Заглавие: Бари Линдън
Автор: Уилям Текери
Издател: Персей 2015
„Панаир на суетата“ може и да е най-известната творба на Уилям Мейкпийс Текери, но “The luck of Barry Lyndon” е публикувана малко по-рано – през 1844 – и именно той проправя пътя за „Панаир на суетата“. Дванадесет години по-късно, след известна редакция, романът придобива окончателната си форма под името „Спомените на Бари Линдън, ескуайър“. От тази финална версия е и българското издание, носещо явно съкратеното под влияние на екранизацията на Стенли Кубрик заглавие „Бари Линдън“.
Очаквано предвид заглавието, повествованието върви от гледната точка на главния герой Редмънд Бари, наследник на обедняло ирландско благородническо семейство. Отгледан основно от майка си, още от млад той е болезнено честолюбив и безскрупулно стремящ се към титли, богатство и обществено положение. Честолюбието му обаче го вкарва в дуел с английския офицер Джон Куин, съперник за любовта на братовчедка му, в следствие на който дуел е принуден да бяга и да си търси късмета другаде. Разбира се, нито дуелът, нито следствията от него, нито хората които Редмънд среща по пътя си са това, което изглеждат на повърхността, и това ще бъде доста често срещано обстоятелство в приключенията на Редмънд. Вследствие му се налага, доброволно или не, да премине последователно през служба в английската армия по време на Седемгодишната война, последвано от доста по-продължителна служба в пруската такава, а след края на войната и в пруските тайни служби, а впоследствие и кариера като джентълмен (по собствените му разбирания) картоиграч навред из континентална Европа. В един момент, с оглед на брака, сключен с богатата вдовица Лейди Линдън (чието фамилно име добавя към своето, откъдето и Бари Линдън), бъдещето му изглежда подсигурено и мечтите му – осъществени. Но, както неведнъж се е случвало, няма по-голям враг на човек от самия него.
Както стана дума и както е видно от заглавието, в центъра на книгата разбира се е Редмънд Бари, който меко казано не е приятен персонаж. Опортюнист, парвеню, арогантен, самозабравен авантюрист и прахосник – и по съвместителство невероятен наивник и прекрасен пример за unreliable narrator. Последното се демонстрира и благодарение на изобилстващите в текста делюзии и самозаблуди, в които се обвива той, без явно да си дава сметка в каква точно светлина го поставят. Като добавим и почти отсъстващите му морални ценности и безскрупулност, получаваме един всъщност доволно отблъскващ персонаж. Което е безспорно постижение от страна на Текери и поляризираната, но същевременно красноречиво говореща срещу себе си гледна точна на Бари Линдън е явно търсен ефект. Самият роман пък подозирам, че е замислен като сатира срещу хедонистичното общество на благородниците от 18 век, като не се дава явна граница между авантюрист и благородник. Може би защото действително държащи се като такива просто няма, а масата са себични богаташи, способни да профукат състояние за каприз. Като общ тон книгата е по-скоро забавна и с хумористичен наклон, дължащ се най-вече на начина на мислене на Бари, макар че адски ми е трудно някак си да си представя някой да има симпатии към него или да е съгласен с разсъжденията му. Завършекът в огромна степен е справедлив и логичен, а епилогът, вече от трето лице, е недвусмислен относно истинското лице на Редмънд Бари Линдън.
Българското издание е хубаво, но имам известни резерви към превода; на моменти звучи странно, на други неясно и с директно английски словоред. Може би трябваше да си извадя цитати, но още не съм си създал този навик. Може би и начинът, по който възприех самият текст не предразполагаше към такива – защото, благодарение на неприятния характер и вътрешен монолог на Бари Линдън четенето не беше особено приятно. Но това е изцяло субективно мое усещане и всъщност е доста добър атестат, че Уилям Текери се е справил чудесно с текста. Което от друга страна не съм аз този, който да го твърди, при условие, че „Бари Линдън“ днес е със статут на класика.