Червен изгрев

Заглавие: Червен изгрев
Автор: Пиърс Браун
Издател: Сиела 2015

Далечното бъдеще. Човечеството е успяло някак да се засели на Марс, за сметка на умиращата бавно Земя, и непрестанно се бори да го тераформира, за да го подготви за идващите преселници от Земята – борба, продължаваща с поколения. Или поне с тази история е отраснал Дароу – млад представител на кастата на Червените, най-низшата от всички касти, на които се е разделило човечеството в следствие на безбройните войни и стремежи за космическа експанзия. Но когато поредица от трагични събития въвлича Дароу във връзка със загадъчна съпротивителна организация – „Синовете на Арес”, той научава и тежката истина. А именно, Марс отдавна е тераформиран и заселен, както и още части на Слънчевата система, а неговата каста, Червените, са лъгани и умишлено държани в недрата на планетата и буквално принуждавани с лъжи и терор да изпълняват страшната и опасна роля на миньори, доставящи ресурси за живеещите на повърхността. Силно изменен визуално и физически, Дароу трябва да успее да инфилтрира и разсипе отвътре кастата на Златните, най-висшата господарска такава. Но преди това трябва да оцелее и да завържи като първенец в жестоката и безжалостна школа, формираща бъдещите Златни управници…

„Червен изгрев“ е дебютен роман на Пиърс Браун, и още с него се хвърля в дълбоките води, и като обем, и като мрачност. До колкото разбрах, даже е и награждаван вече – което на фона на не особено оригиналната завръзка можи да изглежда странно, но истината е, че като за дебютен роман качеството е доста високо. На задната корица ще прочетете сравнения с редица заглавия, но за мен най-удачни са тези с „Играта на Ендър“ и „Повелителят на мухите“, в книгата определено има немалко и от двете. Само че за да го усети човек, трябва да „пребори“ първите 70-80 страници, които са меко казано тягостни и именно в тях антиутопичният елемент е най-силен. Жанрово, по мое мнение „Червен изгрев“ е комбинация от антиутопия и научна фантастика, по някога класиран като young adult, което за мен е малко съмнително, въпреки че героите са в тийнейджърска възраст. В действителност „Червен изгрев“ е доста откровен, брутален и кървав роман, но все пак не прекалено и по-скоро не самоцелно – обаче не е изключено и да не се понрави на всеки. Редом с конфликтите и брутализмите върви и нещо като опит за изследване на човешките общества, зараждането и упадъка им, както и при какви процеси биха се тласнали към упадък или величие – не твърде задълбочено, но го има и е добре, че е така.

Като споменах антиутопия, този път тя не е постапокалиптична такава и всъщност светът в книгата е убедителен – усеща се мащабът, усеща се и че има още много да се види. Също така е хубаво и че не се залита прекалено към тийн драмите; основният мотив, движещ Дароу е мъст, а любовните трепети в началото завършват трагично, а към края остават отворени. Забавни са и препратките и заемките от античността – Червените използват древногръцка символика и понякога имена, а Златните – древноримски такива, макар че поне за едно сравнение между двете имам резерви. Дотук звучи чудесно, предполагам, само че не е точно така. Работата е там, че четох „Червен изгрев“ в малко кофти момент за мен, в резултат споменатата бруталност, както и тягостното начало ми дойдоха в повече. Другото, което грам не ми хареса, беше сегашното време, използвано в първото лице, от което се води действието – така и не успях да свикна с използването му в художествена литература. Това обаче са строго индивидуални възприятия.

Споменах по-горе за отворени елементи на финала – всъщност целият финал е отворен и просто очаква да се прелее в продължението, което на запад вече е излязло и чакат третата част. Да, отново говорим за трилогия, но поне първата част е обещаваща. Дано в следващите не се омажат нещата, но това ще може да се види чак след като ги прочетем. Аз чинно си ги чакам на български.

Posted in books, sci-fi, антиутопии | Leave a comment

Антология “Галактики”

Заглавие: Антология “Галактики”
Автор: Сборник
Издател: Колибри 2015 (електронно издание)

Антология “Галактики” е сборник с разкази от български автори, отличени, според издателската анотация, в четирите конкурса за кратък фентъзи и фантастичен разказ, проведени през 2013 и 2014 г. В електронен формат е налична на сайта на издателството тук – http://www.colibri.bg/knigi/1143/kolektiv-antologiq-galaktiki

Повечето разкази поне на мен ми се сториха не особено забележими, като цяло съм чел по-силни и антологии. Което не следва да се разбира, че са лоши, но много бих искал да се запозная с какво са били в конкуренция. За разказите накратко:

• “История с некроманти, слуги и злодеи”, Калоян Захариев – Ето това е разказът за Лазар и Григор и случаят с хотела, за който стана дума в предния пост. В кратката форма тези двамата са доста по-забавни, и разказът е сполучлив.
• “Е-убийства”, Георги Малинов – Георги Малинов, по мое мнение, е сред най-талантливите и пълни с идеи родни автори в сферата на фантастиката. Този разказ е сравнително кратък (в сравнение с „Вирт“, например), но пък засяга проблеми, с които фантастиката се заиграва отдавна – човекоподобни роботи сред хората, както и с някои юридически проблеми при престъпления с участието на такива.
• “От едно кълбо прежда”, Христина Панджеридис – странна история, но по-скоро тъжна, за малко момиче, загуба и изолация в собствен свят.
• “Разказ за некроманти, слуги и демони и други неща”, Калоян Захариев – и пак Лазар и Григор, за сметка на това в доста слаб текст, „гостуващ“ в други авторски вселени.
• “5% веселост”, Константин Николов – един от слабите и недоизказани разкази. Интригуваща идея за кол център за споделяне в бъдещето, но слаба и предвидима реализация.
• “Октан”, Гален Иванов – постапокалиптична история за свят, приличащ на такъв след победилия Бътлъров джихад, но преди да са излетели в космоса. Малко утопичен завършек.
• “Вграждане”, Христина Панджеридис – трактовка на тема народни поверия за вграждане на сянка и какво би станало при евентуален развод в последствие. Всъщност, както и “От едно кълбо прежда” от същата авторка, малко странен и психологически.
• “Те са”, Адриана Пенчева – вече използвана доста идея на тема контакт с непознати видове и проблемите с неразбирането между човека и тях.
• “Търговецът на сънища”, Стоян Цветанов – не съм сигурен, че го разбрах, не съм сигурен и че ми допадна. Много потискащ текст, който страда от проблеми с коректурата, на няколко места цели изречения са слети без интервали между думите.
• “Бягай, Лора”, Димана Сотирова – ами, бъдещето, планети, колонизирани на национален принцип, използвана легенда, с която не съм се запознавал досега. Не беше лош.
• “Съгласно 13-ти раздел на банановата инструкция”, Ивана Вълкович и Самуил Лянов – отново се използва позната идея, която съм виждал при Андрея Илиев и Николай Теллалов, а именно приказките като последствие от посещение на извънземни сред неразвита цивилизация. Приятен и донякъде забавен, заиграващ се повече с приказките на братя Грим, от колкото с български.е
• “Подпишете двата екземпляра”, Никола Николов – леко сатирична история на тема борбата с тероризма в бъдещето. Малко хаотично реализирана, обаче.

Posted in books, sci-fi, Български, разкази | Leave a comment

Ех, магесническа му работа

Заглавие: Ех, магесническа му работа
Автор: Калоян Захариев
Издател: Човешката библиотека 2014 (електронен формат)

„Ех, магесническа му работа“ (ех, това заглавие!) е дебютен роман на Калоян Захариев, позициониран в жанра на хумористичното фентъзи. След появата си в края на миналата година отнесе солидна порция възторжени отзиви, а като цяло на мен ми беше любопитен заради отличните впечатления от разказа на Калоян „За мишките и змейовете“ в сборника „Таласъмия 2010-2011“. И все пак, добре че не подходих с твърде високи очаквания.

Лазар е некромант, официално дипломиран такъв, и при това доста кадърен. Григор е слугата му, който така и не може да приеме, че господарят му няма желание да завладява света. След случайна среща, оставила в ръцете им новородено бебе, търсено от най-опасната секта убийци, двамата няма друг избор, освен да се заемат с отглеждането и опазването на бебето, като същевременно се опитат да открият кой и защо има интерес от ликвидирането на новородено.

Какво ми хареса в книгата – на първо място, двамата главни герои все пак са забавни и доволно способни и могъщи персонажи. Диалозите между тях в повечето случаи са откровено забавни, а и просто няма как човек да не се засмее на некромант с име Лазар (убеден съм, че имената на Лазар и Григор далеч не са избрани случайно). Основната история е добра, развива се плавно и сериозните разкрития идват съвсем в края. Хуморът също в по-голямата си част е забавен, но не навсякъде, а тук-таме е откровено пресилен или неудачен.

Всъщност именно хуморът е и най-същественият проблем, който имам с книгата. Вече споменах, че на места е пресилен или несполучлив, но нещата са доста по-дълбоки и опират до влияние. А то е очевидно – Тери Пратчет. Някои от шегите са не просто вдъхновени от Пратчет, а направо изкопирани. Другото, което намирам за проблемно в хумора, са изобилните сравнения с нашия свят – някак, не на място ми стоят сравнения със София, Варна, Левски и ЦСКА редом с магьосник некромант. Да, и при Пратчет съм забелязвал подобни сравнения, но най-вече в ранното му творчество, по-нататък ги изчиства. В следствие на тези сравнения е и другото, което не ми хареса, а именно worldbuilding-ът, който поне за мен е слаб и неубедителен. Да, наясно съм, че действието се развива в Долната земя, която прилича на горната, т.е. нашата, но пък никаква индивидуалност да няма е прекалено. Дори Столицата на царството (има няколко царства, лесно е да се сети човек с кого са закачка) например не е нищо по-различно от един Анкх-Морпорк, пребоядисан с някой друг елемент от София. Съжалявам, на мен това заедно с гореспоменатите сравнения ми разваля потапянето в текста. От друга страна не мога да не похваля употребата на български имена и някоя-друга черта, които пък придават индивидуалност (както и римските аналогии сред реалиите от миналото, но там съм пристрастен). Сред персонажите пък е редно да спомена и опонентът Стамат/Виталиан, но не изцяло с добро. Работата е там, че той изглежда като недоизпипан персонаж – представен уж като отличник и амбициозен до безскрупулност, а накрая не се оказва, че изобщо не бил ходил на някои от лекциите. А с малко пипване в словореда това съм сигурен, че е можело да бъде избегнато. Разните фактологически дреболии ги споменах в Goodreads, или поне тези, които ми направиха впечатление (ръстът на Наполеон и Бах вместо Бетховен при сравненията) – убеден съм, че ще бъдат редактирани скоро.

И сега като се замисля, всичкото, дето го изписах горе, оставя впечатление, че съм разочарован или недоволен. Не, не е такъв случаят – книгата е забавна и всъщност много добра като за дебют. Просто на мен другите текстове на Калоян Захариев, които съм чел, разказите, ми се сториха по-сполучливи и сякаш хуморът по-добре работи в кратката форма. Но честно казано, освен фактологическите грешки и коректорската работа, не бих променял нищо друго, ако аз бях редактор или автор (за щастие не съм) – все пак, това е искал да каже Калоян и така трябва да остане. Но да, надявам се в следващата книга за Лазар и Григор да е по-балансирано използването на описаните по-горе негативи. И освен това се надявам във въпросната следваща, каквато не се съмнявам, че ще има, да има и някакво развитие като последствия от краят на настоящата. Сега твърде много прилича на завършека на „Вещерът“ по отношение на пророчествата.

Posted in books, fantasy, Български, хумор | 3 Comments