Phoenix in Obsidian

Заглавие: Phoenix in Obsidian
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Gollancz 2013 (част от „The Eternal Champion“ omnibus)

Втора част от премеждията на Джон Дейкър, заплануван като ултимативна форма на Вечния Шампион и като такъв наясно със съществуването на останалите манифестации, инкарнации и прочие на въпросния. Освен това, изключително приятно old school фентъзи, в духа на най-ранните такива, развиващо се на умираща ледена планета (имам симпатии към ледени светове, не знам защо), което даже завършва сравнително позитивно. И е лесно за четене и една от най-леките и приятни творби на Муркок.

Като сюжет е доста близко до “The Eternal Champion”, и започва близо век след събитията от него. Дейкър/Ерекосе, надарен с дълголетие от Елдрените, е останал да живее с тях и с възлюбената си Ermizhad (това не се наемам да го транслитерирам), в нещо, силно близко до вътрешен мир, нарушаван от време на време от типичните за него сънища. Това продължава до момента, в който интензитета на последните не се увеличава, заедно с едно ново име, звучащо като призоваване – Урлик Скарсол, принц на Южния Лед. И досущ като в предната книга, осъзнава, че това е призоваване, и откликва, но този път не доброволно. В резултат се оказва в друг свят, загиващ, отново нужен за борба с нечовешка раса – но този път нещата са малко по-различни от преди, включително и защото в началото Урлик се озовава не където трябва. Както и краят далеч не е толкова потискащ и тежък като в предната част.

Няколко неща са за отбелязване. Освен, че както написах по-горе, това е една от по-леките и лесно четими творения на Майкъл Муркок, „Phoenix in Obsidian“ е един от малкото случаи, в които той си позволява да се придържа по-близо до тогавашните клишета в жанра, до колкото може да се каже така. Другото, което нерядко е налице в творчеството на Муркок, е присъствието на технологии от забравени и предхождащи цивилизации редом с текущия статут ала „меч и магия“ на света на творбата, които нерядко играят роля в сюжета, включително и тук – до степен летящи машини и радиация. И не на последно място, не спирам да се изумявам колко много действие успява да вмести Муркок в рамките на около 150 страници, което е особено характерно за пред-осемдесетарския Муркок – а „Phoenix in Obsidian“ е публикувана за първи път през 1970та, и затова хем е налице въпросната изпълнена краткост, хем ги няма в такава степен нихилизмът и мракът от най-ранното творчество от 60те години, нищо, че Джон Дейкър/Ерекосе/Урлик Скарсол отново не е най-позитивният образ на света (и пак е по-добре от предния том!).

Бидейки писана през 1970та, „Phoenix in Obsidian“ се вписва съвсем лесно и непротиворечиво в цялата концепция за Вечния Шампион, всъщност тя даже затвърждава някои от идеите в нея. В „The Eternal Champion“ Ерекосе носеше меч, черен на цвят, но без други особености. Тук Урлик се изправя лице в лице, и е принуден от обстоятелствата и съдбата да размаха отново Черния меч, който по характеристики е 1:1 Stormbringer на Елрик, но тук е самата същина на Черния меч, присъстващ под някаква форма при всички инкарнации на Шампиона, дори и не задължително под формата непременно на меч. Без да знае защо, Урлик в началото много се колебае да вземе въпросния меч, и всъщност именно това колебание е представено като част от голямото прегрешение на Шампиона (а не събитията от „The Eternal Champion“!), за което всичките му инкарнации страдат – някога, при някакви обстоятелства, оставащи неизяснени, Шампионът се е отказал от Черния меч и го е захвърлил. Което е непростимо, защото мечът и шампионът са едно… Освен това присъстват под някаква форма конфликтът по оста Ред-Хаос, Танелорн, мултивселената и спомените за различните манифестации на Шампиона, както и яснотата, че цикълът е безкраен и следващото призоваване е неизбежно.

Последното, което си струва за отбелязване относно „Phoenix in Obsidian“ е фактът, че тя се оказа издавана и на български, нещо което изобщо не подозирах. Някъде през първата половина на 90те години, под името „Черния меч“ в едноименния сборник от поредицата SF Трилър. Българското книгоиздаване надали някога ще спре да ме изненадва – подобна изненада беше и фактът, че “The Knight of Swords”, първата книга за Корум също е била превеждана и издавана. Но за нея и Корум когато им дойде времето (т.е. съвсем скоро, заедно с останалите две части от първата трилогия).

Posted in books, fantasy, multiverse, old school, Непревеждано | Leave a comment

The White Wolf’s Son: The Albino Underground

Заглавие: The White Wolf’s Son: The Albino Underground
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Aspect 2003

Третата част на трилогията “Dreamquest”, или “Elric and Oone von Beck”, или “Elric: The Moonbeam Roads” (според изданието), освен много достоен завършек на трилогията, е и един чудесен завършек на цялата сага за Вечния Шампион, който, оказва се, не само не противоречи на завършекът от “The Quest for Tanelorn”, ами го и надгражда. И освен това е един от най-добрите романи на Муркок изобщо, поне от тези, които съм чел, въпреки едно-две препъни камъчета.

Голяма част от повествованието и тук се води от първо лице, но този път само от един персонаж – Oonagh Beck, 12 годишната внучка на Улрик и Оона (не пряка, а от осиновените им деца) от предните две части. Действието започва през неопределена година към края на 20 век, в Йоркшир, където момичето с мега странното име пребивава през лятото с родителите и братята и сестрите си. Животът им си тече спокойно, до момента, в който една среща на Oonagh с тайнствен непознат не отключва верига от събития, започващи с едно земетресение и пропадането на Oonagh в подземния свят на Mu-Ooria от „The Dreamthief’s Daughter“, а от там и в още по-странни и зловещи места. Преследвана от зловещи непознати с неподозирани за нея умения, търсена от неочаквани приятели, притежаващи също толкова странни способности, пред Oonagh се откриват напълно непознати до момента реалности и възможности. Както и неочаквани роднинства, и плашещи приключения, и невъобразими опасности, които застрашават самото съществуване на мултивселената.

Това, разбира се, е съвсем кратък обзор, и то засягащ само Oonagh и далеч не изчерпателен, особено на фона на списъка с персонажи и локации, появяващи се в текста. Ясно е, че отново ще става дума за издънките на рода фон Бек (впрочем за него, както и за връзката му с Граала, по-подробно ще стане дума когато се добера до книгите, посветени нему), както и за Елрик от Мелнибоне, който този път няма е представен в трето лице, и то под формата на разказ, който Уна Персон (една личност, участваща в поне три други серии на Муркок, включително тези за Осуалд Бастабъл и Джери Корнелиус и за която се твърди, че е Ооне от The Fortress of the Pearl, т.е. майката на Оона фон Бек) разказва на… Майкъл Муркок и съпругата му! Шах с пешката, буквално. Може би вече е станало ясно, но да го кажа в прав текст – това е книгата с най-много преплетени линии с други персонажи от мултивселената на Муркок. Освен Елрик, представителите на фон Бек и Уна Персон, тук са още гореспоменатият Осуалд Бастабъл, Лобковиц (от къде ли не), Фроментал от тетралогията за полковник Пият, St. Odhran и Renyard от “City of Autumn Stars”, към края се появява дори Ерекосе и една странна версия на Джон Дейкър (същите от предния пост за “The Eternal Champion”), която от една страна поражда един доста интересен WTF момент, от друга зверски намек за цикличността и повторяемостта на Мултивселената, т.е. краят е просто ново начало. Тук са разбира се и дежурните антагонисти Gaynor the Damned и Klosterheim, плюс едно кратко включване от Second Ether серията. Но най-голямата изненада, поне за мен, са неспоменатите досега персонажи, които включват и изненадващият трети свят, където се развива действието.

