Блогът на Талиесин

Заглавие: Моето семейство и други животни
Автор: Джералд Даръл
Издател: Отечество 1984

Реших да започна 2016та с нещо позитивно, с надеждата откъм четива да е по-удачна от изминалата. За целта импулсивното решение по Нова Година да препрочета „Моето семейство и други животни“ се оказа по-скоро сполучливо решение.

Това разбира се не ми е първото четене; всъщност е поредно, но със значителна разлика от близо десетина години от предишното. Също така, с оглед на многобройните издания до момента на български няма да навлизам подробно в сюжета. Съвсем накратко – това са спомените на големият английски естественик Джералд Даръл за ранното му детство, когато заедно със семейството си прекарва пет години на гръцкия остров Корфу, през което време интересът му към дивия свят прераства в безрезервна любов и призвание.

Не смятам и да правя кой знае какви коментари. Факт е, че днес в някаква степен гледам с малко по-други очи от преди и съм наясно с някои от недостатъците на самия текст (тоест някои умишлени неточности и не съвсем точната хронологична последователност), но за мое щастие това не промени самото ми отношение към книгата. А ценното си е там, и си е все така забавно. И хуморът, предизвикващ смях с глас, и уникалните типажи – и сред семейството, и сред приятелския кръг – са си все така привлекателни и сгряващи. Както и рядко топлото описание на едно наистина щастливо детство, изпълнено с открития, преживявания и безвремие, съпътствани от искрен оптимизъм. Все неща, които се улавям, че все повече и повече ми липсват в скорошните ми четива.

Едно време, когато бях доста по-малък и доста по-малко прочел, „Моето семейство и други животни“ се беше наместила трайно сред любимите ми книги. С годините интересите ми щъкаха накъде ли не, понякога много далеч от природа и животинския свят, но някъде на позабравен план историите от детството на Джералд Даръл са си стояли и чакали да се върна обратно към тях. Е, случи се. И беше хубаво.

Заглавие: На Изток от Запада
Автор: Мирослав Пенков
Издател: Сиела 2014

Така ми се искаше да завърша 2015та с хубаво и радващо четиво, но сякаш се провалих в избора. Явно изобилните хвалебствия, които обсипват „На Изток от Запада“ ми създадоха грешни очаквания, или пък текстовете просто не са моето четиво, или пък не случих на подходящото настроение за тях. Във всеки случай, с „На Изток от Запада“ не си допаднахме.

Иначе това отново е сборник с разкази, независими един от друг и с отделни истории, повечето от които написани в съвършено различна стилистика и по начин, който по никакъв начин не подсказва, че са дело на един и същ човек. Не мога да отрека таланта на Мирослав Пенков, не е и редно, но някак бих се радвал да си беше избрал по-различни теми и завършеци…

Историите са общо осем, почти всички с действие от първо лице. Откриващата, „Македониja“, влиза в главата на 70 годишен старец, грижещ се за претърпялата си два инсулта съпруга в старчески дом и редом с това ревнуващ я от мъртъв от близо 70 години неин бивш обожател, комита в Македония. Едноименният „На изток от Запада“ пък ни среща с едно разделено от река българско село, чиято западна половина вече е в Сърбия, но въпреки това хората се помнят и знаят, че са роднини, нищо че се срещат само веднъж на пет години. А за някои от тях, роднинството е и нещо повече, включително и за главният герой и братовчедка му от сръбска страна. „Как купихме Ленин“ май е разказът, който най-много ми допадна, в който купуването от eBay на тялото на Ленин (истинско или не) е по-скоро кулминация на пътя на сближаване между един внук и дядо му, активен борец комунист, които въпреки привидно непреодолимите различия помежду им са си по-близки, от колкото са склонни да си признаят. Освен това има и тема за размисъл на тема идеал и следването му. „Писмото“ се занимава с няколко теми накуп – изоставени деца, детски домове, роднинство, емигранти – но на мен ми дойде малко разфокусиран и неясен. „Снимка с Юки“ явно има автобиографичен елемент – сватбата между българин и японка (което впрочем е нещо, което съм виждал лично) – но сякаш нещо се губи в повествованието или ми убягна, не знам. Във всеки случай, не успя да ме грабне. „Крадци на кръстове“ пък откровено не ми хареса. Имам спомени от събитията януари 1997ма и твърдо съм на мнение, че далеч не всички петнадесетгодишни от тогава са подобни на описаните в текста. „Нощният хоризонт“ е разказ за отдаден майстор гайдар и дъщеря му, която той обучава за свой наследник, като в хода засяга Възродителният процес, на който семейството и не само са жертви (става въпрос за български турци), като предаването „Нощен хоризонт“ по БНР е стимул на дъщерята. „Девширме“ е откровено потискаща история за семейство емигранти в Щатите, разделило се там и за един несполучил баща, виждащ дъщеря си само два пъти годишно и при един от тези случаи разказващ й история от турско време. Не ми допадна и поне на мен, както казах, ми подейства потискащо.

