The End of Sparta

Заглавие: The End of Sparta
Автор: Victor Davis Hanson
Издател: Bloomsbury 2011

Не помня откъде попаднах на това заглавие, както ми е и трудно да си обясня какво точно ме мотивира да го завърша до край. Месец и половина проточено четене би трябвало да беше достатъчен индикатор, че нещо не е като хората, но пък от друга страна би трябвало да съм се научил досега да зарязвам книги, които ми се опъват. Въпреки че и тук, както и в ред други случаи, накрая все пак нещата потръгнаха.

Както и да е, накратко. „The End of Sparta“, при все заглавието, не описва точно краят на Спарта, а по-скоро началото на края, в рамките на две години, обхващащи периода между битката при Левктра и първия поход на Епаминонд в Пелопонес и Лакония. Разбира се, не е само това, като редом с изненадващо прилично описаната битка е обрисувана и изненадващо интригуваща и наглед правдива (поне до колкото аз мога да го преценя) картина на обществото и реалиите в древна Елада от първата половина на 4 век пр.н.е., като се обхващат, макар и не директно, събития от доста преди това, от Пелопонеската война, през войните с Персия, та чак до полу митичните времена преди това. Привидно военно ориентирана, всъщност огромна част от повествованието се развива в мирно време и нагледно представя какво представлява хоплитът (освен спартанският такъв) по време на въпросното, както и защо войните в Елада са тромави. По страниците шестват, макар и за малко, или са споменати невъзможно количество съвременни или предшественици на събитията, като споменатият Епаминонд, Пелопид, Еней Тактик, Платон, Ификрат, няколко спартански царе, и още една купчина други, като например един македонец назован Мелисос, който почти веднага след появата си става ясно кой е всъщност, а и с него и нероденият му по това време син е свързан най-същественият отклон към бъдещето в повествованието. Всъщност именно тази картина е огромното достойнство на книгата.

Но и това, което не ми допадна и протака четенето също хич не е малко. На първо място е действието, което е откровено бавно, да не кажа и по-силна дума. Особено в периодът между битката при Левктра и началото на похода, шансът да бъде зарязана книгата е сериозен. На второ място са героите. Донякъде логично, главните персонажи не са някой от изброените по-горе или други исторически засвидетелствани персонажи, а двама измислени, Мелон от Теспия и освободената му робиня Нето, които поне мен в един огромен процент от времето просто ме дразнеха колко абсурдно и нелогично се държат и действат. Особено втората, която уж е нещо като пророчица, но действията й понякога противоречат не само на логика, но и на смисъл. Има и едно-две неща на тема философия и свободолюбие (например ролята на питагорейството и цялостната настройка срещу Спарта), които ми се сториха странни, но повече не е редно да коментирам просто защото ми липсват познания да го направя.

Та така. Като цяло интересно, но безкрайно тегаво и тромаво четиво, което на моменти просто ми идеше да зарежа. Може би наистина е крайно време да спра да се насилвам да дочитам книги, които ми се опъват. Дори и когато накрая се окаже, че все пак е имало смисъл от завършването им.

Posted in books, history, history novel | Leave a comment

Дим и огледала

Заглавие: Дим и огледала
Автор: Нийл Геймън
Издател: Бард 2014

С Нийл Геймън така и не успяхме да установим трайно разбиране харесвам ли творчеството му, или не. С настоящата книга също няма да успеем.
„Дим и огледала“ е сборник с разкази, издаден през 1998ма, а у нас пристига с известно закъснение. Това го отбелязвам само за да се знае, че предхожда „Чупливи неща“, което евентуално би обяснило защо на някой би му дошъл с различно качество спрямо Нещата.

Като съдържание, поместени са над 30 текста, като освен разкази има и някаква странна форма на поезия, при която или се е загубило нещо при превода, или е наистина необичайна. Повече трудно бих коментирал, най-вече защото не мога да кажа, че я разбрах. Освен това далеч не всички разкази ми харесаха, а има и някои, в които графизмът определено идва в повече и не биха се харесали на всеки; на мен по-скоро не ми се понравиха. Сред тези, които ми допаднаха по някакъв начин, са:

– „Рицарство“ – който е доста странна вариация на тема намиране на Светия Граал и какво се случва след това.
– „Мостът на трола“ – поредна интерпретация на тема тролове под моста, но в наши дни. Завършекът изненада.
– „Белият път“ – една от двете поеми, които харесах.
– „Промени“ – всичко си има цена, включително и революционните лекарства. И цената не винаги е пари, а страничните ефекти не винаги са приятни или приемливи.
– „„Стария Шогот“, специално“ – чудесен трибют към Лъвкрафт, един от най-сполучливите текстове в сборника, помрачен от проблемите в превода, които можеха да бъдат избегнати с една малка проверка какво вече е издавано от автора. Най-малкото, Ф-то в Х. Ф. Лъвкрафт идва от Phillips, т.е. на български Х. П. Лъвкрафт не е коректно.
– „Краят на света, за пореден път“ – още един трибют към Лъвкрафт, този път през призмата на „Една нощ през самотния октомври“ на Зелазни.
– „Спасителят на плажа“ – адаптация на Беоулф като част от футуристичен вариант на „Спасители на плажа“, и втората допаднала ми поема. Елементи от този текст съм сигурен, че са намерили място в сценария на CGI екранизацията на Беоулф от 2007ма, който сценарий е дело на Геймън.
– „Може да ви ги доставим на едро“ – или защо трябва да си имаме едно наум с промоциите, особено когато ги предлага фирма с не съвсем легална дейност.
– „Живот в стил ранен Муркок“ – текст, писан за сборник, посветен на Майкъл Муркок и неговия Елрик (повече за тях, в предишни постове, има достатъчно). Изненада ме с появата си на български, иначе има и някой-друг биографичен елемент, струва ми се. С начина, по който са преведени някои от имената не съм напълно съгласен, но това, което бих определил наистина като проблем, е заглавието „Виж мъжа“ – всъщност става дума за издаваната и на български “Behold the Man” със заглавие „Ето човека!“. Освен некоректния превод, се губи и връзката с латинското Ecce Homo, откъдето идва заглавието.
– „Сладкишчета“ – кратко, ясно и ударно на тема отношение към животните и моралът в него.
– „Убийствени мистерии“ – най-доброто е оставено за финала. Чудесна криминална и не само история с ангели, божествени сили и първопричини.
– „Сняг, стъкло и ябълки“ – най-шантавата интерпретация на приказката за Снежанка, на която някога съм попадал. Не знам защо се ми навя мисли за вещерът на Сапковски и в частност „Вещер“ и „По-малкото зло“.

Не мога да направя еднозначен извод хареса ли ми сборника или не. Защото редом с гореизброените, имаше и няколко откровено неприятни текста, и немалко, които ме оставиха просто безразличен. Поне засега, измежду книгите на Нийл Геймън, които съм чел, „Книга за гробището“ остава единствената, която нееднозначно ми е харесала.

Posted in Horror, разкази, съвременни | Leave a comment

Годината на дивия заек

Заглавие: Годината на дивия заек
Автор: Арто Паасилина
Издател: Колибри 2014

Изненадващо приятна книга, към която надали щях да посегна, ако не беше препоръка от приятел във Фейсбук, която се радвам, че послушах. Скандинавските автори набират популярност в последните години, аз обаче по една или друга причина обаче досега не се бях сблъсквал с техни представители. Ами, това последното ще се промени.

„Годината на дивия заек“ е издадена за първи път през далечната 1975та и рамките на кратките 206 страници в българското издание се случват една сюрия събития, започнали с един напълно неочакван пътен инцидент. Журналистът Ватанен и спътникът му фотограф, връщайки се от репортаж, неволно блъскат с колата си млад див заек. Така и не става ясно защо Ватанен изостава в гората и помага на заека, но нещо в него се пречупва в този момент, и той зарязва всичко – кариера, съпруга, познати, от които така или иначе е разочарован и недоволен, и поема заедно със заека из дивата финландска природа, все повече и повече разочарован от съвременната цивилизация и хората. Следват редица странни и на моменти откровено абсурдни преживявания, сред които сблъсъци с нахални птици, мечки, горски пожари, абсурдни военни учения в дивото и всевъзможни чешити, всеки със своята си лудост.

Книгата действително е изненадващо кратка, но скука няма и за миг. Редом с движещия се с едно хем непрестанно, хем лежерно темпо сюжет се навърта и на моменти трудно доловима ирония, насочена към съвременното общество и порядките в него. Въпросната ирония е съпроводена върви ръка за ръка с на моменти откровената абсурдност на случващото се, като например целия епизод с военното учение и присъстващите на него дипломати, или пък пиянството на фона на горски пожар. Очевидната основна тема е свободата, както и личното пространство и неудовлетвореността, а големият плюс е как няма каквато и да било поучителност, а читателят е оставен сам да си прави собствени изводи.

Определено ще се снабдя и с други книги на Арто Паасилина, на български има поне още една, а подозирам, че нови няма да закъснеят да се появят.

Posted in books, съвременни | Leave a comment