The Last Kingdom

Заглавие: The Last Kingdom
Автор: Bernard Cornwell
Издател: Harper Collins 2005

В световен мащаб, Бърнард Корнуел е известен най-вече с продължителната си серия за Ричард Шарп, британски офицер от Наполеоновите войни, която освен, че донесе международен пробив и известност за автора беше и екранизирана в телевизионен сериал, който беше излъчван и у нас. Въпросният сериал навремето беше доста популярен и до днес има хора, които си го спомнят с добро, но тази популярност така и не бе оползотворена в България. Така приключенията на Шарп си останаха неиздавани на български, а у нас беше издадена единствено трилогията “The Warlord Chronicles”, преведена като „Сказание за Артур“. Но пък каква компенсация беше тя – една от най-добрите исторически поредици, които съм чел изобщо, както и най-интересната интерпретация на тема Артуриански легенди, с която съм се сблъсквал. Няколко години по-късно Корнуел отново се завърна към ранната история на Англия и резултатът е втората му по дължина поредица след Шарп, с до момента седем публикувани книги. „The Last Kingdom“ е първата от тях.

Държа да предупредя, че ще трудно да избегна сравнения със „Сказание за Артур“, защото приликите между двете поредици не са малко. Отново британските острови за заплашени от мащабно нашествие и отново местните са в затруднение да се защитят успешно. Само че този път някои роли са се изменили – саксите от артуровия период, краят на пети век от н.е. са се настанили успешно, измествайки бритите, които са запазили независимост само в Уелс, Корнуел и Шотландия. На тяхно място са четирите саксонски кралства – Мерсия, Нортумбрия, Източна Англия и Уесекс – които на свой ред са нападнати от изток. Новите нашественици са Даните, ясно от къде, които освен редовните си грабежи започват постепенно да завладяват разпокъсаните гореизброени кралства – процес, започнал близо 70 години по-рано, но достигащ кулминацията си в началото на настоящия роман. В тази обстановка Утред, син на благородник от Нортумбрия, става свидетел на гибелта на баща си в битка (при опит да бъде отвоюван обратно превзетият Йорк) и пленен от даните, сред които израства и които намира за по-близки и приемливи като начин на живот от родните си саксонци. И все пак, съдбата на Утред е свързана с Уесекс, последното държащо се саксонско кралство, на чийто престол наскоро се е възкачил нов крал, който ще остане в историята като единственият английски крал, наричан Велики – Алфред.

Съдбата на Утред напомня на тази на Дерфел, героят от „Сказание за Артур“, а и между други персонажи от двете поредици също могат да се намерят прилики. Но пък Алфред е интересен образ, въпреки сравнително малкото екранно време – едновременно силно религиозен и изключително прагматичен. Тепърва ще видим в следващите книги как точно успява да съчетава двете неща, освен с педантичните си молитвени служби. Самият Утред не е кой знае колко многопластов персонаж, който способ помага до някаква степен да изпъкнат по-умните около него, например въпросният Алфред, както и датският скалд Равн или свещеникът Беока. Споменавайки даните – Корнуел използва Danes в оригинал за тях, затова и аз използвам дани вместо датчани, тъй като в настоящия случай става дума за племето. Думата викинги, която идва на ум веднага, всъщност се използва съвсем рядко в основния текст, и напълно логично, защото се отнася само за извършващите набези, а не за заселници, търговци или завоеватели, каквито всъщност са преобладаващите представители.

Като исторически период, действието поне в този първи том се развива в годините между 866 и 876. Това е времето, когато датски нашественици покоряват три от четирите саксонски кралства, покрай нашествието на така наречената „Great Heathen Army“. Голяма част от събитията е показана директно в книгата, като голяма част от водачите на нашествениците са реално съществуващи такива. Както и от защитниците, впрочем.

Иначе на ниво текст „The Last Kingdom“ не е някакво литературно откровение, даже в някаква степен отстъпва на артурианската трилогия, но въпреки това е интересно и приятно четиво. Ще видим как ще се развие нататък в продълженията, като дано Утред вземе и поумнее малко занапред, по възможност по-скоро – засега импулсивността му помага, но, както и самият той признава (текстът се води от първо лице), тогава е бил млад, импулсивен и глупав.

This entry was posted in books, history, history novel, средновековие. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *