Chronicles of Castle Brass

Заглавие: Chronicles of Castle Brass – в три части 1. Count Brass, 2. The Champion of Garathorm, 3. The Quest for Tanelorn
Автор: Майкъл Муркок
Издавани: 1973-1975

След Елрик, беше очаквано, че интересът ми към мултивселената на Майкъл Муркок ще се насочи към някой друг от героите му, т.е. към друга инкарнация на Вечния Шампион. Може би е малко изненадващо, че се насочих точно към “Chronicles of Castle Brass”, но за това се оказа, че има поне три логични причини, не всички от които ми бяха ясни в началото. Първата от които е, че Дориан Хоукмун, главният персонаж, вече ми е познат от българското издание на първата серия за него, и освен това е може би най-добре познатият на българската публика от инкарнациите на Вечния Шампион – макар и да не става ясно, че е такъв от първата серия, „Легенди за Руническия Жезъл“.

ИК „Бард“ издадоха „Легенди за Руническия Жезъл“ преди близо 20 години, преди времето на тухлоподобните поредици като част от вече несъществуващата им поредица „Фентъзи клуб“. От тогава досега мненията за четирите й части, събрани в общо две томчета, са много разнообразни и понякога силно поляризирани. На мен също не ми беше много любима навремето, струваше ми се много прибързана и до някаква степен банална. А не е като да нямаше интересни идеи, например постапокалиптичната Земя, където се развиваше действието. Дам, светът приличаше на някакво алтернативно късно средновековие, но всъщност беше бъдещ такъв, следствие от така нареченото Трагично хилядолетие, върнало човечеството много назад в развитието му от една страна, но от друга дало живот на някаква форма на магия, в наукоподобна форма, съществуваща и понякога сътрудничеща си редом с науката. В този свят Дориан Хоукмун, херцог на Кьолн, се оказва въвлечен в конфликт с тъмната империя на Гранбретан, в следствие на което е пленен от последната (също интересно обръщане на ролите от ВСВ, Гранбретан е Великобритания на френски и е в ролята на архизлодей, докато германецът Хоукмун е добрият). Но вместо да бъде публично екзекутиран, той е изпратен на тайна мисия в Камарг (действително съществуваща област по крайбрежието на Южна Франция, на юг от Арл), целяща да ликвидира тамошния владетел, граф Медни (Count Brass). А за да не се отклони от мисията или измени, в главата му е поставена черна перла, с която да бъде контролиран, и която е извор на много мъки и страдания. От тук нататък, му предстои дълга обиколка в търсене на избавление от перлата и окончателна победа над Гранбретан, в края на която се озовава в ролята на слуга на тайнствения Рунически жезъл. Победата е постигната, но цената е висока – а може би и не съвсем ясна на пръв поглед, както и категоричността на резултатите…

Пет години по-късно, започват и хрониките на замъка Медни. Хоукмун управлява в Камарг заедно със съпругата си Изелда, дъщеря на загиналия в последна битка Граф Медни, и всичко изглежда наред – до момента, в който в блатата не се появява призрака на Граф Медни, с неясно искане за мъст. Или поне така изглежда, но нещо не е наред. И Хоукмун отново се оказва замесен с интригите на оцелелите учени-магьосници от Гранбретан и стремежът им да възстановят империята на всяка цена. Само че този път заигравките им с времето и пространството не остават безнаказани, защото и други сили замесени в играта, сили извън техния контрол – от които те на моменти намират полза, но събитията са движени от самите същности на Космическия баланс, Реда и Хаоса, които са далеч извън контрола на който и да било, и наближаващото събитие, ключово за всичките светове от мултивселената. В процеса Хоукмун разбира за съществуването на мултивселената и безкрайните й аспекти, а също и за собствената си роля в нея. От която въобще не е очарован, защото иска единствено да си върне изчезналото семейство и да убеди света, че всъщност не е полудял в следствие на последната битка при Лондра в края на „Руническия жезъл“.

И тук стигаме до втората логична причина, която установих в процеса на четене. „Chronicles of Castle Brass“ е писана между 1973 и 1975та, в момент, в който повечето идеи на Муркок за мултивселената и Вечния победител и ролята му на защитник на баланса между Ред и Хаос са изкристализирали. Резултатът е, че в настоящата серия се сблъскваме с най-добре обяснената позиция що е то Вечен победител, каква е ролята му, и че съществува във всички светове на мултивселената. Както и защо е риск да се съберат повече от една негова инкарнация на едно място и какво всъщност е лелеяният от всички инкарнации град на покоя Танелорн. Всичко това се случва най-вече във втора и трета книга, The Champion of Garathorm“ и „The Quest for Tanelorn“ (които освен това под някаква форма продължават и серията за Ерекосе, и в частност „Феникс в обсидиан“), като ролята на третата е, да го кажем, солидна. Защото тук идва третата логична причина – а именно, тази поредица е замислена и реализирана като кулминация на цялата идея за Вечния победител и като завършек на самата нужда от такъв. Затова и късните омнибуси на тема мултивселената на Муркок, серии от по 14-15 книги с многообразието от герои (Елрик, Корум, Джон Дейкър/Ерекосе/Урлик, Хоукмун, Осуалд Бастабъл, различните представители на рода фон Бек), масово завършват с „Chronicles of Castle Brass“ и „The Quest for Tanelorn“.