Изненадите от по-горе ги възприемам като такива, защото Муркок в прав текст е заявявал, че Дориан Хоукмуун и светът му не са му най-любимите творения, като в подкрепа на това твърдение е и фактът, че не се е връщал към тях от 1975та насам (т.е. от “The Quest for Tanelorn” и “The Sailor on the Seas of Fate”; също така е казвал, че поне част са писани изцяло за пари, въпреки че поради чувство на дълг към читателя Муркок е дал и в тях най-доброто, на което е способен). За мен лично това е жалко – изпитвам симпатия към Хоукмуун, който изглежда е един от малкото уравновесени и положителни персонажи на Муркок, включително и заради четените на младини издавани на български негови книги, „Сага за Руническият жезъл“. Освен това светът на Гранбретан изглеждаше обещаващ и интересен, макар и доволно брутален, и някак беше странно, че така е зарязан. Сега това е поправено – близо две трети от действието се развиват в същия този свят, макар и леко свърнал от основната сюжетна линия на „Руническия жезъл“ някъде към края на втора книга от нея. По тази причина налице са болшинството от върхушката на Гранбретан, дори и да се появяват за малко, технологиите и научните й аспирации играят солидна роля в сюжета, дори и Хоукмуун и граф Медни се появяват за малко, макар и в леко изменена версия. Гранбретанци разбира се не са от положителните персонажи и благодарение на постиженията и знанията си са основна заплаха за мултивселената, импониращи си чудесно с нихилистично самоунищожителните аспирации на Gaynor и Klosterheim.

Относно Елрик, това е последната част от неговия сън, продължаващ 1000 години (The Dream of Thousand Years), затова и прологът и епилогът всъщност са пасажи от Stormbringer. Тук освен това има и кратко резюме на целия сън на Елрик и ролята му на земята, която е странна и се изразява не само в съществуването на измислената област Waldenstein, намираща се някъде между Германия, Австрия и Чехия и столицата и Миренбург, ами и в самото съществуване на рода фон Бек и албиносите му представители. Бидейки сънуващ, Елрик е чувствително по-различен от този в Stormbringer – всъщност ако човек ги зачете последователно и не знае кога са писани, много ще се изненада от промяната между Елрик от Stormbringer и Елрик от The White Wolf’s Son. За щастие е очевидно, че книгата е творение на късния Муркок, писана близо 40 години след Stormbringer, и затова преобладаващия там angst, както и деструктивно нихилистичните повеи в ранния Муркок тук ги няма. Самият той се развил като писател за тези години, чувствително, и това се усеща – дори Гранбретан с жестоките си наклонности и нрави изглежда по-изпипана и по-жива, да не говорим за двете версии на Миренбург.

В заключение, тази книга наистина е мащабен финал. Не само на настоящата трилогия, не само на сагата за Вечния Шампион (както стана дума, не противоречи на предишния от “The Quest for Tanelorn” и го допълва и надгражда, а до колкото усещам е и в синхрон с третия такъв, този от „Second Ether“ серията), не само, че е последният роман за Елрик, но е и последният роман, който Муркок е написал към настоящия момент – до колкото прочетох, няма намерение да пише нови, а смята да се задоволи с кратката форма. Чудесен завършек, но това по никакъв начин не означава край на заигравките ми с творчеството на Майкъл Муркок – все пак, втора и трета книга за Ерекосе предстоят, “Second Ether” омнибуса пътува към мен, а освен това сериите за Осуалд Бастабъл (която се твърди, че е прото-стиймпънк!) и Корум също си чакат реда. Както и танцьорите в края на времето (The Dancers at the End of Time) и фон Бековци също си чакат реда. Само време да има 🙂

Posted in books, Elric, fantasy, multiverse, Непревеждано | Leave a comment

The Eternal Champion

Заглавие: The Eternal Champion
Автор: Майкъл Муркок
Издател: Gollancz 2013 (част от „The Eternal Champion“ omnibus)

Джон Дейкър е обикновен, нормален земен жител, обитаващ познатата ни земя, със своите си проблеми и незадоволеност. Но за разлика от останалите хора, той е измъчван от особени и ярки сънища, както и от спомени, които няма как да са негови, но въпреки това той сякаш е вътре в тях – сякаш е преживял стотици различни животи, всички до един изпълнени с насилие и ужаси, имащи едно единствено общо помежду си. Неговото присъствие. И когато е необходим, Вечният Шампион ще се появи отново – и това, че Джон Дейкър не е наясно с истинската си същност няма да го спаси.

