит – Хиперборейският с „The Tale of Satampra Zeiros“, Xiccarph със “Sadastor” и „The Monster of the Prophecy“, Посейдония с „The Last Incantation“, Лемурия с „The Uncharted Isle“, Авероан с едноименния „The End of the Story“… Има и готически истории, Macabre такива, някои, в които си личи как се е отразявало приятелството с Лъвкрафт.

Силно доволен съм и ще продължа и с останалите пет сборника. Вярно, на места стилът си личи, че е по-стар, но това не е кой знае каква беля. Жалко само, че издаване на български така и не се очаква.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, разкази | Leave a comment

Други богове

  • Заглавие: Други богове
  • Автор: Х. Ф. Лъвкрафт
  • Издател: Изток-Запад 2019

„Други богове“ се появи като гръм от ясно небе и определено ме изненада с появата си. Честно казано, не очаквах, че след ненавременната кончина на Адриан Лазаровски (липсваш, друже!) някой друг ще се захване да доиздаде каквото остава непреведено от творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Е, за щастие съм грешал.

„Други богове“ съдържа 27 текста, 21 от които не са превеждани досега. За някои от шестте превеждани аз лично се изненадах, че са се появили на роден език преди това, но за щастие, подробната библиографска справка в края на книгата е чудесно резюме какво, къде и кога е излизало (и изключително ценно, поне за мен и перфекционистът в мен). И тук е моментът да се направи една много важна уговорка – а именно, че от „Други богове“ не бива да се очаква да е космическият ужас, с който свързваме името Лъвкрафт. Не че го няма, но е доста скромно представен в сравнение с „Планините на безумието“ и особено с „Шепнещият в тъмнината“. Акцентът тук е върху силно непознатият досега Dream Cycle, силно повлиян от Лорд Дансени и разработван с години преди Лъвкрафт да се прехвърли към историите за Ктхулу, Дагон и останалата компания докарващи космическа лудост зверюги. „Поларис“, „Белия кораб“, „Селефаис“, „Ex Oblivione“, „Нярлатхотеп“, „Странстванията на Иранон“, „Другите богове“, „Аутсайдерът“, „Хипнос“, „Какво носи Луната“, „Азатот“, „Тайнствената къща високо в мъглата“, „Сребърният ключ“ и новелата „Подир сънищата – към незнайния Кадат“ са все части от цикъла със сънища, като последните две истории оформят заедно с „Извлението на Рандолф Картър“ и „Неназовимото“ нещо като мини-цикъл с главен герой Рандолф Картър, не рядко възприеман като литературното алтер его на самия Лъвкрафт. „Подир сънищата – към незнайния Кадат“ е гвоздеят в сборника, не само най-дълъг като обем (заема повече от една трета от общия обем), но и като обхват. От доста време имах желание да видя точно този текст преведен, и се радвам, че най-накрая го прочетох; може би с известно закъснение, защото преди години би ми въздействал доста повече, но все пак. (А има и сантиментален момент, защото Кадат реално е първият ми сблъсък с Лъвкрафт, макар  и непряко, в „Една нощ през самотния Октомври“, където около 20 октомври Смрък и Грималкин навестяват страната на сънищата от същия разказ.) Освен тях има и още, като „Старият перко“ ми направи впечатление като наистина различен Лъвкрафт, „Юлтайтд“ е най-близо до типичния за Лъвкрафт стил и очаквания, „Историята на Некрономикон“ е чудно кратко допълнение по отношение на тази иначе толкова ужасна и същевременно могъща книга, а „Древните хора“ ме изненада с ужас в римска Испания.

Като цяло, доволен съм, че и този сборник с точно това съдържание вече го има на български. За феновете е добре дошъл, но има и капани. Тук типичното за Лъвкрафт повествование без пряка реч стига до крайност, стилът на моменти е тромав и муден, меланхолията и интроветността преобладават. Ако има нещо, което наистина ме подразни, беше, че никъде не се отбелязва кое е недовършена история, а има поне няколко такива, най-крещящият пример за което е „Азатот“. Може би си струваше да се укаже кое всъщност е незавършен фрагмент и кое не. Но това е нещо, в което само някой пунктуалист като мен би се впечатлил, мисля. Важното е, че благодарение на този сборник на практика всичко важно от Лъвкрафт е налично на български. Вече колко е откриваемо що се отнася до предишните сборници е тема на друг разговор.