В личен план съм изключително доволен, че най-сетне прочетох точно тази поредица. Първо, че ако не ме лъжат спомените, тя е чувствително по-добра от „Легенди за Руническият жезъл“, и друго, че след Елрик, много неща си дойдоха на мястото. По традиция на ранния Муркок, и трите книги са средно по около 150 страници, и всичките книги за Хоукмун, ако се съберат в едно книжно тяло, ще са с обем колкото един-единствен том от някои дебели съвременни тухли. Друг голям плюс е, че героите са по-разработени от колкото в първата серия, и действието е постоянно без големи забавяния.

Втората причина е изцяло лична. Най-накрая, толкова години по-късно, някои текстове на Blind Guardian успяха да ми се изяснят напълно. Споменавам ги изрично, защото при все, че бях чел „Легенди за Руническият жезъл“ някъде около 1995та, първият ми сблъсък с многообразието на мултивселената беше в техните текстове, две-три години по-късно. Та, затова, този път, по изключение ще завърша с два линка към YouTube, към две песни на Гардиън, пряко свързани с Хоукмун и Танелорн (с текстовете им в линковете):

The Quest for Tanelorn

Damned for All Time

И за финал, ама наистина, такъв, още веднъж бих искал да спомена без време отишлия си Жоро Панайотов, който беше голям фен на творчеството на Майкъл Муркок. Сигурен съм, че би оценил по достойнство хрониките на замъка Медни, както и цялостния завършек на сагата за Вечния победител.

Posted in books, fantasy, multiverse, old school | Leave a comment

Elric: Swords and Roses

Заглавие: Elric: Swords and Roses
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Del Rey 2010

И така, бавно и славно, приключихме и с шестата и последна част от Chronicles of the Last Emperor of Melnibonе, събрани и подредени по хронология на написване от автора Майкъл Муркок. На теория, той би трябвало да съдържа най-късните произведения на Муркок на тема Елрик, но на практика не е точно така. Сега ще се види и защо.

Основното в този том е написаният през 1991ва роман “The Revenge of the Rose“, който наистина си е роман и се развива между събитията от “The Sleeping Sorceress/The Vanishing Tower” и “The Stealer of Souls” от “The Bane of the Black sword”. Отново място на действие са други светове, не този на Елрик, като за отбелязване има още няколко неща, свързани с произведения извън тези за Елрик и родния му свят. За първи път в творчеството на Муркок се повява персонажът Розата (The Rose, същата от заглавието), която той ще използва и занапред в редица други творби. Главният антагонист пък е Gaynor the Damned, персонаж от първата трилогия за Корум, покварен рицар на Баланса на служба към Хаоса, който се появява и в други книги на Муркок. И за финал, произходът на мелнибонците, в разрез с идеите от “The Jade Man’s eyes”/”The Sailor on the Seas of Fate”, които са изменени, е изведен през завършека на серията за Ерекосе, поне според обясненията в Wikiverse на репликите от книгата. Иначе е приятна за четене, с изключение на тромавата първа третина.

Вторият по-обемен текст отново е сценарий, но този път – на нереализиран филм със заглавие Stormbringer. Уловката е, че това не е екранизация на едноименната книга (включена в първи том от настоящата серия), а е силно базирана на романа „The Eternal Champion“ (първият му вариант като новела е включен във втори том от настоящите Хроники) и в по-малка степен на продължението му Phoenix in Obsidian, със засилено присъствие на меча Stormbringer с типичните му характеристики, които в първообраза отсъстват. Сюжетно следва почти дословно „The Eternal Champion“ и практически няма почти нищо общо с Елрик, даже героят се казва Урлик. Трудно ми е да преценя дали би се получил хубав филм.

Освен тях, тук е и разказът от 2007ма “Black Petals” – към момента на издаване на настоящия сборник последното публикувано произведение с герой Елрик, но има още един разказ (“Red Pearls”), написан след това, поради което не е включен в Хрониките. “Black Petals” е приятен разказ, хронологично намиращ се сравнително рано в живота на Елрик, между “While the Gods Laugh” и “The Singing Citadel” от “The Weird of the White Wolf. Основният ми проблем с него е едно противоречие, дължащо се според мен на самопризнанието на Муркок, че не препрочита старото си творчество, покрай което сто на сто някои детайли му убягват и резултат е въпросното противоречие. Което реално не е толкова голямо и може би само аз се вторачвам излишно в детайлите.

