Кардинал Ришельо

Posted on August 5, 2014 by Филип

Заглавие: Кардинал Ришельо
Автор: Антъни Леви
Издател: Персей 2007

Пълното заглавие в оригинал е “Cardinal Richelieu and the making of France”. Тоест, книгата е опит да се проследи паралелно биографията на Арман Жан дю Плеси, бъдещият кардинал Ришельо, редом с тази на развитието на Франция като държава по негово време и неговата роля във въпросното. Спорно е обаче до колко успява да се справи с поставените цели.

Честно казано, не очаквах, че някакви си 380 страници ще ми отнемат толкова време, но най-накрая се приключи. Основното, което забави четенето, беше тежкият и сух, ама наистина сух стил, който при все, че не изглеждаше като да е академичен такъв, е много тежък за четене. Освен стила, за съжаление писането също е хаотично – уж следва хронологичен ред, но постоянното прескачане отзад напред с датите е дразнещо. В смисъл, в рамките на една глава на няколко пъти текстът се връща назад в годините, на практика без предупреждение. Може би разбиване на под-глави, би било от полза. По принцип нямам проблем с помненето на годините и ориентирането в хронология, но този път нещо не се получи. Липсата на индекс също не ми се вижда добра идея, но напълно възможно и в оригиналното издание да е нямало.

Като абсолютен позитив на текста обаче трябва да се изтъкне представянето на Ришельо. Останал съм с впечатлението, че може би покрай влиянието на Дюма и „Тримата мускетари“ съвременното възприемане на Ришельо е по-скоро като отрицателна личност, е едва ли не злодей. Тук такова нещо няма – акцентира се върху културната дейност и покровителството към изкуствата от страна на кардинала, както и на силната му привързаност към семейството и рода. Предаден е по-скоро като добър и интелигентен човек, но твърд и безцеремонен управник, който е склонен на съюзи и договори с хугеноти (например с шведите на Густав Адолф) в името на поставената цел, без значение на кардиналския ранг.

Наистина е жалко, че начинът, по който е написана книгата, е такъв, какъвто е. Ако беше по-четивна (за сравнение например, Алберто Анджела, въпреки различните цели и обхват), щеше да е много по-достъпна и лесна за разбиране. Сега случаят далеч не е такъв, за съжаление.

Posted in books, history | Leave a comment

The Skrayling Tree: The Albino in America

Posted on July 23, 2014 by Филип

Заглавие: The Skrayling Tree: The Albino in America
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Aspect 2003

И така, на дневен ред е продължението на Dreamthief’s Daughter, зовящо се The Skrayling Tree. Като започнах писането на този текст си дадох сметка какъв процент от прочетеното от мен тази година е с автор Майкъл Муркок, но такъв се е случил моментът от една страна, от друга, взаимовръзките между различните светове и герои са много и подклаждащи любопитството, и към момента изглежда, че тенденцията ще продължи.

Конкретно за The Skrayling Tree. Както стана дума, това е пряко продължение на Dreamthief’s Daughter, със същите герои и сходно действие, което започва през 50те години на двадесети век на една Земя, много близка до нашата. Втората световна война е приключила, а Улрик фон Бек и съпругата Оона му са си поставили за цел да спомогнат максимално за излекуването на раните от нея. Само че когато по време на ваканция в Северна Америка Улрик е отвлечен от тайнствени непознати, Оона се впуска в търсене посред неизвестното. В същото време Елрик от Мелнибоне, изпратил съзнанието си в целенасочен сън с ясна цел, предприема дълго пътешествие от кръстоносните владения в Светите земи към каквото е останало от викингските колонии във Винланд, съпроводен от последния типичен викингски водач (който всъщност е стар познайник), в търсене на един точно определен ковач. И накрая самият Улрик, чието отвличане всъщност не е точно отвличане, се оказва въвлечен в гонитба с времето, като на кантар е заложен космическият баланс и равновесието в мултивселената…

Както горният абзац намеква, този път главните герои са три, и действието се води през три гледни точки, всяка от тях от първо лице. Мястото на действие отново е нашата земя, или поне много близка до нея, през 12 век, и най-вече в предколумбова Америка, което е причина и за вплитането на редица обичаи, легенди и истории на северноамериканските индианци, макар и минати през фентъзи филтър. Някои персонажи също са типично индиански – например Ayanawatta, който придружава Оона, по същество е Хаяуата от поемата на Лонгфелоу, който е видял в сънищата си собствената си бъдеща история, прочел е въпросната поема и сега я изживява. Другият интересен персонаж е младият обучаващ се шаман White Crow, който също е поредният сънуващ. Въпросните двама са от линията на Оона, откъм Елрик присъства Gunnar the Doomed, викингският вожд от по-горе, който поначало е ясно кой е всъщност, особено ако човек е обърнал внимание на описанията в други книги на един персонаж със сходна структура на името и който беше главен антагонист в първата част, редно със спътника си Klosterheim, който се появява и сега, в роля по-близка до изначалната си в творчеството на Муркок. Откъм Улрик пък сериозно присъстват принц Лобковиц (уж австриец, но дали?), както и Сепириз от нихраините – които пък са част от Stormbringer романа и всъщност създателите на първообраза на черния меч. Накрая всичките линии се преплитат в една обща, силно повлияна и от индианските легенди, и от нордическата митология и в частност Игдрасил.

Ролята на Елрик тук е малко особена. Практически, самият той не присъства съвсем физически, а това е съзнанието му – Муркок отново се заиграва с концепцията за сънища, благодарение на което този роман силно се родее с комикса предистория Elric: The Making of a Sorcerer, който проследява как Елрик се е сдобил с магическите си умения и част от историята на Мелнибоне (и освен това една от ролите, които поема в сънищата си в комикса се назовава White Crow, което не е като да не е спойлер…). В настоящия роман обаче сънят е друг. Хронологично, откъм Елрик, The Skrayling Tree се развива по време на една единствена нощ от втората част на Stormbringer, по време на която Елрик виси разпънат на мачтата на флагманския кораб на флотата на Пан Танг и по време на която предприема отчаяна стъпка, за да успее да си върне меча Stormbringer. А именно, доброволно се впуска в сън, продължаващ 1000 години (The Dream of Thousand Years), който обхваща освен случващото се в тази книга, така и събитията в следващата част, а също и развиващите се по-рано такива от комикса Duke Elric (въпреки че последните създават някое-друго противоречие, като например точна хронология, както и че действията в комикса всъщност завършвали с провал). Наистина много добра идея, ще видим как ще завърши в третата част.

Като цяло романът ми допадна много повече от първия и единственото, което, ми се стори като недостатък, беше какъв огромен процент от действието се състоеше в пътувания. Въпреки изненадващо добрите като за Муркок описания (особено ми допадна това на прерията и отношението на индианците към нея и обитателите й, но не се наемам да коментирам до колко реализмът или измисленото надделяват), от действието и темпото му имаше какво да се желае. Но това са бели кахъри. Наред е третата част, The White Wolf’s Son, която има и особената роля да е още един от завършеците на сагата за вечния шампион.

Posted in books, Elric, fantasy, multiverse, Непревеждано | Leave a comment

The Dreamthief’s Daughter: A Tale of the Albino

Posted on July 7, 2014 by Филип

Заглавие: The Dreamthief’s Daughter: A Tale of the Albino
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Aspect 2001

Противно на обявеното, “The Chronicles of the last Emperor of Melnibone” не съдържат в себе си абсолютно всичко, издавано на тема Елрик от Мелнибоне, но за това си има и обяснение. Между 2001ва и 2005та се появява още една трилогия, към момента последна (и предвид изказванията на Муркок, май ще си остане такава), но тя изненадващо не се центрира върху самия Елрик. Освен това, чрез нея още няколко серии и инкарнации на Вечния победител намират допирна точка. Като име, трилогията е издавана под няколко заглавия – Dreamquest, Elric and Oone von Beck, Elric: The Moonbeam Roads, а първата книга от нея се казва The Dreamthief’s Daughter: A Tale of the Albino.

Изненадващо или не, книгата започва през 30те години на 20 век в Германия на нашата си земя, или на много подобна нейна версия в Мултивселената. Граф Улрик фон Бек е последният жив наследник на рода и владенията Бек (с някои уговорки, повече по-долу), албинос и сравнително саможив. Ветеран от Голямата война, Улрик наблюдава с тревога и откровена неприязън възхода на партията на Хитлер и търси начин от една страна да избегне вниманието на копоите на партията, а от друга, да се включи в съпротивата срещу нея. Това продължава до момента, в който получава посещение от братовчед си Prince Gaynor Paul St Odhran Badehoff-Krasny von Minct, издигнал се до офицер от СС, с доста конкретна цел. Родът фон Бек има славата на пазител на някои древни артефакти и нацистите търсят един от тях, черният меч Ravenbrand. Отказът на Улрик да го предаде отключва редица събития, включително арест и затвор в концлагер, откъдето е спасен от тайнствената Ооне – дъщерята на крадеца на сънища. По време на бягството им, подпомогнати от странния британец Осуалд Бастабъл, те се озовават през пещера до Хамелн в съвсем нов и неочакван свят, където Улрик, преследван досега от видения на много приличащ му двойник, се озовава лице в лице, а впоследствие и в едно и също тяло с въпросния двойник – Елрик, последният император на Мелнибоне, чийто аспект на земята е Улрик.

