The Iron Wars

Заглавие: The Iron Wars (The Monarchies of God #3)
Автор: Paul Kearney

Третата част от поредицата на Киърни, първата от неиздадените, отново продължава историята от там, от където свърши в предната книга, и отново с уговорки, акцентирайки едновременно и върху положителните страни, и върху негативите.

Действието е основно концентрирано около събитията в Торуна, с малки „включвания“ откъм Хебрион. На изток, т.е. Торуна, сюжетните нишки, дори и тази на пристигналия с фимбрийците Албрек, още повече се центрират върху Корфе и кампаниите първо в бунтовния юг и след това срещу мердуците. В Хебрион сюжетът се върти около интригите на Джемила (интригантката, спомената в ревюто за втора книга) да се добере до властта, служейки си с интересите на благородниците, но неочаквано среща съпротива от новопристигналата Изола – сестра на краля на Астарак и годеница на Абелейн. За щастие, и по двете линии историята е интересна, Торунската повече, а елементът на реализъм не е за подценяване – с изключение на числеността на някои армии и сякаш изобилстващото изобилие от припаси. Друго, което прави добро впечатление, е правилно поставения акцент върху ефекта от добрите тактически решения и фактора изненада в сраженията, а също и трайния ефект от добрите стратегически такива (за пример е амфибийната маневра, която на практика направи основния торунски бастион Орман Дайк напълно излишен). Военното дело, а и политиката, са представени с логична мисъл и последствията от решенията се усещат (това ще стане особено видно в четвърта част, където някои от последиците от взети решения са наистина, хм, гнусни…).

Както казах, недостатъците обаче също са засилени, и това е най-очевидно в пълното отсъствие на линията на Хоукуд – във втора книга беше изпратена на заден план, тук напълно отсъства, освен с един кратък намек за съдбата й и появата за няколко страници в епилога. Сюжетът вече не е особено далеч от generic фентъзи жанра, тенденцията от предната част е достигнала кулминацията си, но това, което всъщност спасява положението е плътното действие (стегнато, без прекалени описания или раздути философски пасажи) и наситения екшън, което прибавено към сравнително краткия обем, на практика неутрализира негативната тенденция. Друга една негативна черта обаче няма какво да я компенсира, и това е един Deus ex Machina, използван да развие хебрионската линия. При все, че действието се придвижи до реално желано развитие, определено ми стоеше изкуствено, въпреки разкритието за могъществото на някои личности.

За финал – ами това си е типичната средна част от поредица. Сюжетът се придвижда в добро темпо, но нито една от нишките му не стига до заключение. За генерални изводи моментът ще дойде явно след приключването на поредицата.

Posted in books, fantasy, Paul Kearney, Непревеждано | Leave a comment

Обсадата

Заглавие: Обсадата
Автор: Артуро Перес-Реверте
Издател: Еднорог 2012

Отчитам като пропуск, че отдавна не бях посягал към книга на Артуро Перес-Реверте. Не съм чел всичките негови произведения, издадени на български, но каквото ми е попадало – „Деветата порта“ (продължавам да мисля, че оригиналното заглавие „Клубът Дюма“ е по-добре да беше използвано, а не да се влияят от екранизацията), „Морската карта“ и серията за Алатристе – все ми е харесвало. „Обсадата“ не направи изключение, и при все трудното начало, далеч не подпомогнато от непривичното използвано сегашно време, ме увлече напълно и държа до последната страница, след която Кадис, с неговите оживени улици, потънали в ежедневния си живот без да се впечатляват особено от постоянния обстрел на обсаждащата го френска армия, някак усетих, че ми липсва…

Обсадата, за която става дума в заглавието, е тази на испанския град Кадис, в периода от февруари 1810 до август 1812 от войските на Наполеон Бонапарт (не се появява лично в книгата), но всъщност тя е само фон и рамка на повествованието. Основното действие не са военните действия, но те и резултатите от тях рефлектират върху всичко случващо се между страниците, по един или друг начин. В ревюта по мрежата срещнах мнения, че действителният главен герой е самият град Кадис, а не обсадените му жители или обсаждащите французи – и като цяло съм склонен да приема донякъде това мнение; картината, обрисувана от Реверте, е жива, ярка и запомняща се, въпреки немалкото мрачни краски, които аха-аха да си пробият път на повърхността, и нещо успява да ги задържи да не обсебят картината.

Както споменах по-горе, не самата обсада е в центъра на сюжета. Там е едно полицейско разследване – някой системно убива млади момичета по изключително жесток и мъчителен начин, и полицейски комисар Рохелио Тисон трябва да го залови на всяка цена, иначе привидно невъзмутимото, но всъщност силно крехко спокойствие на градския живот под обсада ще пострада невъзвратимо и паниката би имала непредвидими резултати. Това разследване ще отведе Тисон до неочаквани събития, срещи и на моменти до действия, които граничат с открито предателство, опитвайки се да докаже една закономерност, в която дори самият той не е напълно убеден.

