The Pale Horseman

Заглавие: The Pale Horseman
Автор: Бърнард Корнуел
Издател: Harper Collins 2005

Втората книга от поредицата за Утред продължава буквално откъдето свърши първата. Уба Лотброксон е мъртъв, убит лично от Утред, нахлуването му е отблъснато, а Утред е отбелязал първото си участие в реално сражение и съпровождащата го увереност. Само че с типичните си недалновидност и арогантност Утред пропуска възможността да извлече дивиденти от ситуацията, нещо повече, с последващите си действия си навлича гнева както на Алфред, така и на силните на деня фактори в църквата и един точно конкретен Ealdorman. А най-лошото е, че Гутрум, предводителят на датските нашественици, не е от хората, които биха спазили дадената дума, доказвал го е многократно, и сега съдбата на целия Уесекс е поставена на карта. Но нито Утред, нито Алфред са казали последната си дума.

Продължението на The Last Kingdom като цяло предлага още от същото, но с една идея като че ли по-слабо – дължащо се на първата част. За сметка на това финалното сражение, исторически засвидетелстваното такова при Едингтън (Ethandun в книгата, Корнуел не използва модерни имена почти никъде и това е много добро решение, помагащо на читателя да се потопи в обстановката) беше чудесно описано и демонстрира колко е добър всъщност Корнуел в описанията на битки (дотук само Стивън Пресфийлд може да му бъде конкурент, но по впечатления само от една книга). За отбелязване е и по-солидното присъствие на уелсци в текста, включително и двама представители на църквата – действително съществувалият Асер, който е автор на биография на Алфред Велики, и симпатягата Пирлиг, който напомня на по-войнствен отец Тък.

Като става дума за героите, отново изпъкват недостатъците на Утред, някои от които той самият отчита в ретроспекция (отново действието се води от първо лице, като спомени на самия Утред). Което както в първата част дава възможност на по-умните от него да изпъкнат, или, както е в случая, да изведат на преден план истинският герой на тази втора част – Алфред. По-добре разработен, макар и без видим вътрешен монолог, Алфред е определено успешен образ. Решителен, когато е необходимо срещу врага, хитър, когато трябва, и въпреки това понякога наивен и искрено религиозен, Алфред определено е различен владетел от Артур (сравненията със „Сказание за Артур“ са неизбежни), но определено ще се окаже по-успешен.

Кулминацията, както стана дума, е битката при Едингтън, с която завършва и книгата. Буквално, последиците от битката са оставени за следващата част, което, заедно с липсата на изненади и слабоватата първа една трета дърпат книгата надолу. Дотук „Сказание за Артур“ е чувствително по-добрата поредица, но пък Утред има още 5-6 книги да се докаже.

This entry was posted in books, history, history novel, средновековие. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *