Асо Черепи

Заглавие: Асо Черепи
Автор: Крис Удинг
Издател: Артлайн 2019

На фона на количеството многологии, течащи с години и не рядко дълбаещи в скука и изчерпване, решението на Крис Удинг да сложи край на „Историите за Кети Джей“ с едва четвърта книга на пръв поглед изглежда странно. На втори обаче решението е съвсем оправдано, както и самият Удинг твърди, да спре докато още му е забавно и не се е изчерпал е съвсем логичен и оправдан ход, ако иска нивото да се запази. Е, успял е, защото и финалната „Асо Черепи“ е напълно достоен и навременен завършек. С оглед на финалната пукотевица даже може да се твърди, че завършва с гръм и трясък.

И тази последна част може да се чете самостоятелно, но сюжетът в нея е пряко следствие от случилото се в предната част. В следствие на откритията на Фрей и компания гражданската война е във вихъра си, но въпросните предпочитат да лавират, да не признават „заслугите“ си и да не заемат страна. Само че в конфликт като този няма как да не заемеш страна, въпросът е да избереш правилната и Фрей ще стигне до този извод по доста болезнен начин.

Този път усещането за провлаченост го няма, за щастие. Действието е постоянно, на няколко различни места и с неколкократни смени на страни, поне на пръв поглед. Чете се изненадващо бързо, на фона на обема, и не доскучава изобщо. Хепиендът също ми хареса, изненадващо. Що се отнася до не съвсем приятното ми впечатление от Фрей в предните две книги, не мога да се отърва от усещането, че Удинг е искал да си поиграе на не съвсем пораснал тийнейджър с него и сякаш е вложил доста от себе с в образа му – или поне това, което е искал да бъде, преди да израстне. Да, Фрей също израства в някаква степен, останалите от екипажа му, също. Но преди това привидния непукизъм, сарказма и черния хумор преобладават. И да, наистина главните лоши се оказаха точно тези, които са очакваше, Будителите – за съжаление, защото наистина мотивът за злата, покварена и двулична църква вече се е изтъркал доволно. Добре поне, че го има намекът как са били фалшиви поначало, измествайки предишните. И все пак екшънът си го биваше, тайното оръжие – също. Начинът, по който са представени като неприятни „самитата“, също ми хареса във всичките моменти, в които се появяваха.

В крайна сметка съм по-скоро доволен от „Асо Черепи“ и от „Историите за Кети Джей“ като цяло. Определено не е най-оригиналното нещо на света – след пет изгледани епизода от „Файърфлай“ вече е твърде очевидно откъде се е вдъхновявал Удинг – но това не пречи да е забавно и за щастие с достатъчно индивидуалност. Има въздушни кораби, някакъв вид магия, древни цивилизации, които си останаха прилично загадъчни и с неизвестни, немалко чудовища, доволно количество пукотевици, гонитби и приключения. Какво повече да иска човек от една поредица, която даже знае кога точно да свърши? В наши дни и това е огромен плюс вече.

This entry was posted in adventure, books, sci-fi, steampunk. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *