Блогът на Талиесин

Заглавие: Соларис
Автор: Станислав Лем
Издател: Народна Младеж 1988 (част от Станислав Лем Избрани съчинения том 1)

За човек, който винаги е бил почитател на фантастиката сигурно изглежда странно, че чак сега стигам до „Соларис“, една от безспорните класики в жанра. Основната причина за това, както може да се очаква, са проблеми с вкусовете – „Соларис“ е акцентирано философска фантастика, със съвсем минимално действие. Като по-малък, предпочитанията ми клоняха към по-действените фантастики, а в случая със „Соларис“ натежаваха и впечатленията от далеч не леката за гледане екранизация на Тарковски. Сега обаче, след като я прочетох, даже смятам, че е по-добре, че не съм я чел навремето. Досущ като при Стругацки, Станислав Лем е от авторите, които не винаги е възможно от първи път да разбере човек какво се опитват да му кажат, и силно подозирам, че нямаше да я грокна навремето. Всъщност и сега съм сигурен, че има какво да съм пропуснал.

Неопределено далечно бъдеще, загадъчната планета Соларис, покрита почти цялата от океан, който не е това, което изглежда. Крис Келвин, психолог, пристига на Соларис с цел да се присъедини към епика изследователи там, поканен от стария си колега Гибарян. Още с пристигането си обаче открива, че Гибарян се е самоубил буквално часове преди това, а останалите учени в станцията се държат меко казано странно. А необяснимо откъде, в станцията се появяват гости – проекции на спомени на хора, специални за всеки един от учените. В случая с Келвин, това е отдавна самоубилата се негова любима Харей, с чиято смърт той така и не се е примирил и за която все още изпитва вина. Но каква е целта на гостите – и дали океанът, този безкраен и необясним разум се опитва да установи контакт с хората? И ако да, защо, какво има да каже?

„Соларис“ е сложен и многопластов роман. За това говорят и темите, които засяга – привидно в основата е контактът с чуждия разум, особено с наистина различния такъв. Защото Лем е успял да постигне наистина впечатляващо усещане за различност на извънземния разум, много рядко срещано и като описание, и като поведение, и като проявления, тоест формите, които океанът създава. Редом с нея обаче за застъпени също така и комуникацията между хората, себепознаването и отношението и към себе си, и към другите. Засегнати са множество въпроси, почти винаги без отговор и даващи безкрайно поле за размишления. И редом с това личната драма на Келвин допълва темите за размисъл. Много въпроси са зададени в текста, твърде малко от тях получават отговор, ако изобщо.

Това, което на мен лично ми допадна, беше успешно постигнатото усещане за неопределимо бъдеще и безвремие. И преди мисля, че съм споменавал колко харесвам въпросното, в „Соларис“ то е по-скоро успешно, с едно единствено нещо, което го нарушава, за него след малко. Също така ми допадна и изпипаната камерна атмосфера, на моменти клаустрофобична, в ограниченото пространство на станцията, където се развива изцяло действието; чак в края Келвин напуска станцията и излита над самата планета.

И все пак, колкото и сериозна книга да е „Соларис“, не мисля, че е възможно да допадне на всеки. Книгата е силно философска и психологически богата, тоест не е най-лекото четиво на света, и е важно човек да подходи с правилната нагласа – тоест, който търси действие, екшън и баталии няма да ги намери тук. Действието не е основната движеща сила на „Соларис“, а дългите цели страници пасажи със създадената от Лем измислена наука соларистика, колкото и да са интересни, са изцяло въпрос на вкус и на моменти натежават. По-горе споменах и за детайл, който разваля усещането за безвремие и това е неизбежният проблем с напредъка на технологиите, все пак книгата е писана преди повече от 50 години. За щастие въпросните са в само фон и не пречат на възприятието. Присъства и типичният за преводите от периода преди десети изказ в превода, но за издание от 1988ма е неизбежно.

В заключение, както се оказа, няма късен момент за четене на „Соларис“, има грешни настройки. За ценителите на научните и идейните елементи във фантастиката, книгата е задължителна.