Това горе е груб и леко пипнат превод на анотацията на „The Eternal Champion“ омнибуса, с който се сдобих наскоро, и който съдържа в себе си трите романа с главен герой Джон Дейкър /Ерекосе – „The Eternal Champion“, „Phoenix in Obsidian“ и „The Dragon in the Sword“. Едноименният роман, обект на този текст, по същество е разширена версия на новелата със същото име от 1962ра, публикувана само в списание. Разширената версия е от 1970та, като е претърпяла ревизия през 1978ма, и почти съм сигурен, преди публикацията на настоящия сборник.

Кой обаче е въпросният Джон Дейкър, и каква е ролята му сред безбройните инкарнации на Вечния Шампион (досега сред писаниците ми е ставало дума основно за Елрик, като такава, както и за Хоукмуун, но на поне две места в този първи роман има изредени инкарнации, за някои от които досега не бях и чувал)? Той е малко особен случай – по думите на Муркок, това е съвременната инкарнация на Вечния Шампион, борещ се с ежедневните проблеми от собственото ни съвремие, т.е. най-чистата по мое мнение форма на ескейпизъм от всичките персонажи. Истински особеното в него обаче е, че за разлика от останалите инкарнации, той е способен да си спомня останалите инкарнации, макар и понякога съвсем бегло или дори само насън, наясно е със съществуването им и постоянно е измъчван от сънища и спомени за тях, както е наясно с факта, че е пионка на съдбата и Космическия Баланс и нищо не може да направи по въпроса. Въпросните сънища, както и ролята им за Ерекосе, всъщност са голямото разширение спрямо кратката новела, в тях се изброяват и останалите инкарнации. Иначе, сюжетно, романът не е нищо особено оригинално, дори и за 62/70 – Джон Дейкър чува в сънищата си името Ерекосе, сякаш като призоваване, накрая осъзнава, че самият той е Ерекосе и се отзовава на призива. Покрай което се оказва начело на силите на човечеството, вплетени в безкрайна кървава война с расата на елфоподобните Елдрени (Eldren) – набедени за жестоки и чудовищни противници. В последствие се оказва, по традиция, че нещата не са такива, каквито изглеждат, и пред Дейкър/Ерекосе се очертава доста неприятен избор.

„The Eternal Champion“ играе съществена роля в цялата светоизграждаща концепция на Муркок. Всъщност, както заглавието подсказва, именно тук през 1962 за първи път се появява идеята на едноименния персонаж, която после ще търпи такова развитие и като такъв ще бъдат преработени или създадени още редица персонажи (преработени например Елрик, Хоукмуун и Ренарк от „The Sundered Worlds“, който пък е първият роман, в който изобщо се споменава думата мултивселена (multiverse) изобщо). Това е също така и първата поява на Ерекосе, който и в следващите си появи ще е същият измъчван от спомени персонаж, до степен на моменти да дразни с постоянното си вайкане и меланхолия. Също така, в някои от другите книги се споменава и за някакво престъпление, предателство, извършено от Ерекосе, в следствие на което Вечният Шампион носи върху себе си и чудовищната отговорност за него. Е, престъплението, за което става дума, се случва тук, и всъщност се приема, че е една от причините романът „The Eternal Champion“ да не достигне популярността на други творби на Муркок. Проблемът е, че бидейки писан в най-ранна форма през 1962ра (сюжетни промени в редакциите през годините няма), когато Муркок няма навършени 25 години, духът на текста е в същата нихилистична жилка като първите текстове за Елрик и свободно се заиграва с теми като расизъм, геноцид, че и оръжия за масово унищожаване. Резултатът е, че книгата е брутална, а завършекът – доста смущаващ.

И въпреки това, под формата на роман, „The Eternal Champion“ е по-добър от новелата от 62ра, но силно се надявам следващите два романа да не са смущаващи като този. Определено съм почитател на Муркок, но понякога мракът и безнадеждността в творчеството му ми идват в повече.

Posted in books, fantasy, multiverse, Непревеждано | 2 Comments