Блогът на Талиесин

Заглавие: Сребърна приказка

Автор: Наоми Новик

Издател: Екслибрис 2018

Така и така се бях сдобил и с двете новоиздадени от Екслибрис книги на Наоми Новик, реших веднага след „Изтръгнати от корен“ да отметна и „Сребърна приказка“. Не таях особени надежди, след все още смесените чувства от първата книга, и в някаква степен се оказах прав. В друга обаче, „Сребърна приказка“ успя да ме изненада приятно, което даже ме зарадва, защото беше по неочакван начин.

Сюжетът този път е представен през общо шест гледни точки, четири жени и двама мъже, вариращи като качество, но придаващи по-широк поглед върху историята. Съвсем откровено, една-две ме дразнеха открито, начело със старата дойка, а и още не съм убеден, че главната героиня Мирием ми стана симпатична. Най-много ми допадна гласът на Ирина, херцожката дъщеря с нещастна съдба. И шестте разказа се водят от първо лице, което на моменти е объркващо, с оглед, че гледната точка се сменя по няколко пъти в глава. Историята в началото ми звучеше странно познато, дори и завръзката с твърде много хвалещата се лихварска дъщеря, която с успехите и хвалбите си привлича вниманието на краля на елфите. Фокусът разбира се се изменя на няколко пъти и историята тръгва в не съвсем очаквано русло, което беше за добро.

Големият плюс, поне за мен, се оказа светостроенето. Очевидно е, че действието се развива в някаква полу-фантастична версия на Жечпосполита с акцент върху литовската й част, обаче усещането за зима, както и царството на елфите буквално ме уцелиха в много точен момент и ме плениха. Цялата причинно следствена връзка за големия конфликт също беше прилична, заигравките с Източна Европа – също. На обратната страна на медала са поредния недоправен опит за чупене на стереотипи, по няколко направления, както и съвсем простия факт, че средната част е доста разфокусирана и в един момент направо губи инерцията от доброто начало. Добре, че краят пооправи нещата, при все един два претупани момента.

Като цяло, отново смесени чувства, обаче изненадващо финалните не нагарчат. Все още ми е рано да кажа дали не се оказа по-добра от “Изтръгнати от корен”, но има такива индикации, а светостроенето определено ме плени с целия си зимен привкус. На този етап обаче няма да издирвам други книги на Наоми Новик, едно, че ги няма преведени повечето, и второ, че попаднах на изненадващо добро четиво, което ме върна към много приятни спомени и времена.

Заглавие: Изтръгнати от корен

Автор: Наоми Новик

Издател: Екслибрис 2016

Историята започва познато – село в близост до опасна гора и пазещ го змей, който за помощта си взима девойки в отплата. Различията идват почти веднага – змеят не е истински змей, а магьосник, опасността е съвсем реална и изключително коварна, а девойките не биват изядени или пипнати по никакъв начин, а след десет години даже биват освобождавани и пускани да си търсят щастието по света със солидна зестра. Действието започва малко преди поредното взимане, по време на което вместо очакваният логичен избор е взето съвсем различно момиче, главната героиня Агнешка, която се оказва изключително надарена в магията. Което е съвсем навременна случка, защото белите дебнат буквално зад ъгъла.

Това е първият ми сблъсък с Наоми Новик. Навремето, когато серията Темерер започна да се появява на български, не бях „узрял“ за Наполеоновите войни, а когато „узрях“, вече беше очевидно, че издаването няма да бъде завършено, така че и не започнах. Сега след тази първа среща съм със силно смесени чувства, като не знам кое точно преобладава. Но да караме поред.

Хубавото е, че „Изтръгнати от корен“ всъщност е изключително лека за четене книга и се минава много бързо, в моя случай по-малко от три вечери. Сюжетът е завършен, продължение засега няма и всичката галимация се случва в рамките на една книга – в наши дни и това е огромен плюс.  Светът в нея, макар и мързеливо направен –очевидно действието се развива в някаква алтернативна версия на Полша, все пак Новик е с полски корени – всъщност е интересен, особено Леса (опасната гора от първото изречение). Магията се вписва добре, различните подходи към нея, също. Цялата книга навява и приятни асоциации с немалко творби на други автори, но тук почват и проблемите.

Полските влияния в светостроенето веднага будят асоциация с най-популярното полско четиво понастоящем, серията „Вещерът“, но освен за нея, докато четях ми се пробудиха асоциации с поне три други. На първо място, началото, с обучението в кулата, адски напомняше началото на „Придворния убиец“ на Робин Хоб, с тази разлика, че тук всичко беше предвидимо в каква посока ще отиде и баш там отиде. Известно време се чудех на какво ми напомня светът, и изведнъж ми прищрака нещо позабравено – трилогията за Дерините на Катрин Курц, но също така и в по-голяма степен „Червеният рицар“ на Майлс Камерън, където конфликтът с Дивото много силно наподобява този в „Изтръгнати от корен“ с Леса. Да кажем, че моментът с приликите не е нещо неочаквано, но все пак се набива на очи. По-големият ми проблем на мен всъщност беше, че книгата определено е с целева група тийнейджъри, и в частност тийнейдржърки. Откровено казано, все да ми идва нанагорно от целия този безкраен поток young adult книги с женски главни персонажи, особено когато са омешани и с модерни в наши дни политкоректни тенденции. Такива имаше и тук, но ще спра дотук, защото не ми се навлиза в детали и нямам нерви за разправии. Ако си бях направил предварителната подготовка и бях узнал, че става дума за young adult четиво, нещата щяха да са съвсем други, но може би нямаше и да я прочета. А дори и само заради описанията на Леса все пак имаше смисъл, както и за все още далеч от баналните полски фолклорни елементи. Но явно съм надраснал възрастта, в която този тип книги биха ме спечелили.

В крайна сметка обаче, продължавам да съм раздвоен в мнението си. От една страна имаше какво да ми хареса, от друга, немалко неща ме подразниха. Идеята на Наоми Новик по този начин да запознае дъщеря си с приказките от Полша, с които е израснала, е чудесна и достойна за похвали, защо е нужно да им придава съвременни тенденции не стана ясно. Сигурно ще прочета и „Сребърна приказка“, следващата книга на Наоми Новик от този тип, така или иначе я имам, но намирам за притеснително, че вместо да изпитвам желание да го направя, по-скоро истински желая Майлс Камерън да беше по-кадърен писател, защото неговата трактовка сякаш ми допадна повече.