Чужди светове

Заглавие: Чужди светове
Автор: Сборник с разкази
Издател: Офир 1998

„Чужди светове“ е поредната доволно залежала в библиотеката ми книга, към която посягам години след като съм се сдобил с нея. Имах обаче нужда от малко класическа фантастика в кратка форма и затова реших, че някой сборник с разкази ще покрие тази ми нужда. Дали се получи не съм съвсем сигурен. Като всеки сборник с разкази, и този има и низини, и висини. Тоест някои от разказите ми харесаха много, други, не. Авторите са преобладаващо големи имена, някои силно познати в България, други не, като за някои от тези е незаслужено (например Майкъл Муркок и Робърт Блох). Преводът е… странен. Хем звучи прилично в повечето случаи, хем току се пръкне някой буквализъм като „вие разбирате“, което звучи като директен превод от междинен език, ясно кой. В сборника са поместени следните произведения:

• Среща на разсъмване, Артър Кларк – история за първия контакт с типичен за Артър Кларк туист, повдигащ основателни съмнения къде точно се развива действието.
• Половин чифт, Бертрам Чандлър – приятна миниатюра за човешки отношения и пълнота в самотния космос.
• Клетката, Бертрам Чандлър – отново история за първи контакт, с уж разсъждения какво е разум. Приятна иначе.
• Чакане, Крис Пар – още един разказ на тема първи контакт с чужда цивилизация, в който дори и знанието, че такъв контакт предстои не може да подготви за всичко и изненади са възможни.
• Погрешна идентификация, Е. Тъб – и пак история за контакт с извънземни, само че този път неосъществил се. Защо – ами как да се случи нещо, за което едната страна дори и не подозира?
• Корабът на милосърдието, Джерълд Пейдж – може би най-приятната изненада и един от най-много харесалите ми разкази.
• Странният полет на Ричард Клейтън, Робърт Блох – да, Робърт Блох е следващото име, което трябва да наваксам, заедно с Кларк Аштън Смит. Кратък разказ за експериментален едноличен полет до Марс, който от самото начало не тръгва добре, а краят, уви, в наши дни вече е предвидим.
• Медлър, Филип Дик – Филип К. Дик обича да пише истории с не съвсем добър край, но този си е направо лош. Когато се вреш където или когато не си достатъчно наясно, вероятността сам да си донесеш обратно проблемите е огромна.
• Любовен зов, Франк Хърбърт – кой знае защо ми навя спомени за „Кошерът на Хелстрьом“ от същия автор. Иначе не ме впечатли особено
• Аналозите, Деймън Найт – от този разказ на практика не съм сигурен какво разбрах и като цяло май е първи претендент за най-малко харесал ми.
• Псиклопи, Брайън Олдис – в началото бях на косъм да го зарежа, но после се оказа, че е доста потискаща история за баща и син, които никога няма да се видят…
• Мъртвият телефонира, Уилям Нолън – ами ако има живот след смъртта? И ако всъщност е за предпочитане пред истинския?
• Проблемът околна среда, Майкъл Муркок – забавна, поне за мен, история на тема договори с дявола и последствията от тях.
• Скриването на професора, Хенри Кътнър – този разказ ме вкара в истинско чудене, на което и до момента не съм намерил отговор, къде преди съм чувал за Хогбени. Иначе е хубав.
• Годишнина, Айзък Азимов – отдавна не бях чел Азимов. Може би е грешка, що се отнася до историите, които не са безнадеждно остарели от към технологическа част. Тази е от тях и беше приятна.
• Т, Брайън Олдис – не лош разказ, но не ме и впечатли особено.
• Хипноглифът, Джон Антъни – още едни разказ с не особено неочакван край. Напомня ми за нещо, но не мога да се сетя за какво.
• Черният Чарли, Гордън Диксън – поне мен тази история ме навя на мисли колко са важни допълнителните фактори при оценка на това кое е изкуство и кое не и колко всъщност е важно с какъв аршин се измерват въпросните. Не е без значение.
• Търговия с артефакти, Робърт Силвърбърг – а това е още един писател, с когото трябва да наваксам. Хареса ми идеята и искрено се надявам това, в което тя се състои, вече да не се случва на земята, а то най-вероятно се. Което е кофти.
• Прожектор, Робърт Хайнлайн – кратък и интересен като концепция разказ за звук, картина и изкуство. Хареса ми как президентът беше хвърлен в миманса са отрицателно време.
• Откраднатият бацил, Хърбърт Уелс – заради разкази като този Уелс се приема като визионер в жанра, съвсем заслужено. Особено в наши дни, когато заплахата от био тероризъм е съвсем реална.
• Силенция, Алън Нелсън – идеята всъщност ми хареса, последствията – не съвсем. Но идеята, идеята… Стига човек да има самоконтрол е чудесна.
• Пленум за обсъждане на законопроекти, Франк Хърбърт – по-скоро скучен разказ, от който трудно си спомням нещо.
• Четиристранният триъгълник, Уилям Темпъл – един от най-наивните разкази, където фантастиката е само инструмент за разбор на човешки взаимоотношения.
• Зовът на звездите, Артър Кларк – меланхолията доминира в закриващия разказ. По много направления, мен малко ми подейства по-негативно, от колкото съм сигурен, че е било предвидено. А разказът е хубав.

Чудесно е, че разказите са разнообрази, но със сходни тематики, до голяма степен оправдаващи световете в заглавието. Но най-хубавото, което усетих следварително, е усещането хем за познато, хем за не. Отдавна не ми се беше случвало, а с по-новите фантастики хич.

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment

Мъж на честта

  • Заглавие: Мъж на честта – поредица
  • Автор: Дейв Дънкан
  • Издател: Лира Принт 2004-2010

„Мъж на честта“ е поредица от четири отделни романа, у нас издадени в три книжни тела със заглавията на първите три книги и третата от четирите разделена в две от томчетата. Четирите заглавия са съответно „Магическият прозорец“, „Приказни земи омайни“, „Гибелни морета“ и „Императорът и шутът“ и идват от фрагмент от поема на Кийтс, публикуван преди началото на всяка книга. След всяка глава има и кратък поетичен откъс от реално произведение, показващо откъде е вдъхновено името й. Този подход всъщност ми допада. Няма да пиша много за отделните книги, просто защото не виждам какво може чак толкова да се каже по отделно. Главната причина за това е бавното действие – наистина бавно, книгите са преобладаващо описателни, пътешестващи и с твърде малко действие. Основен фокус са интригите, но някак си остават неубедителни. Главните герои са двама – конярчето Рап, даващо индикации да е поредният избраник, и поредната принцеса – Инос – която от damsel in distress ще трябва да се оправя сама. За щастие, поне в началото и двамата не са някакви свръх могъщи персонажи, даже са доста объркани. Което е добре, но не продължава дълго.

„Магическият прозорец“ е първата книга и единствената, издадена в самостоятелно томче. Голяма част от картинността и приликите с куестовете от първата половина на 90те са именно в нея. В началото започва интересно, но после преминава в откровено бавно и на моменти странно действие, а към края изведнъж нещата аха да станат интересни, и свършва. Още в тази първа част се проявяват и някои от дразнещите черти на персонажите, като на този етап палмата я държи лелята. Това няма да е за дълго.

„Приказни земи омайни“ е втора книга, издадена в едно томче с няколко глави от третия тома, „Гибелни морета“. Интересният потенциал от края на първата книга отлита сравнително бързо, особено в линията на принцесата Инос насред доста карикатурната всъщност псевдо 1001 нощ реалност, където се озовава. При Рап нещата са малко по-добре. Малко. И тази книга е много бавна и описателна, и тя също горе-долу свършва в нищото, тоест типичната междинна част. Спасява я основно картинността и фактът, че светът се разкрива парче по парче и все още има загадки тук там.