Героите са сред най-силните страни на книгата, а множественото число е, защото главните такива не са един или два. Споменатият Тисон например е мрачен, циничен, подкупен и откровено брутален на моменти – т.е. всичко друго, но не и положителен персонаж – но по своему отдаден на работата си и в частност на случая, за който има и дълбоко лична причина да подхожда така. Освен него има поне още пет персонажа, през чиито очи се развива действието, като най-банален сред тях бих определил корсарският капитан Лобо, при все, че и той е добре разработен персонаж. Всеки сред останалите има своята си мотивация да действа по начина, по който го прави, и добре разработена характеристика, но личният ми фаворит е френският артилерийски капитан Симон Дефосьо, бивш учител, чийто подход към обстрела е строго научен в стремежа си да изработи оптималния заряд, с който освен да достигне далечната цел, да успее да й нанесе и поражения. Освен измислените от автора персонажи, на моменти се мяркат и действителни такива, като френските маршали Виктор и Султ, английският генерал Томас Греъм, както и посланикът Уелесли, брат на един доста известен английски херцог…

Самото повествование не се развива плавно – между отделните глави понякога минават месеци, а за някои събития, дори и свързани с главните герои, научаваме в ретроспекция. За мен това не е пречка, особено на фона на общата четимост, но надали ще се хареса на всички. А начинът, по който е обрисуван Кадис, е уникален – градът буквално оживява на страниците, редом с търговията, политиката и морското си дело (също страхотно представено, между другото, за момент ме върна в детските години, когато четях за мореплаватели и се интересувах от ветроходи). В един момент се усетих, че определено искам да посетя Кадис и старата му част, и ще се постарая да се случи – а тогава ще взема книгата с мен и ще сравнявам описанията 🙂

Трудно ми е да определя жанра на книгата, дали е детективски роман, трилър, мистерия, но и не мисля, че е важно – има криминална загадка, шпионаж, научни дискусии и тези, дори и едно две сражения; описанията на военните болници са стискащи за гърлото, а тези на мудната бюрокрация – стряскащо познати. Единственото, което не съм сигурен до колко е удачно решение, е използваното сегашно време, но от един момент спря да ми прави впечатление, а накрая даже се чудех дали и то не допринася за уникалното усещане. Силно препоръчвам на всеки, желаещ да прочете нещо различно и качествено написано.

Posted in books | Leave a comment

The Heretic Kings

Заглавие: The Heretic Kings (The Monarchies of God #2)
Автор: Paul Kearney

The Heretic Kings е втора част от поредицата на Киърни “Божиите монархии” и последната, издавана и на български под името “Отлъчените крале”. След това издаването, за съжаление, бе преустановено, и до днес не съм разбрал защо. Най-вероятно продажбите не са покрили очакванията, което е жалко и не говори добре за някои неща…

Втората част продължава от там, от където свърши първата, и до голяма степен със същите главни герои, но не съвсем – както е видно и от заглавието, акцентът е основно върху конфликта вътре в рамусианския свят и в частност опитът на отлъчения от химерианския клон на църквата Абелейн да си върне трона на Хебрион, от една страна, и от кризата в Торуна от друга. Втората е представена основно през очите на Корфе, който, придружавайки слепия Макробий до столицата, се сблъсква с дежурните вътрешни интриги и подценяване на ситуацията от двора, както и с немалко неприязън отправена лично към него и заставаща на пътя му; но също така и с напълно неочакван съюзник, неочаквано високопоставен (Всъщност най-голяма част от повествованието е ситуирана точно там). Междувременно, в Харибон, средището на Химерийския клон на църквата (и бивш на цялата църква преди схизмата), двама млади монаси се натъкват на древен документ, който е способен да разтърси из основи самото съществуване и доктрина на църквата. Същестуването му обаче се оказва известно на доста опасни врагове, свързани изненадващо с непознати до този момент сили, чието седалище е на неочаквано място…

Големият недостатък, поне за мен, е изпращането на сюжетната линия на експедицията на Хоукууд на заден план. Недостатък, защото точно този, “откривателски” елемент на поредицата беше едно от най-свежите неща в нея, бидейки нетипичен за фентъзито. Не че я няма, и не като да не е интересна (напротив), но заема по-малко от една трета от повествованието и малко след средата просто прекъсва, след няколко доста шокиращи разкрития. С този си подход, както и с акцентът върху интригите в Торуна поредицата бавно поема към по-стандартна фентъзи линия (което, според уикипедия, е било желанието на издателите, и което усещане е още по-засилено докъдето съм стигнал в трета част). Втори недостатък е включването на поредния интригантстващ женски персонаж, проправящ си път през света с разтворени крака – някак, чели сме вече за Церсей Ланистър и “подвизите” й, няма нужда от втори такъв. За момента обаче въпросният персонаж е заложен като бомба със закъснител за следващите части, та не дразни прекалено.

Извън това, каквото важи за първата част, е валидно и тук. Солиден стил, солидна подготовка, реалистичен подход и някоя друга сюжетна изненада. Плавният курс към по-стандартно фентъзи малко нагарча, но поне в тази книга нивото все още е достатъчно високо.

Posted in books, fantasy, Paul Kearney | Leave a comment