Сборникът се допълва от четвъртата и последна част на “Aspects of Fantasy”, увод към френско издание на Елрик и увод към “The Skrayling Tree”, който е втори роман от финалната Dreamquest трилогия, състояща се от “The Dreamthief’s Daughter”, “The Skrayling Tree”, “The White Wolf’s Son” – тук се обвързва серията за Елрик с късното творчество на Муркок относно различните издънки и вариации на рода фон Бек, и освен това развиващи се по време на сънища (последните два, ведно с комикса Duke Elric, са от сън по време на събитията от Stormbringer). “The White Wolf’s Son” освен това е и един от завършеците на сагата за Вечния победител, редом с “The Quest for Tanelorn” и още една също късна книга, „The War Amongst the Angels“. Накрая има и Elric: A New Reader’s Guide, за която не мога да намеря логично обяснение защо не е в първа книга.

С което доста проточилото се пътуване в света на Елрик, с което бе поставено и началото на този блог, достига своя край. Определено си струваше, включително заради спомените от преди, включително и заради окончателното изясняване кое как и защо е, включително и заради влиянието на Муркок и героят му Елрик от Мелнибоне, което въобще не е за подценяване. Някой ден сигурно ще стигна и до останалите инкарнации на Вечния победител, а сигурно и до по-късните творения на Муркок.

Posted in books, Elric, fantasy, multiverse, old school | Leave a comment

Освободеният Юда

Заглавие: Освободеният Юда
Автор: Питър Ф. Хамилтън
Издател: Инфодар 2010

Федерацията с голяма мъка е успяла да отблъсне атаката на Първите, но на цената на 23 негодни за обитаване свята. В очакване на неизбежната втора атака тече може би недотам усилена подготовка, стари загадки получават изненадващи открития, предатели никнат под път и над път, а опасността дебне отвсякъде. В разгара на цялата лудница все повече и повече високопоставени личности се убеждават, че приказките на фанатика Брадли Йохансон всъщност не просто теория на конспирацията, а най-плашещото от всичкото е, че всичките доказателства и податки водят до един и същ първоизточник…

Продължението на „Звездата на Пандора“ тръгна по обратния път – започна сравнително интересно и към една четвърт от втората книга (отново имаме разделение на две томчета, но предвид обема, надвишаващ 1100 страници, отново съм склонен да го оправдая) започна да става досадно. Всички забележки от първа част, като мудно действие, раздутост и многословност, прекалена подробност са налице, обаче с изненади. А именно, гонитбата на Звездният странник във второто томче заема сигурно половината от него, което разбира се означава и много раздутост, съпроводена обаче с хаотична и откровено объркваща смяна на гледни точки. Аз поне от един момент окончателно се отказах да следя къде и в кой момент точно се случва действието. И като контраст, разочароващият край създаваше впечатление на претупан, колкото и невероятно да звучи. А разочароващ, защото беше доволно нелогичен и твърде политкоректен – не стига, че успяха в последния момент да предотвратят ксеноцида на извънземна раса, твърдо настроена да унищожи човешката, виждайки я като съперник, с когото не могат да съжителстват заедно, ами хората даже успяха да накарат главния мозък на въпросната раса да се замисли по различен начин. Ами, не, нелогично е, при все привидно отвореният финал откъм размисъла. Много бих искал да видя Ози Айзъкс и Андрю Уигин да си разменят книгите… Като стана дума за Ози, неговата сюжетна линия така и не мисля, че я вдянах, а и силфените до края си останаха загадка, особено покрай последната им поява в книгата. Затвърдиха ми се и впечатленията, че Хамилтън не може да си оформя героите, и трудно мога да се разубедя, че не е наблъскал всичко, за което се е сетил, в една поредица. Ами, не му се е получило напълно. Дан Симънс се беше справил по-добре в първите две части на Хиперион.

Разбира се, има и добри страни. Светът, изграден от Хамилтън, е интересен, определено бих посетил някои от планетите, ако се отвори такава възможност. Също така, определено ми допадна фактът, че конспираторите се оказаха прави от начало до края, при все, че трудно бих обяснил защо. Не знам дали идеята на извънземното нашествие е била да служи като Rude Awakening на едно презадоволено хедонизирано общество, т.е. един вид на някои съвременни държави, но като такава работи добре, или поне аз така я възприемам.

Според уикипедия, Хамилтън има още произведения в същата вселена, развиващи се и преди, след „Звездата на Пандора“ и „Освободеният Юда“. Дали ще стигна до тях обаче, не знам – и със сигурност няма да го направя, ако авторът не е подобрил чувствително уменията си да изгражда герои и балансира сюжет.

Posted in books, sci-fi, space opera | Leave a comment