И като кратък бонус, едно бързо „разчепкване“ на първия сборник на Лъвкрафт, който четох някога – „Шепнещият в тъмнината“ (Орфия, 2002ра) – включително и защото покрай някои от историите в „Други богове“ го придърпах за някои справки, които се превърнаха в препрочит. Броя го за класика и си го тача, а и заради това, че го имам, не си купих сборниците „Зовът на Ктхулу“ и „Некрономикон“, заради повторенията в тях. Иначе историите в „Шепнещият в тъмнината“ са общо осем и съвсем спокойто могат да минат за класически не само в жанра. Подредбата в сборника се оказа, че е по реда, в който са написани.

  • „Дагон“ е най-старият от всичките текстове вътре и звучи като репетиция за „Зовът на Ктхулу“, чиято трета част повтаря същата формула. Също така е от кратките текстове и ако се вземе предвид единственото споменаване на името Дагон, даже не по адрес на чудовището, то като нищо може да приемем хипотезата, която четох някъде за култа към Дагон и майка Хидра в „Сянка над Инсмут“, че очевидците всъщност са дали на непознатото нещо име от библейски произход, което са могли да асоциират, та като нищо въпросният звяр да е нещо съвсем друго.
  • „Плъховете в стените“ има звучене като „Крушението на Ашъровия дом“ на По и също се занимава с грехове от миналото, но доста по-зловещи. Наистина плашещ на първи прочит, но няма връзка с останалите цикли на Лъвкрафт, освен едно бегло споменаване на Нярлатхотеп.
  • „Моделът на Пикман“ е хорър, който наглед изглежда съвременен, но се оказа свързан с цикъла на сънищата, покрай повторната поява там на Едуард Ъптън Пикман – художник, рисунващ нереално реалистични картини, за което обаче май си има особено неприятна причина.
  • „Зовът на Ктхулу“ е Класиката с главно К в творчеството на Лъвкрафт, като може би само „Сянка над Инсмут“ се доближава до влиянието й. Разказът е ретроспекция в три части, в която ужасът нараства главоломно към края си, и особено с намека, че всъщност култът към Ктхулу си е жив-живеничък.
  • „Изявлението на Рандолф Картър“ е кратка история за един поход на едноименния персонаж, заедно със спътник, в търсене на тайни в изоставено гробище. Походът не завършва добре, злото остава неизвестно, а случката е спомената в „Сребърният ключ“.
  • „Шепнещият в тъмнината“, едноименният разказ, е особена история и едно от местата, където се говори за ролята на Великите Древни, както и за връзката им с Ктхулу и кой ли още не. Ужасът вече е тотално космически, а кой всъщност участва в диалога във втората половина остава за читателя да гадае. И въпреки цялата потискаща атмосфера има и лека закачка с близкия приятел на Лъвкрафт Кларк Аштън Смит.
  • „Нещото на прага“ може да се разглежда като наследник на „Сенки над Инсмут“, включително и защото споменава събитията от там. Извън това е зловеща история за черна магия и размяна на тела, както е и поредна демонстрация на поливалентността на Некрономикон.
  • „Обитателят на мрака“ е последната приживе завършена от Лъвкрафт история. Изоставена църква крие тайни, а също и обитатели, които е най-добре да си останат скрити, но любопитството на един писател, вдъхновен като персонаж от Робърт Блох, е по-силно от страха. Интересно ми е какво ли би направил Лъвкрафт със Сияещия трапецоедър, ако беше доживял да го използва и другаде.
Posted in books, fantasy, Horror | Leave a comment

Откровенията на Ририя

  • Заглавие: Откровенията на Ририя
  • Автор: Майкъл Дж. Съливан
  • Издател: MBG books 2012

