Човек на име Уве

Заглавие: Човек на име Уве
Автор: Фредрик Бакман
Издател:Сиела 2014

Още една книга, която захванах заради препоръка – всъщност повече от една. Отзивите за „Човек на име Уве“, на които попаднах, все бяха в положителната сфера, и изненадващо се оправдаха. „Човек на име Уве“ е силна и смислена книга, която абсолютно си заслужава да бъде прочетена.

Фредрик Бакман до този момент ми беше напълно непознато име. Покрай четенето на книгата разбрах, че е доста популярен шведски блогър, в чийто блог се ражда и въпросният Уве, главен герой и кръстник на обекта на настоящето писание. Този Уве е от категорията наистина неприятни съседи, гневлив, мърморещ и инатлив – или поне на повърхността, защото всъщност не е зъл или лош човек; а това е важно. На пръв поглед далеч не е от хората, с които човек би си имал взимане даване на драго сърце. Освен това е наскоро овдовял, което добавя още горчивина към съществуването му. Точно съществуване, а не живот, от което той смята да се отърве при първа възможност, само след като остави всичко в ред – такъв си е той, има железни принции и че всичко трябва да е правилно и да следва каквото е редно. Само че новите съседи на Уве ще променят абсолютно всичко…

Действието върви в две направления – в основното, в наши дни, се срещаме с Уве такъв, какъвто е описан по-горе, и се сблъскваме с твърдите му принципи и разбирания за света, както и с вманиачената му привързаност към марката Сааб. Във второто, проследяваме Уве от младини и ставаме свидетели как си изгражда въпросните принципи и как ги следва до последно, без отклонение – той е мълчалив, скромен, работлив, морален и честен, понякога с твърде тежки за него последствия. Животът не е бил лек към Уве… но там е и Соня, единствената му любов, цветът в живота му, заедно с и заради която Уве се бори упорито с всичко и всеки – неадекватната бюрокрация, застрахователи измамници, настоятелства, уредници и кой ли още не. През цялото време безотказно следвайки принципите си и постъпвайки почтено, честно и най-вече правилно – просто защото така трябва.

„Човек на име Уве“ е една невероятно земна книга. Перипетиите на Уве са едновременно реални от една страна и стискащи и затрогващи от друга. Всъщност Уве е единственият наистина разработен персонаж, но това е очаквано и всъщност е целенасочено. Много ми допаднаха убежденията му – в този доста объркан 21 век той защитава ценности, които за мнозина са ретроградни или дори остарели, но всъщност са вечни. Чрез него и действията му Фредрик Бакман отправя и елегантна и леко критична сатира към съвременното общество, порядки и разбирания, отчуждаващи и ожесточаващи все повече и повече хората. А Уве е способен на близост и любов – истински, земни и отдадени.

Книгата е чудесна и в немалка степен затрогваща. Само избликът на мелодрама към края и една прекалено кинематичният завършек на една сюжетна нишка не ми допаднаха изцяло, но това е пренебрежимо. Силно препоръчителна книга, за който и да е.

Posted in books, съвременни | Leave a comment

Tides of War

Заглавие: Tides of War
Автор: Стивън Пресфилд
Издател: Bantam 2001

В България Стивън Пресфилд би трябвало да е познато име, благодарение на издателство Ера, което преди известен брой години издаде три негови книги, а именно – прекрасната „Термопили в пламъци“, „Последната амазонка“ и „Заговорът срещу Ромел Лисицата“. В пълната библиография на Пресфилд обаче, между първите две заглавия има още едно, също развиващо се в древна Елада – “Tides of waR”, с допълнение към заглавието “A novel of Alcibiades and the Peloponnesian war”.

Допълнителното заглавие всъщност би могло да послужи и за резюме на романа, макар с някои уговорки. Темата действително е Пелопонеската война, водена между Атина и Спарта между 431 и 404 пр. н. е., но Алкивиад не е главният герой, въпреки че е от най-централните персонажи. Подобно на „Термопили в пламъци“, разказът се води в първо лице, и пак от повече от един персонажа, и пак като наратив в наратива. Рамкиращият глас е на Язон – сравнително заможен атински земевладелец и пряк свидетел на немалка част от събитията, разказва спомените си на внука си. Но в основата на тези спомени е друг един разказ, този на основният персонаж, Полемидес, или по спартански, Полемидас; на български май е редно да е Полемид, но по този начин се губи разликата в атинските и спартанските именувания. Въпреки това ще използвам занапред Полемид. Въпросният Полемид е атинянин, пряк свидетел на и участник в почти цялата война, войник по призвание, макар и не съвсем доброволно, сражавал се и по суша и по море на различни места и фронтове, както и на двете страни, и жертва на ред трагедии, белязали и практически съсипали личния му живот. Накрая на дните си, осъден на смърт по съмнително обвинение по време на разчистването на сметки след войната, той предава спомените си на въпросния Язон, а после Язон ги препредава на внука си.

Въпросният Язон е в атинският затвор далеч не заради Полемид – той е там заради намиращият се по същото време там и също очакващ смъртна присъда Сократ. Сократ няма някаква важна роля в действието, но е част от шарената и силно реалистична картина на класическа Елада от втората половина на пети век пр. н. е., която Пресфилд пресъздава (макар че “The end of Sparta” беше като цяло малко по-убедителна). Освен Атина и Спарта, действието се пренася в Сицилия и Сиракуза (покрай трагичната атинска експедиция), по егейските острови, в елинистичните градове в Мала Азия и дори в Тракия (където описанията на траките вече са малко съмнителни) и вътрешността на Мала Азия към края. По страниците шестват и множество реално съществували личности, като споменатият вече Сократ, Перикъл в началото, Никий, Гилип, Архидам, Агис и разбира се Алкивиад, около когото и личността му е центрирана голяма част от действието и събитията, както и немезисът на Атина, Лисандър.

Книгата действително напомня много за „Термопили в пламъци“, включително и като четимост – подхванеш ли веднъж, не пуска, въпреки че човек знае или поне лесно може да намери какво точно се е случило. Като за пример, при все, че знаех съдбата на сицилийската експедиция, някак не исках да стигам до там и въпреки това продължавах. Краят на експедицията и последиците от него, впрочем, са едно от двете най-тежки места за четене с бруталния си и графичен завършек. Другото е чумата (която в действителност май е била по-скоро епидемия от тиф) в Атина още в началото, където тежестта и личната драма на Полемид наистина хващат за гърлото. Другият наистина силен момент е речта на Лисандър в Ефес, демонстрираща нагледно разликите в мисленето на атиняни и спартанци и даваща интересно интерпретиране на понятията дързост и смелост и на реалното им приложение.

„Tides of War“ определено е интересно четиво и силно се надявам да я видим и на български някой ден. Който е харесал „Термопили в пламъци“, има голяма вероятност да хареса и тази.

Posted in books, history novel, античност | Leave a comment

Мелничарят, който виеше срещу луната

Заглавие: Мелничарят, който виеше срещу луната
Автор: Арто Паасилина
Издател: Колибри 2014

„Мелничарят, който виеше срещу луната“ е втора книга на Арто Паасилина, която прочитам след „Годината на дивия заек“, и двете третират сходни теми като индивидуална свобода, различността, личната удовлетвореност и независимост. „Мелничарят…“ е публикувана втора, през 1981ва, и това не е съвсем в неин плюс.
Сюжетно, най-добре говори самата задна корица на книгата:
„Един ден Гунар Хутунен се появява изневиделица в едно финландско село, където купува местната мелница. Човекът мели зърното на съселяните си, отваря и дъскорезница, влюбва се в Санелма, младата съветничка към местния кръжок по зеленчукопроизводство… Човек като човек. Но с една странност – когато е обзет от много силни чувства, когато е ядосан или радостен, бесен или щастлив, Хутунен вие срещу Луната. Това си му е начинът да даде израз на душевното си състояние. И понеже една странност влече втора, и понеже повечето хора не понасят чуждото различие, не след дълго мелничарят е обявен за луд и става обект на (почти) всеобща ненавист. Така започват неприятностите му. Но те няма да ви разплачат. „Мелничарят, който виеше срещу Луната” е роман с нетипичен главен герой, написан с типичната жизнерадостна усмивка на един изключителен творец, спечелила му милиони почитатели по цял свят.“

Разбира се, това горе е само началото на перипетиите на Хутунен, които са едновременно забавни, тъжни и замислящи на тема стереотипи и приемането на различността. Пак има ирония и сатира към обществото, но моментната абсурдност от „Заека“ е още по-занижена. Силно подозирам, че книгата всъщност работи на доста нива и подтекстът е от значение, но ми липсват познания върху Финландия, че да коментирам повече. Отново кратка като обем, но без грам скука или протяжност, и отново го има странното и безкрайно привлекателно усещане за безвремие, което е в рязък контраст с факта, че действието е ясно разположено десет години след края на Втората световна война.

В крайна сметка, приятна, интересна и замисляща книга, прочита се бързо и ако човек е в подходящото настроение, може да открие ново любимо четиво в нея. Аз самият съм доволен от втората си среща с шантавите герои на Паасилина, но сякаш „Годината на дивия заек“ ми допадна с една идея повече.

Posted in books, съвременни | Leave a comment