Блогът на Талиесин

Заглавие: Ship of Destiny
Автор: Робин Хоб
Издател: Bantam Spectra 2000

„Ship of Destiny“ (предполагам, преводът ще бъде нещо от типа на Съдбовният кораб) е чудесният завършек на „Сагата за Живите кораби“ и един от редките случаи в последната година, в които давам чист пет звезди в Goodreads. И това, поне според мен, е напълно заслужено – „Ship of Destiny“ е фантастичен завършек на трилогията, в повече от един смисъл. Всички досегашни нишки в предните две части в тази трета достигат до някакъв завършек и понякога даже заедно.

Сюжетно книгата продължава, както и втората, откъдето свърши предишната (при „Придворният убиец“ това не беше чак толкова видимо, но предвид, че и „Шутът и убиецът“ беше такъв случай, явно ще се окаже тенденция при Хоб – страховит build-up към голямата развръзка в последната част). Алтея, заедно с Брашен, Амбър и Йек плава на пуснатия отново на вода Парагон в опит да си върне обратно Вивачия. Без да си дава сметка обаче, че това може да е невъзможно, защото Вивачия всъщност не е недоволна от новия си живот под командването на Кенит и с Уинтроу на борда. Междувременно Малта и Рейн са затрупани на различни места в рухналия град на Праотците, но не и преди да са успели да пуснат на свобода последния жив дракон, Тинтаглия. А в силно пострадалия от Халкидските атаки Роника Вестрит се стреми да опази каквото е оцеляло от нейния свят, но е възприемана негативно от повечето други търговци, а някои директно я имат за предател; трябва и да се пребори с опитващата се да наложи собствения си авторитет Серила. И на всичкото това конфликтът между Бинград, Халкида и Джамайлия се разраства като пожар, а и Кенит, който е в доста добра стратегическа позиция между някои от тях, има какво да каже и направи по темата.

По-голямата част от тази трета книга се развива на корабите в открито море, и това е огромен плюс. Морската тематика рядко се засяга във фентъзито и самото й застъпване праща Живите кораби в съвсем друга сфера. Като добавим към това и интересната и добре поднесена на правилни порции история, нещата стават съвсем приятни. Към това имаме и факта, че усещането за мудност и раздутост от предната книга тук са съвсем притъпени и действието е много по-активно. А ако се върнем към най-силното умение на Хоб, а именно да развива по логичен, издържан и далеч не щадящ начин персонажите си, то отново е налице и работи с пълна сила, макар че промените в Малта, Уинтроу и сатрапът Косго може би отидоха твърде далеч. Което в никакъв случай не може да се каже за Алтея, Брашен или за голямото попадение в поредицата, Кенит. Поне за мен това е най-силният персонаж, най-разработеният и с изключително изпипана аргументация защо е това, което е. Да, разкриват се тайните на живите кораби, морските змии и връзките им с драконите и Праотците (в оригинал The Elderlings), но именно историята на Кенит, разкрита в този том, най-много ме хвана за гърлото. С оглед на трагичното му и пълно с насилие (основно върху него самият) минало дори начинът, по който постъпи с Алтея може да бъде обяснен. Не оправдан, просто обяснен. Както и желанията му да притежава жив кораб. Всъщност Хоб чрез него, а и не само, успява да провокира разсъждения на тема може ли да се избяга от миналото и дали последствията от него не достигат все някога. Както и за отношенията между хората и обстоятелствата могат ли да ги променят. И изненадващо за някои, но за мен най-важният жив кораб в историята не е Вивачия, въпреки че те я катализатор на случващото се, а Парагон. Защо така мисля, отговорите са в книгата. Иначе е прекален спойлер.

Въобще, много силен завършек на добра поредица, и с умерено отворен край, с който да събуди желание за още. А още има, събитията от „Шутът и убиецът“ са повлияни от тези тук, а някои от персонажите се появяват и там. Пак там подозренията относно самоличността на Амбър се потвърждават напълно, но дори и без това потвърждение в края на „Ship of Destiny“ е почти ясно коя е тя. Сега остава MBG Books да я пуснат и на български скоро, с надеждата този път преводът да е на ниво. И след това да се замислят дали да не издадат и Rain Wilds Chronicles, която пък серия запълва празнините между първите три серии и появяващате се в момента Fitz and the Fool, за която силно подозирам, че може и да е завършек на цялата история за Фиц и света на Праотците.