От горния синопсис не съм сигурен до колко става ясно колко мащабна всъщност е The Dreamthief’s Daughter, но тя наистина е такава. Освен на серията за Елрик, тя е пряко продължение на иначе доста оплетената и обемна серия за рода фон Бек и многото му представители, някои от които са упоменати директно в текста. Разказът се води от първо лице, основно от Улрик фон Бек, но за един кратък период и от Елрик, в който съзнанията на двамата обитават едно тяло. Освен тях двамата, има и още двама главни герои, които нямат собствена гледна точка, но са достатъчно централни. Ооне е едната, дъщерята на крадеца на сънища, т.е. на Оона от The Fortress of the Pearl. Другият е въпросният братовчед Gaynor, който, на този етап в развитието си още не е достигнал до статута си на Gaynor the Damned – въпросният персонаж се появява в редица други серии по различно време и хронология, като последното се обяснява с нелинейността на времето в Мултивселената, че то е по-скоро океан, от колкото река. Явно този Gaynor е първият, и с течението на текста се вижда част от процеса на пропадането или издигането му.

Друго, което ми направи впечатление, е желанието на Муркок да пресъздаде в лицето на Улрик един наистина просветен и начетен германец, както и фактът, че резултатът е успешен. Покрай това се споменават не един или двама германски творци, немалко германски произведения и легенди – Симплицисимус на Гримелсхаузен, барон Мюнхаузен, братя Грим, историята за Хилдебранд, легендите за Дитрих фон Берн, Карл Велики и ред други.

До тук всичко това сигурно звучи чудесно, обаче има и обратна страна на медала. По-конкретно, три доста сериозни недостатъка, които, лично на мен, навремето ми вгорчиха първото четене. Те са както следва:

1. Необходимо е човек да е прочел още твърде много книги на Майкъл Муркок, за да се разбере тази. По-конкретно, серията за Елрик до Sleeping Sorceress по вътрешната хронология, както и The Fortress of the Pearl, на която настоящата е пряко продължение. Освен това, поне първата за фон Бек (The War Hound and the World’s Pain) и The Dragon in the Sword, както и Second Ether поредицата, а покрай някои появяващи се персонажи сериите за Oswald Bastable и Джери Корнелиус, за да се разбере добре някои от тях кои са… Аз лично повечето от изброените все още не съм ги чел, но добре, че беше Wikiverse да помага. Но навремето, при първия прочит, май я нямаше в точно този й удобен вид.

2. На Майкъл Муркок силата му е в кратките текстове, старите му романи са средно по 130 страници всеки и повествованието е стабилно. Този тук е близо 400 страници и на моменти губи инерция и изглежда муден и развлачен в средната си част. Същият проблем го имаше и в The Fortress of the Pearl и The Revenge of the Rose.

3. Ако се чете по вътрешната канонична Елрикова хронология, то този роман отново, като и The Revenge of the Rose, би се ситуирал някъде около The Sleeping Sorceress, и честно казано, ако следващите хронологично произведения се четат след него (Steeler of Souls, Kings in Darkness, The Flamebringers, Stormbringer), то не може да не се породят въпроси от типа на „защо нищо от него не се и намеква, че се е случило“. Аргументът, че немалка част от събитията се случват по време на сън, поне на мен не ми е достатъчен, и като цяло, има солиден проблем с взаимовръзката с произведенията, писани десетилетия по-рано, но развиващи се хронологично по-късно, но този проблем се решава като се чете по ред на написване.

Разните исторически недомислици от типа на съществуващи СА през 1940, при условие, че Нощта на дългите ножове е спомената, както и споменаването на Бялата роза през 1933-1934та са по-скоро дреболии, но за запознат с материята може и да нагарчат.

Като цяло, добро начало на нова трилогия, което обаче стъпва на твърде много основи и е доста трудно да се чете самостоятелно. Всичко това определено ми попречи навремето да оценя текста, сега пак беше на косъм, но бях по-подготвен. Следващите продължения също се очертават интригуващи, особено предвид, че третата част е още един от трите завършека на сагата за Вечния победител.

Posted in books, Elric, fantasy, multiverse, old school | Leave a comment