„Откровенията на Ририя“ е поредица от шест книги, писани след 2000та година и носещи духа на фентъзитата от времето преди цинизмът и сивия реализъм да се настанят трайно, благодарение на няколко нашумели имена. В публикуваните в книгите интервюта с автора се твърди, че това е умишлено търсен ефект, както и лекотата в стила и бягането от клишета, като крайната търсена цел е била забавна история без прекаления цинизъм и без бягане от добро и зло. До колко е успешен резултатът е въпрос на гледна точка, вкус и колкото и да е странно, моментно настроение. В моя случай, когато опитах преди няколко години поредицата не успях да намеря стимул да продължа след първата, а сега я довърших цялата.

„Откровенията на Ририя“ се състои от следните шест заглавия – „Конспирацията за короната“, „Авемпарта“, „Нифрон се въздига“, „Изумрудена буря“, „Зимният празник“ и „Персепликуис“. Изненадващо твърдението, че това е една цялостна история, разделена в шест части, се оказа вярно, заради което и няма да навлизам в подробности за сюжета. Това, което започва с наемане на двама крадци – Адриан и Ройс, двойката (Ририя) от заглавието на поредицата – да откраднат меч с цел избягване на дуел, прераства действително в история за сложна конспирация с на моменти съмнителни цели, включваща редица заговори, интриги и турнири, както и поне едно плаване и походи в изоставени руини. И изненадващо малко описани мащабни битки. Очаквано, не всички наглед злодеи са такива, а истинският, ама най-истинският се появява едва към края. От към сюжет нещата се оказаха приятни, като за щастие с нарастването на поредния номер нарастваше и качеството. Трикът със скритото пред очите също сработи, поне при мен, тоест трябваше да внимавам повече.

От към оригиналност нещата не са на особено високо ниво, факт, но в случая това не ми попречи особено. Споделям мнението на автора, че качественото написана позната история работи добре, ако авторът наистина си е свършил добре работата. Съливан определено не е написал шедьовър, но поредицата му е достатъчно интересна, за да задържи вниманието. Обаче недоумявам докога ще ми се налага да се сблъсквам с толкова яростен антиклерикализъм, както и с толкова негативно отношение към империите. И с недобре прикрита левичарщина. При все, че нещата далеч не останаха както изглеждаха по отношение и на църквата, и на новосформираната империя, имаше моменти, в които се дразнех не на шега, а на граничещите с прото тоталитаризъм разсъждения на един от главните лошковци направо се смях. От друга страна, краткият мореплавателски откъс беше добре направен, древният град по земята – също, както и някои от врътките.

Като цяло съм доволен – нищо особено, даже в някаква  степен непретенциозно, но се чете бързо и е забавно, а и не оставя лош привкус. Или поне самите книги не оставят, но пък преводът наваксва. За съжаление е по-скоро зле, непоследователен и хаотичен от към език, разхвърляните тук там архаизми даже дразнят, а за умалителните и откровени диалекти ни в клин, ни в ръкав без контекст не искам и дума да отварям. И шестте книги са превеждани от един и същ човек, което от една страна подсигурява откъм имена и термини – което се и случва – но негативите от към хаотичен превод нарастват с нарастването на поредния номер, до степен да се сблъскваме с абсурдни думи на български и откровени транслитерации, където не са необходими. Не е добре, хич. Иначе Съливан е написал цяла предхождаща поредица, както и още една, развиваща се в далечното минало на този свят, но честно казано на този етап нямам особено желание да продължавам с тях, и особено с предисторията със същите герои (и с този превод). Трудно може да се разкрие смислено нещо, което да не се е разкрила в настоящата.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

В царството на илюзиите

  • Заглавие: В царството на илюзиите
  • Автор: Амброуз Биърс
  • Издател: Изток Запад 2019

За беда или не, Амброуз Биърс не ми е познат като писател. От години имам получената като подарък „Речникът на Дявола“, обаче така и не съм я чел. Стимулът да посегна към „В царството на илюзиите“ беше появата й в близост до „Други Богове“ на Лъвкрафт, така че си ги купих заедно и прочетох една след друга. Интересно беше.