Заглавие: Брат Берсеркер
Автор: Фред Саберхаген
Издател: Офир 1994

Някак си и до днес съм съхранил спомена, който имам от изданията на издателство „Офир“. Въпросният е изцяло положителен и сантиментален, и до голяма степен обвързан с красивите корици на книгите от поредицата на издателството „Библиотека „Фантастика““, които както се оказа в последствие не винаги имат много общо с действителното съдържание. „Брат Берсеркер“, номер 2 от поредицата на „Офир“, е точно такава книга; навремето в ранна тийнейджърска възраст бях силно впечатлен от корицата й, която, разбира се, се оказа отново доста далеч от действителния текст зад нея. Това, разбира се, беше очаквано още от преди да я захвана за първи път сега, толкова години по-късно, но се оказа, че ме очакват още две изненади, и двете дължащи се на факта, че не бях проучил нищо за нея преди да я зачета. Първата беше, че „Брат Берсеркер“ се оказа хронологично втора от поредицата за берсеркерите, но издадена у нас първа – издадената под №7 от същата поредица „Машина-убиец“ е хронологично предхождаща. Втората изненада беше, че конфликтът между берсеркерите и хората се развиваше чрез… пътувания във времето.

Съмвявам се в наши дни някой да не знае какво е берсеркер, но все пак – берсеркерите са полулегендарни воини от скандинавската митология и саги, които по време на битка стигат до неизмеримо състояние на бойно опиянение, граничещо с лудост. Тук обаче с това име се назовават извънземни машини, създадени неизвестно кога, неизвестно от кого и неизвестно откъде, с чисто военни цели и програмирани да унищожават всякакви форми на живот където и когато го срещнат, за което са снабдени със завидна огнева мощ. Като добавим към горното и изключително високият им изкуствен интелект и възможностите им да се самовъзпроизвеждат, картинката става изключително неприятна за жертвите им. В случая жертвите са населението на планетата Сиргол, край която се наблюдава интересна аномалия, даваща възможност за пътуване назад във времето – и умишлено, и неволно, ако човек не внимава. Първият човешки колонизаторски кораб, приближил Сиргол, нямал никаква представа за въпросната аномалия и в следствие на това се озовал 20000 години назад в миналото, а екипажът му останал без никакъв спомен откъде е дошъл и за каквото и да било друго – още една особеност, свързана с пътуването във времето, отразяваща се на реципрочно изоставане на паметта. В следствие на което въпросният екипаж се видял принуден да възпроизведе човешката еволюция и история по начин, практически аналогичен на земния и да преоткрие цивилизацията до ниво някъде към земния 20 век, когато най-сетне пристигнал следващият кораб, 10 нормални години след първия. Въпросният успял да кацне успешно, а екипажът му да разбере какво се е случило и да донесе предупреждение за берсеркерската заплаха. Която неминуемо дошла, и то в ужасяващи размери и последствия. Една година след катастрофата, оцелелите хора са принудени да водят война едновременно на три нива назад в миналото, с цел да успеят да предпазят цивилизацията си от открилите аномалията берсеркери, които се опитват да премахнат няколко възлови в миналото фигури и по този начин да променят бъдещето и съответно войната. Дерън Одегард е един от екипа за борба в миналото, чиито роля и участие непрекъснато се увеличават и добиват централно значение за успеха на хората…

Впоследствие се оказа, че „Брат Берсеркер“ всъщност се състои от три отделно написани разказа, впоследствие обединени в общ наратив. Всеки от тях обхваща един от времевите отрязъци, аналогични на земните, където се води битката – в праисторията, ранно средновековие, подобно на преселението на народите с фентъзи елементи, и в Ренесанса с някакъв местен аналог на Галилей. Историите са леки за четене, не особено натоварващи, и по мое мнение подхождащи не съвсем внимателно към елементите на намеса в миналото – сякаш повече ми допада начина, в който въпросните бяха реализирани в поредицата „Завръщане в бъдещето“. Тук сякаш остава впечатление за недоизпипана намеса. Освен това героите са по-скоро скицирани, а светът в миналото прекалено много прилича на земния. Иначе е типична фантастика от старата школа, с леко претупан финал и все пак достатъчно интригуващи въпроси, за да подбудят интерес към другите книги от серията. Като си ги издиря, ще се заема и с тях. И все пак, може би трябваше да ги прочета навремето…