„Гибелни морета“ е третата книга и най-много страда от факта, че е разцепена в две книжни тела. Отново междинна книга, която обаче към края набира скорост и дава предпоставки за повече интересни събития в четвъртата и финална част. Дано и да се получи. Самата трета част е прилично подобрение спрямо втората книга, но определено страда от странното решение да бъде разцепена в две книжни тела, и то издадени с години разлика.

„Императорът и шутът“, финалната четвърта книга, е най-приятната откъм действие от всичките, в смисъл, че този път наистина се случват неща и повечето от тях имат смисъл. Описателността пак я има, разбира се, но се проявява избирателно и на моменти изцяло липсва, което е чудесно когато става дума за пътуванията, които този път са пропускани изцяло да бъда описани. Краят, обаче е доволно проточен, на моменти и твърде лигавеещ, а главните герои някакво развитие търпят. Не винаги към хубаво и не винаги достатъчно. Но има завършеност, което пък е най-хубавото.

Съвсем набързо няколко неща, които ми харесаха. Поредицата се отличава с висока картинност, напомняща за adventure game от първата половина на 90те. Това последното важи най-вече за първата книга, но го има и във втората, след което постепенно избледнява. Светът на поредицата е шарен, но не особено оригинален, за сметка на това добре описан. Това може и да се разглежда донякъде и като не съвсем добре, защото влиянията за отделните култури са очевидни – империята, буквално крещяща римска, а освен това има и викинги, земя като излязла от 1001 нощ… Идеята за петимата, от които заради проклятие може само един да е в плът, но споделят спомени и могат да се сменят, т.е. джобна РПГ група, е най-интересното нещо и всъщност много ми допадна. Поредицата изобилства от магии, като магическата система остава хем интересна, хем недоразвита. Това последното донякъде е за добро.

Редно е и да спомена и какво не ми хареса. На първо място, ако не е станало ясно досега, сюжетът и действието вървят бавно. Ама наистина бавно, до степен втората книга да заплашва със скука. Покрай цялата описателност на света така и не стана ясно какви точно са тези различни раси – хора с различни физически характеристики, или наистина са елфи, гноми, таласъми, феи и прочие, и хора изобщо да няма. Остана си загадка, но може би причината е в превода – въпросният на мен не ми звучеше добре, като не съм сигурен дали причината е в авторовия текст; а може и просто преводът да не е добър. Някак си ми се струва, че е някаква комбинация от двете, но нямам желание да пробвам оригинала да видя как е. Финално, героите, които не са един или два, не са нищо особено, а двамата главни имат немалко кусури. Така и не ми станаха симпатични.

Финално, още се чудя какво да мисля. От една страна, четирилогията е приятно четиво, от друга има и немалко кусури. Може би проблемът е и в мен, защото подходих с надеждата за четиво от по-стара школа в сравнение с модерните съвременни grimdark и прочие мрачнотии и цинизми. За щастие, „Мъж на честта“ не е мрачна, но по-скоро не може да ми покрие другите очаквания. Може би отново проблемът си е в мен, или отново съм силно закъснял.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Ужас под пирамидите

Заглавие: Ужас под пирамидите
Автор(и): Хауърд Лъвкрафт, Уилям Хоуп Ходжсън, Шарлот Гилман
Издател: Изток-Запад 2019

Не мога да не се възхитя на Изток-Запад за последователността, с която запълват празнините хем в историята на литературата на ужаса, хем в издаването на творчеството на Хауърд Лъвкрафт. Настоящото томче с много приятно оформление и твърди корици предлага още две от неиздаваните досега творби на Лъвкрафт, както и още две на познатият ни от „Бащите на ужаса“ Уилям Хоуп Ходжсън и една на новото поне за мен име Шарлот Гилман, и двамата сочени за вдъхновение на Лъвкрафт.

1. Х. Ф. Лъвкрафт и Хари Худини – „Под пирамидите (Затворен с фараоните)“ – откриващата история е една от неиздаваните такива на Лъвкрафт, писана по време на изненадващото за мен краткотрайно сътрудничество между него и Хари Худини, с главен герой последният в доволно приличащ на мистификация сюжет. Целта, разбира се, е била реклама на Худини и приходи за Лъвкрафт, но не стига далеч поради ненавременната смърт на фокусника. Самият разказ като структура и развитие на действието е типичен Лъвкрафт, обаче без чудовища от Космоса, но с подобно развитие.

2. Х. Ф. Лъвкрафт и Хенри С. Уайтхед – „Капанът“ – още едно сътрудничество, от по-безличните. Въпросният капан е огледало, създадено два века по-рано с помощта на забранени методи. Е, всичко си има цака с правилният подход.

3. Уилям Х. Ходжсън – „Елои, Елои, лама савахтани“ – история за маниакални убеждения и доказването им. И за не съвсем неочакваните резултати от доказването. Историята някак си ми напомни с идеята си за изследване на Страстите Христови на „Ето човека“ на Майкъл Муркок.

4. Уилям Х. Ходжсън – „Свирукащата стая“ – оказа се, че съм от малкото, които не са чели тази история преди, а тя се води нещо като класическа вече. И е била превеждана е преди. Освен това е част от по-голям цикъл за окултния детектив Томас Карнаки, която бих прочел с удоволствие. Самият текст е класическа история за призраци, минали проклятия и развалянето им.

5. Шарлот П. Гилман – „Жълтите тапети“ – странна история, която не съм сигурен до колко я чатнах. Пореден текст с нещо като unreliable narrator, доста психарски, но определено не особено страшен. Занимава се с психически състояния и може би описва постепенно обсесивно полудяване, но не съм 100% убеден.

Като цяло, приятен сборник, който окончателно ме оставя с убеждението, че ще е добре да се запозная още повече с творчеството на Уилям Хоуп Ходжсън. „Свирукащата стая“ беше произведението, което най-много ми допадна.

Posted in books, Horror, old school, Готически | Leave a comment

Асо Черепи

Заглавие: Асо Черепи
Автор: Крис Удинг
Издател: Артлайн 2019

На фона на количеството многологии, течащи с години и не рядко дълбаещи в скука и изчерпване, решението на Крис Удинг да сложи край на „Историите за Кети Джей“ с едва четвърта книга на пръв поглед изглежда странно. На втори обаче решението е съвсем оправдано, както и самият Удинг твърди, да спре докато още му е забавно и не се е изчерпал е съвсем логичен и оправдан ход, ако иска нивото да се запази. Е, успял е, защото и финалната „Асо Черепи“ е напълно достоен и навременен завършек. С оглед на финалната пукотевица даже може да се твърди, че завършва с гръм и трясък.

И тази последна част може да се чете самостоятелно, но сюжетът в нея е пряко следствие от случилото се в предната част. В следствие на откритията на Фрей и компания гражданската война е във вихъра си, но въпросните предпочитат да лавират, да не признават „заслугите“ си и да не заемат страна. Само че в конфликт като този няма как да не заемеш страна, въпросът е да избереш правилната и Фрей ще стигне до този извод по доста болезнен начин.

Този път усещането за провлаченост го няма, за щастие. Действието е постоянно, на няколко различни места и с неколкократни смени на страни, поне на пръв поглед. Чете се изненадващо бързо, на фона на обема, и не доскучава изобщо. Хепиендът също ми хареса, изненадващо. Що се отнася до не съвсем приятното ми впечатление от Фрей в предните две книги, не мога да се отърва от усещането, че Удинг е искал да си поиграе на не съвсем пораснал тийнейджър с него и сякаш е вложил доста от себе с в образа му – или поне това, което е искал да бъде, преди да израстне. Да, Фрей също израства в някаква степен, останалите от екипажа му, също. Но преди това привидния непукизъм, сарказма и черния хумор преобладават. И да, наистина главните лоши се оказаха точно тези, които са очакваше, Будителите – за съжаление, защото наистина мотивът за злата, покварена и двулична църква вече се е изтъркал доволно. Добре поне, че го има намекът как са били фалшиви поначало, измествайки предишните. И все пак екшънът си го биваше, тайното оръжие – също. Начинът, по който са представени като неприятни „самитата“, също ми хареса във всичките моменти, в които се появяваха.

