Чужди светове

Заглавие: Чужди светове
Автор: Сборник с разкази
Издател: Офир 1998

„Чужди светове“ е поредната доволно залежала в библиотеката ми книга, към която посягам години след като съм се сдобил с нея. Имах обаче нужда от малко класическа фантастика в кратка форма и затова реших, че някой сборник с разкази ще покрие тази ми нужда. Дали се получи не съм съвсем сигурен. Като всеки сборник с разкази, и този има и низини, и висини. Тоест някои от разказите ми харесаха много, други, не. Авторите са преобладаващо големи имена, някои силно познати в България, други не, като за някои от тези е незаслужено (например Майкъл Муркок и Робърт Блох). Преводът е… странен. Хем звучи прилично в повечето случаи, хем току се пръкне някой буквализъм като „вие разбирате“, което звучи като директен превод от междинен език, ясно кой. В сборника са поместени следните произведения:

• Среща на разсъмване, Артър Кларк – история за първия контакт с типичен за Артър Кларк туист, повдигащ основателни съмнения къде точно се развива действието.
• Половин чифт, Бертрам Чандлър – приятна миниатюра за човешки отношения и пълнота в самотния космос.
• Клетката, Бертрам Чандлър – отново история за първи контакт, с уж разсъждения какво е разум. Приятна иначе.
• Чакане, Крис Пар – още един разказ на тема първи контакт с чужда цивилизация, в който дори и знанието, че такъв контакт предстои не може да подготви за всичко и изненади са възможни.
• Погрешна идентификация, Е. Тъб – и пак история за контакт с извънземни, само че този път неосъществил се. Защо – ами как да се случи нещо, за което едната страна дори и не подозира?
• Корабът на милосърдието, Джерълд Пейдж – може би най-приятната изненада и един от най-много харесалите ми разкази.
• Странният полет на Ричард Клейтън, Робърт Блох – да, Робърт Блох е следващото име, което трябва да наваксам, заедно с Кларк Аштън Смит. Кратък разказ за експериментален едноличен полет до Марс, който от самото начало не тръгва добре, а краят, уви, в наши дни вече е предвидим.
• Медлър, Филип Дик – Филип К. Дик обича да пише истории с не съвсем добър край, но този си е направо лош. Когато се вреш където или когато не си достатъчно наясно, вероятността сам да си донесеш обратно проблемите е огромна.
• Любовен зов, Франк Хърбърт – кой знае защо ми навя спомени за „Кошерът на Хелстрьом“ от същия автор. Иначе не ме впечатли особено
• Аналозите, Деймън Найт – от този разказ на практика не съм сигурен какво разбрах и като цяло май е първи претендент за най-малко харесал ми.
• Псиклопи, Брайън Олдис – в началото бях на косъм да го зарежа, но после се оказа, че е доста потискаща история за баща и син, които никога няма да се видят…
• Мъртвият телефонира, Уилям Нолън – ами ако има живот след смъртта? И ако всъщност е за предпочитане пред истинския?
• Проблемът околна среда, Майкъл Муркок – забавна, поне за мен, история на тема договори с дявола и последствията от тях.
• Скриването на професора, Хенри Кътнър – този разказ ме вкара в истинско чудене, на което и до момента не съм намерил отговор, къде преди съм чувал за Хогбени. Иначе е хубав.
• Годишнина, Айзък Азимов – отдавна не бях чел Азимов. Може би е грешка, що се отнася до историите, които не са безнадеждно остарели от към технологическа част. Тази е от тях и беше приятна.
• Т, Брайън Олдис – не лош разказ, но не ме и впечатли особено.
• Хипноглифът, Джон Антъни – още едни разказ с не особено неочакван край. Напомня ми за нещо, но не мога да се сетя за какво.
• Черният Чарли, Гордън Диксън – поне мен тази история ме навя на мисли колко са важни допълнителните фактори при оценка на това кое е изкуство и кое не и колко всъщност е важно с какъв аршин се измерват въпросните. Не е без значение.
• Търговия с артефакти, Робърт Силвърбърг – а това е още един писател, с когото трябва да наваксам. Хареса ми идеята и искрено се надявам това, в което тя се състои, вече да не се случва на земята, а то най-вероятно се. Което е кофти.
• Прожектор, Робърт Хайнлайн – кратък и интересен като концепция разказ за звук, картина и изкуство. Хареса ми как президентът беше хвърлен в миманса са отрицателно време.
• Откраднатият бацил, Хърбърт Уелс – заради разкази като този Уелс се приема като визионер в жанра, съвсем заслужено. Особено в наши дни, когато заплахата от био тероризъм е съвсем реална.
• Силенция, Алън Нелсън – идеята всъщност ми хареса, последствията – не съвсем. Но идеята, идеята… Стига човек да има самоконтрол е чудесна.
• Пленум за обсъждане на законопроекти, Франк Хърбърт – по-скоро скучен разказ, от който трудно си спомням нещо.
• Четиристранният триъгълник, Уилям Темпъл – един от най-наивните разкази, където фантастиката е само инструмент за разбор на човешки взаимоотношения.
• Зовът на звездите, Артър Кларк – меланхолията доминира в закриващия разказ. По много направления, мен малко ми подейства по-негативно, от колкото съм сигурен, че е било предвидено. А разказът е хубав.

Чудесно е, че разказите са разнообрази, но със сходни тематики, до голяма степен оправдаващи световете в заглавието. Но най-хубавото, което усетих следварително, е усещането хем за познато, хем за не. Отдавна не ми се беше случвало, а с по-новите фантастики хич.

This entry was posted in books, sci-fi, разкази. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *