Блогът на Талиесин

Заглавие: The Pale Horseman
Автор: Бърнард Корнуел
Издател: Harper Collins 2005

Втората книга от поредицата за Утред продължава буквално откъдето свърши първата. Уба Лотброксон е мъртъв, убит лично от Утред, нахлуването му е отблъснато, а Утред е отбелязал първото си участие в реално сражение и съпровождащата го увереност. Само че с типичните си недалновидност и арогантност Утред пропуска възможността да извлече дивиденти от ситуацията, нещо повече, с последващите си действия си навлича гнева както на Алфред, така и на силните на деня фактори в църквата и един точно конкретен Ealdorman. А най-лошото е, че Гутрум, предводителят на датските нашественици, не е от хората, които биха спазили дадената дума, доказвал го е многократно, и сега съдбата на целия Уесекс е поставена на карта. Но нито Утред, нито Алфред са казали последната си дума.

Продължението на The Last Kingdom като цяло предлага още от същото, но с една идея като че ли по-слабо – дължащо се на първата част. За сметка на това финалното сражение, исторически засвидетелстваното такова при Едингтън (Ethandun в книгата, Корнуел не използва модерни имена почти никъде и това е много добро решение, помагащо на читателя да се потопи в обстановката) беше чудесно описано и демонстрира колко е добър всъщност Корнуел в описанията на битки (дотук само Стивън Пресфийлд може да му бъде конкурент, но по впечатления само от една книга). За отбелязване е и по-солидното присъствие на уелсци в текста, включително и двама представители на църквата – действително съществувалият Асер, който е автор на биография на Алфред Велики, и симпатягата Пирлиг, който напомня на по-войнствен отец Тък.

Като става дума за героите, отново изпъкват недостатъците на Утред, някои от които той самият отчита в ретроспекция (отново действието се води от първо лице, като спомени на самия Утред). Което както в първата част дава възможност на по-умните от него да изпъкнат, или, както е в случая, да изведат на преден план истинският герой на тази втора част – Алфред. По-добре разработен, макар и без видим вътрешен монолог, Алфред е определено успешен образ. Решителен, когато е необходимо срещу врага, хитър, когато трябва, и въпреки това понякога наивен и искрено религиозен, Алфред определено е различен владетел от Артур (сравненията със „Сказание за Артур“ са неизбежни), но определено ще се окаже по-успешен.

Кулминацията, както стана дума, е битката при Едингтън, с която завършва и книгата. Буквално, последиците от битката са оставени за следващата част, което, заедно с липсата на изненади и слабоватата първа една трета дърпат книгата надолу. Дотук „Сказание за Артур“ е чувствително по-добрата поредица, но пък Утред има още 5-6 книги да се докаже.

Заглавие: The Last Kingdom
Автор: Bernard Cornwell
Издател: Harper Collins 2005

В световен мащаб, Бърнард Корнуел е известен най-вече с продължителната си серия за Ричард Шарп, британски офицер от Наполеоновите войни, която освен, че донесе международен пробив и известност за автора беше и екранизирана в телевизионен сериал, който беше излъчван и у нас. Въпросният сериал навремето беше доста популярен и до днес има хора, които си го спомнят с добро, но тази популярност така и не бе оползотворена в България. Така приключенията на Шарп си останаха неиздавани на български, а у нас беше издадена единствено трилогията “The Warlord Chronicles”, преведена като „Сказание за Артур“. Но пък каква компенсация беше тя – една от най-добрите исторически поредици, които съм чел изобщо, както и най-интересната интерпретация на тема Артуриански легенди, с която съм се сблъсквал. Няколко години по-късно Корнуел отново се завърна към ранната история на Англия и резултатът е втората му по дължина поредица след Шарп, с до момента седем публикувани книги. „The Last Kingdom“ е първата от тях.

Държа да предупредя, че ще трудно да избегна сравнения със „Сказание за Артур“, защото приликите между двете поредици не са малко. Отново британските острови за заплашени от мащабно нашествие и отново местните са в затруднение да се защитят успешно. Само че този път някои роли са се изменили – саксите от артуровия период, краят на пети век от н.е. са се настанили успешно, измествайки бритите, които са запазили независимост само в Уелс, Корнуел и Шотландия. На тяхно място са четирите саксонски кралства – Мерсия, Нортумбрия, Източна Англия и Уесекс – които на свой ред са нападнати от изток. Новите нашественици са Даните, ясно от къде, които освен редовните си грабежи започват постепенно да завладяват разпокъсаните гореизброени кралства – процес, започнал близо 70 години по-рано, но достигащ кулминацията си в началото на настоящия роман. В тази обстановка Утред, син на благородник от Нортумбрия, става свидетел на гибелта на баща си в битка (при опит да бъде отвоюван обратно превзетият Йорк) и пленен от даните, сред които израства и които намира за по-близки и приемливи като начин на живот от родните си саксонци. И все пак, съдбата на Утред е свързана с Уесекс, последното държащо се саксонско кралство, на чийто престол наскоро се е възкачил нов крал, който ще остане в историята като единственият английски крал, наричан Велики – Алфред.

Съдбата на Утред напомня на тази на Дерфел, героят от „Сказание за Артур“, а и между други персонажи от двете поредици също могат да се намерят прилики. Но пък Алфред е интересен образ, въпреки сравнително малкото екранно време – едновременно силно религиозен и изключително прагматичен. Тепърва ще видим в следващите книги как точно успява да съчетава двете неща, освен с педантичните си молитвени служби. Самият Утред не е кой знае колко многопластов персонаж, който способ помага до някаква степен да изпъкнат по-умните около него, например въпросният Алфред, както и датският скалд Равн или свещеникът Беока. Споменавайки даните – Корнуел използва Danes в оригинал за тях, затова и аз използвам дани вместо датчани, тъй като в настоящия случай става дума за племето. Думата викинги, която идва на ум веднага, всъщност се използва съвсем рядко в основния текст, и напълно логично, защото се отнася само за извършващите набези, а не за заселници, търговци или завоеватели, каквито всъщност са преобладаващите представители.

Като исторически период, действието поне в този първи том се развива в годините между 866 и 876. Това е времето, когато датски нашественици покоряват три от четирите саксонски кралства, покрай нашествието на така наречената „Great Heathen Army“. Голяма част от събитията е показана директно в книгата, като голяма част от водачите на нашествениците са реално съществуващи такива. Както и от защитниците, впрочем.

Иначе на ниво текст „The Last Kingdom“ не е някакво литературно откровение, даже в някаква степен отстъпва на артурианската трилогия, но въпреки това е интересно и приятно четиво. Ще видим как ще се развие нататък в продълженията, като дано Утред вземе и поумнее малко занапред, по възможност по-скоро – засега импулсивността му помага, но, както и самият той признава (текстът се води от първо лице), тогава е бил млад, импулсивен и глупав.