Улавях се, че искам да харесам разказите в „На Изток от Запада“, но в повечето случаи така и не се получи. Донякъде съжалявам за което, но темите, драматизма и негативното вътре ми дойдоха в повече. А може би точно в този момент не съм бил на тази вълна, не знам. Някой ден ще проверя пак. Но със сигурност през 2016та ще се постарая да си подбирам още по-добре четивата, без да се влияя от ревюта и хвалби, и определено ще се постарая да не се тормозя да дочитам текстове, които не ми допадат.

Заглавие: Кървавата Шапчица
Автор: Анджела Картър
Издател: Сиела 2014

„Кървавата Шапчица“ е сборник с истории, представляващи интригуващи преработки на класически приказки и не само. Използвам думата „преработки“ с доста уговорки, защото нито целите са били такива – по думите на Анджела Картър, цитирани ту-там – нито резултатът е обикновена пренаписана приказка. Всъщност анотацията на задната корица на книгата е достатъчно красноречива:

„Чели сте приказките „Червената шапчица”, „Котаракът в чизми”, „Синята брада”, усещали сте тръпката на закодираните в тях послания, чрез които хората са предавали на следващите поколения своите страхове, но и надежди.
Анджела Картър е оголила съдържащата се в тях есенция, оформила е нови повестования, подчинени все така на мрака, на насилието, на чувствеността, но и на смелостта и на нарушаването на догмите.
В „Кървавата шапчица” ще откриете не просто приказки за възрастни, а модерната митология на съвременния човек, който не е забравил колко страшни са горите и дебнещите в тях ужаси.“

И така, тук са десет текста с различна дължина, предаващи по различен начин дадена история, вариращи в диапазона от готика до лек хорър, винаги със замесен волеви и съзнателен женски персонаж и с невинаги прикрит фин еротичен елемент. Откриващият „Кървавата стая“ е най-дългият, даващ името на сборника (в оригинал е „The Bloody Chamber“) и представлява доста осъвременена и леко перверзна версия на „Синята брада“. „Ухажването на мистър Лайън“ и „Невестата на Тигъра“ са два доста различни варианта на „Красавицата и звярът“, първият осъвременен, а вторият със съвсем различна развръзка. „Котаракът в чизми“ е ясно на какво е вариант, само че освен най-обща прилика със сюжета на приказката всичко останало е с главата нагоре. „Горският цар“ явно има за оригинал същата история, вдъхновила и Гьоте, но финалът няма как да е същият. „Снежното дете“ е най-кратък, само две страници, най-странен и неясен и идея нямам на какво се базира. Също така не съм сигурен, че го разбрах. „Дамата от дома на любовта“ е типична готическа история с вампири в Трансилвания, но с ясното послание, че истинският ужас не е в самотните вампирски замъци, а в окопите на задаващата се Първа Световна война. „Върколакът“ и „В компанията на вълци“ са двата варианта на Червената Шапчица,и двата безкрайно различни един от друг, като първият има интересен скрит подтекст кой за какво е виновен, а вторият е в някаква степен по-близък до позната история и съдържа в себе си и още няколко върколашки мини истории. Освен това се оказа, че е екранизиран още през 1984та. „Алиса-Вълчица“ е вторият най-странен разказ, който също не мога да определя от какво е вдъхновен, има пак елементи от Червената Шапчица, но и от Алиса на Луис Карол, от истории за отгледани от вълци деца. И него не съм сигурен, че го разбрах.

„Кървавата Шапчица“ е публикуван още през 1979та като отделен сборник, а някои от историите са писани още преди това. Не мога да се отърва от усещането, че е послужил за силно вдъхновение на Нийл Геймън за неговите преработки на класически истории, но това е лично мое мнение, което не ми се занимава да търся и доказвам дали е вярно или не. Не съм убеден и до колко „Кървавата Шапчица“ е моята чаша чай, но със сигурност не съжалявам, че го прочетох. Може би пък наистина това да е есенцията в приказките, но не се наемам да го твърдя със сигурност. Все пак, цели научни клонове се занимават със същината на приказките, а аз не съм специалист в нито един от тях.