Мъж на честта

  • Заглавие: Мъж на честта – поредица
  • Автор: Дейв Дънкан
  • Издател: Лира Принт 2004-2010

„Мъж на честта“ е поредица от четири отделни романа, у нас издадени в три книжни тела със заглавията на първите три книги и третата от четирите разделена в две от томчетата. Четирите заглавия са съответно „Магическият прозорец“, „Приказни земи омайни“, „Гибелни морета“ и „Императорът и шутът“ и идват от фрагмент от поема на Кийтс, публикуван преди началото на всяка книга. След всяка глава има и кратък поетичен откъс от реално произведение, показващо откъде е вдъхновено името й. Този подход всъщност ми допада. Няма да пиша много за отделните книги, просто защото не виждам какво може чак толкова да се каже по отделно. Главната причина за това е бавното действие – наистина бавно, книгите са преобладаващо описателни, пътешестващи и с твърде малко действие. Основен фокус са интригите, но някак си остават неубедителни. Главните герои са двама – конярчето Рап, даващо индикации да е поредният избраник, и поредната принцеса – Инос – която от damsel in distress ще трябва да се оправя сама. За щастие, поне в началото и двамата не са някакви свръх могъщи персонажи, даже са доста объркани. Което е добре, но не продължава дълго.

„Магическият прозорец“ е първата книга и единствената, издадена в самостоятелно томче. Голяма част от картинността и приликите с куестовете от първата половина на 90те са именно в нея. В началото започва интересно, но после преминава в откровено бавно и на моменти странно действие, а към края изведнъж нещата аха да станат интересни, и свършва. Още в тази първа част се проявяват и някои от дразнещите черти на персонажите, като на този етап палмата я държи лелята. Това няма да е за дълго.

„Приказни земи омайни“ е втора книга, издадена в едно томче с няколко глави от третия тома, „Гибелни морета“. Интересният потенциал от края на първата книга отлита сравнително бързо, особено в линията на принцесата Инос насред доста карикатурната всъщност псевдо 1001 нощ реалност, където се озовава. При Рап нещата са малко по-добре. Малко. И тази книга е много бавна и описателна, и тя също горе-долу свършва в нищото, тоест типичната междинна част. Спасява я основно картинността и фактът, че светът се разкрива парче по парче и все още има загадки тук там.

„Гибелни морета“ е третата книга и най-много страда от факта, че е разцепена в две книжни тела. Отново междинна книга, която обаче към края набира скорост и дава предпоставки за повече интересни събития в четвъртата и финална част. Дано и да се получи. Самата трета част е прилично подобрение спрямо втората книга, но определено страда от странното решение да бъде разцепена в две книжни тела, и то издадени с години разлика.

„Императорът и шутът“, финалната четвърта книга, е най-приятната откъм действие от всичките, в смисъл, че този път наистина се случват неща и повечето от тях имат смисъл. Описателността пак я има, разбира се, но се проявява избирателно и на моменти изцяло липсва, което е чудесно когато става дума за пътуванията, които този път са пропускани изцяло да бъда описани. Краят, обаче е доволно проточен, на моменти и твърде лигавеещ, а главните герои някакво развитие търпят. Не винаги към хубаво и не винаги достатъчно. Но има завършеност, което пък е най-хубавото.

Съвсем набързо няколко неща, които ми харесаха. Поредицата се отличава с висока картинност, напомняща за adventure game от първата половина на 90те. Това последното важи най-вече за първата книга, но го има и във втората, след което постепенно избледнява. Светът на поредицата е шарен, но не особено оригинален, за сметка на това добре описан. Това може и да се разглежда донякъде и като не съвсем добре, защото влиянията за отделните култури са очевидни – империята, буквално крещяща римска, а освен това има и викинги, земя като излязла от 1001 нощ… Идеята за петимата, от които заради проклятие може само един да е в плът, но споделят спомени и могат да се сменят, т.е. джобна РПГ група, е най-интересното нещо и всъщност много ми допадна. Поредицата изобилства от магии, като магическата система остава хем интересна, хем недоразвита. Това последното донякъде е за добро.

Редно е и да спомена и какво не ми хареса. На първо място, ако не е станало ясно досега, сюжетът и действието вървят бавно. Ама наистина бавно, до степен втората книга да заплашва със скука. Покрай цялата описателност на света така и не стана ясно какви точно са тези различни раси – хора с различни физически характеристики, или наистина са елфи, гноми, таласъми, феи и прочие, и хора изобщо да няма. Остана си загадка, но може би причината е в превода – въпросният на мен не ми звучеше добре, като не съм сигурен дали причината е в авторовия текст; а може и просто преводът да не е добър. Някак си ми се струва, че е някаква комбинация от двете, но нямам желание да пробвам оригинала да видя как е. Финално, героите, които не са един или два, не са нищо особено, а двамата главни имат немалко кусури. Така и не ми станаха симпатични.

Финално, още се чудя какво да мисля. От една страна, четирилогията е приятно четиво, от друга има и немалко кусури. Може би проблемът е и в мен, защото подходих с надеждата за четиво от по-стара школа в сравнение с модерните съвременни grimdark и прочие мрачнотии и цинизми. За щастие, „Мъж на честта“ не е мрачна, но по-скоро не може да ми покрие другите очаквания. Може би отново проблемът си е в мен, или отново съм силно закъснял.

This entry was posted in books, fantasy. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published.