Биърс е американски писател от втората половина на 19ти век, творил в не един или два жанра. „В царството на илюзиите“ върви с поздаглавие Разкази за свръхестественото, така че податка какво е съдържанието има. И да, разказите вътре са точно на тема свръхестествено, под различни форми, но никога стигащо до ужаси в съвременния смисъл на думата. Разказите са в духа на историите за духове, познати от английските класици на 19 век, което е донякъде очаквано, но се развиват в Америка и готическата атмосфера в повечето случаи отсъства, което е добре. Освен класическите истории за духове има и доста по-загадъчни такива, както и любимото на авторите от по-миналия век заиграване с тайните и загадките на науката и свръхестественият аспект там.

Общо разказите са 29, а след тях има и набор от 34 басни, пълни с много елегантна ирония на места и изключително забавни. Може би най-познатото име от разказите е откриващият, „Един жител на Каркоса“, който е вдъхновението на Робърт Чеймбърс за историите на ужаса от „Кралят в жълто“, откъдето пък е и вдъхновение за Лъвкрафт. Трудно мога да посоча фаворит сред разказите, но пък не мога да посоча и някой, който да ме не ми е харесал или да ме е подразнил. Така че съм доволен и с удоволствие бих се запознал и с други произведения творчеството на Амброуз Биърс по някое време. Може би „Речникът на Дявола“, така или иначе я имам.

Posted in books, Horror, Готически, разкази | Leave a comment

Нация

Заглавие: Нация
Автор: Тери Пратчет
Издател: Архонт-В / Вузев 2012

Съвсем накратко, защото абсолютно нямам вдъхновение. „Нация“ е поне за мен типичен представител на късния Пратчет, такъв, какъвто го познаваме от „Нощна стража“ насам, обаче предназначен за по-млади читатели. Което не е непременно лошо, но за разлика от „Изумителният Морис“ или ранните книжки за Тифани този път нещо зацикли.

Всъщност не съм сигурен, че има смисъл да пиша кой знае какво. Ясно е, че действието не се развива в света на Диска, а в подобна на земята паралелна вселена, та ако човек тръгне с друга нагласа, проблемът си е негов. Моят проблем се състоеше във вече поомръзналият ми подход, по който Пратчет си изгражда героите, във все по-усещащата се загуба на умението да отправя по-дискретно посланията си – “Нация” е писана преди да бъде диагностициран с Алцхаймер, но това е проблем реално на почти всяка книга на Пратчет след троицата “Пощоряване”/ “Туп”/ “Зимовковецът” – както и в напълно непонятното за мен буквално окарикатуряване на де що има персонаж с по-консервативни и традиционалистки разбирания, което тук е стигнало до небивали висини, и както в повечето случаи, без шанс за дори минимални redeeming qualities. Финалният туист пък ме накара да се замисля до колко Пратчет е прекалил с фабрикациите на тема Лемурия/Му.

И все пак всичко изброено горе може да се приеме и като позитив, защото е съвсем в стила на Тери Пратчет, с който го обикнахме навремето. Просто с годините сякаш му стана все по-трудно да завоалира убежденията си, а моите се изместиха в друга посока. Няма драма. Книгата се чете лесно и бързо, не точно Полинезията успява да се усети, което е чудесно, присъствието на големи ветроходи – също.

В някаква степен „Нация“ наистина е типичен късен Пратчет, в друга не е. През цялото време се колебаех между 2 и 4 звезди, в зависимост къде се намирах, но в крайна сметка усреднено три. Немалко размишления бяха съвсем на място, начело с размислите на тема тормозени хора и последствията за тях (които всъщност сякаш най-много ме впечатлиха), а за бабата така и не можах да реша какво всъщност мисля, твърде карикатурна беше. Останалите персонажи са си типичен Пратчет, историята – също.

Posted in books | Leave a comment