Заглавие: The Iron Wars (The Monarchies of God #3)
Автор: Paul Kearney
Третата част от поредицата на Киърни, първата от неиздадените, отново продължава историята от там, от където свърши в предната книга, и отново с уговорки, акцентирайки едновременно и върху положителните страни, и върху негативите.
Действието е основно концентрирано около събитията в Торуна, с малки „включвания“ откъм Хебрион. На изток, т.е. Торуна, сюжетните нишки, дори и тази на пристигналия с фимбрийците Албрек, още повече се центрират върху Корфе и кампаниите първо в бунтовния юг и след това срещу мердуците. В Хебрион сюжетът се върти около интригите на Джемила (интригантката, спомената в ревюто за втора книга) да се добере до властта, служейки си с интересите на благородниците, но неочаквано среща съпротива от новопристигналата Изола – сестра на краля на Астарак и годеница на Абелейн. За щастие, и по двете линии историята е интересна, Торунската повече, а елементът на реализъм не е за подценяване – с изключение на числеността на някои армии и сякаш изобилстващото изобилие от припаси. Друго, което прави добро впечатление, е правилно поставения акцент върху ефекта от добрите тактически решения и фактора изненада в сраженията, а също и трайния ефект от добрите стратегически такива (за пример е амфибийната маневра, която на практика направи основния торунски бастион Орман Дайк напълно излишен). Военното дело, а и политиката, са представени с логична мисъл и последствията от решенията се усещат (това ще стане особено видно в четвърта част, където някои от последиците от взети решения са наистина, хм, гнусни…).
Както казах, недостатъците обаче също са засилени, и това е най-очевидно в пълното отсъствие на линията на Хоукуд – във втора книга беше изпратена на заден план, тук напълно отсъства, освен с един кратък намек за съдбата й и появата за няколко страници в епилога. Сюжетът вече не е особено далеч от generic фентъзи жанра, тенденцията от предната част е достигнала кулминацията си, но това, което всъщност спасява положението е плътното действие (стегнато, без прекалени описания или раздути философски пасажи) и наситения екшън, което прибавено към сравнително краткия обем, на практика неутрализира негативната тенденция. Друга една негативна черта обаче няма какво да я компенсира, и това е един Deus ex Machina, използван да развие хебрионската линия. При все, че действието се придвижи до реално желано развитие, определено ми стоеше изкуствено, въпреки разкритието за могъществото на някои личности.
За финал – ами това си е типичната средна част от поредица. Сюжетът се придвижда в добро темпо, но нито една от нишките му не стига до заключение. За генерални изводи моментът ще дойде явно след приключването на поредицата.