В крайна сметка съм по-скоро доволен от „Асо Черепи“ и от „Историите за Кети Джей“ като цяло. Определено не е най-оригиналното нещо на света – след пет изгледани епизода от „Файърфлай“ вече е твърде очевидно откъде се е вдъхновявал Удинг – но това не пречи да е забавно и за щастие с достатъчно индивидуалност. Има въздушни кораби, някакъв вид магия, древни цивилизации, които си останаха прилично загадъчни и с неизвестни, немалко чудовища, доволно количество пукотевици, гонитби и приключения. Какво повече да иска човек от една поредица, която даже знае кога точно да свърши? В наши дни и това е огромен плюс вече.

Posted in adventure, books, sci-fi, steampunk | Leave a comment

Железният чакал

Заглавие: Железният чакал
Автор: Крис Удинг
Издател: Артлайн 2015

Продължаваме с третата част от „Историите за Кети Джей“, носеща по-краткото от преди, поне на български, заглавие „Железният чакал“. Всичко, което можеше да се каже за предните две книги, важи и тук, с няколко изключения. За тях след малко.

При все, че книгите са самостоятелни истории и могат да се четат независимо, всъщност случващото се във всяка от тях надгражда предишните. Така е и тук – след събитията от „Тайните на черния капитан“ Фрей и компания вече са се сдобили с нещо като статут на знаменитости, при все, че не са забогатели особено. Отношенията на Фрей с Триника също временно са се подобрили, до степен да захванат съвместна инициатива – обир на влак, пренасящ нещо, за което много хора са склонни да дадат големи пари. Както винаги, не всичко е както изглежда – всъщност мисията е сравнително успешна, но това, което отмъкват, идва с екстри, главната от които е доста гадно проклятие, което има силата да очисти жертвата по бавен и гаден начин. Но има начин да се спре и Фрей и компания се втурват да го постигнат. За целта обаче трябва да се забъркат с подземни босове, с които са имали лоши взаимоотношения преди, да спечелят абсурдни състезания, да извършат обир на най-големия музей в столицата, да организират нещо като въстание в един от най-гадните затворнически лагери на съседния континент и какво ли още не…

„Железният чакал“ е малко или много още от същото, а именно – неспирно приключение в един свят, който хем прилича, хем е доста различен от нашия. Действието е неспирно, локациите разнообразни, а прави добро впечатление, че редица детайли от този свят, загатнати в началото или в предишни книги, се появяват в следващите книги. Това важеше и за предишната, в сила е и тук. Също така и други от персонажите получават развие – тук наред са Малвъри, Харкинс и Сайло, след като Фрей, Джес и Крейк получиха повече „екранно време“ преди (не винаги за добро в случая с Фрей, в неговия случай ситуацията остава непроменена). Дотук всичко е чудесно, което е и така, но одеве стана дума за изключения и тяхното време дойде. Това е първата книга от поредицата, която оставя усещане за разтегляне и многословие. Не че е фатално, но на места се усеща. Това, което на мен ми беше наистина неприятно, беше изгубеното усещане за стиймпънк. Удинг все повече бяга от тази естетика, но за щастие недостатъчно далече. И все пак се усеща. И да, все повече е ясно кои ще са финалните лоши и тук вече здраво дерем в клишето. Уви.

Извън няколкото недостатъка от по-горе, „Железният чакал“ е много добра следваща част и много добро приключение, заслужаващо си отделеното време. Не знам дали е проблем или не, обаче между прочита на книгата и писането на този текст най-накрая започнах с наваксването на сериала „Файърфлай“, и честно казано, приликата е очевидна от много рано. За щастие, светостроенето на Удинг е достатъчно индивидуално, за да има собствени достойнства.

Posted in adventure, books, sci-fi, steampunk | Leave a comment