Заглавие: Безумният кораб / The Mad Ship
Автор: Робин Хоб
Издател: MBG Books 2016 / Bantam Spectra 1999

Втората книга от „Сага за живите кораби“ „Безумният кораб“ продължава точно от там, където завърши първата част. Вивачия, заедно с Уинтроу и Кайл, е в ръцете на Кенит, който обаче е с единия крак в гроба след страховития сблъсък с морските змии. Алтея, вече с истинската си самоличност, е на пък към Бинград на борда на друг жив кораб, Офелия, но по пътя ги очакват неочаквани премеждия с халкидските галери. А в самия Бинград новините също няма да са добри, защото там от една страна останалите членове на рода Вестрит се борят с настъпилите за рода всякакви трудности (включая пубертета на Малта), а от друга нарастват и настроенията против произвола на очевидно некомпетентния и покварен сатрап на далечната метрополия Джамайлия и прекаленото му обвързване с халкидците. А когато вестта за отвлечената Вивачия достига до Бинград, единственото спасение пред Вестрит е предложението на загадъчната чуждоземна резбарка Амбър – да откупят и пуснат на вода изоставеният от близо тридесет години на сух док жив кораб Парагон. Само че въпросният кораб, освен че не е помирисвал плаване толкова време, е известен и с факта, че на два пъти е погубвал целия си екипаж, преди да се завърне. Малцина изобщо смеят да доближат Парагон, Безумният кораб… Досега.

„Безумният кораб“ е типична средна книга от трилогия – продължава откъдето е завършила първата и прелива директно в третата книга. Всичко казано за първата част важи и тук, и положителното, и не до толкова положителното. Отново гледаме през очите на няколко герои, като сред новите е и Серила, спътничка на сатрапа на Джамайлия. Отново героите са силната страна на книгата, като вече получаваме и повече подробности относно Кенит, като се засилва убеждението, че има още много какво да се каже. Далеч не всичко за персонажите е цветия и рози, разбира се, на всички продължават да им се случват всевъзможни перипетии, които обаче чудесно служат зза доизграждане на образите им. Което важи с пълна сила дори и за Малта, макар че там като цяло ми дойде малко в повече положителната й промяна. Историята продължава да е интересна и има какво още да разкрие, а ако човек не е чел „Шутът и убиецът“, третата трилогия на Хоб и втора за Фиц, със сигурност ще има съмнения дали пък Амбър не е позната от някъде преди. Е, ако пък я е чел, знае, но тук вече е проблем кое кога е издавано в България.

Привидният недостатък с раздутостта и многословността от първата част е още по-очевиден тук, отново заради факта, че книгата е средна част. Най-видно е към средата, но в последната една четвърт действието всъщност тръгва рязко напред, случват се немалко важни събития, а сякаш между другото се спускат и някои доста изненадващи разкрития, например какво всъщност е дървото, от което се правят живите кораби, както и какво всъщност е градината с каменните дракони от „Придворният убиец“. Естествено, финалът е отворен, а третата част, Ship of Destiny, престои да се появи на български, надявам се скоро. Аз обаче си продължавам четенето в оригинал.

Заглавие: Вълшебният кораб / Ship of Magic
Автор: Робин Хоб
Издател: MBG Books 2015 / Bantam Spectra 1999

Преди близо 15 години ИК „Бард“ издадоха „Придворният убиец“ (The Farseer Trilogy) – първата трилогия на Робин Хоб в света на Праотците и с Фиц в главната роля. Осем години по-късно пак те пуснаха и трилогията продължение, „Шутът и убиецът“ (The Tawny Man). Това, което пропуснаха обаче, е написаната междувременно и ситуираща се пак между тях друга трилогия, The Liveship Traders, събитията от която оказват влияние върху тези от „Шутът и убиецът“. Сега MBG Books поправят този пропуск, точно в момента, в който Бард издават и третата серия за Фиц. „Вълшебният кораб“ (в оригинал Ship of Magic) е първата книга.

„Живите кораби“ (The Liveship Traders) се развива в същия свят, но на съвсем друго място и със съвсем други герои, като събитията и локациите от „Придворният убиец“ са съвсем бегло споменати – при все, че именно те са косвената причина за случващото се. На юг от Шестте херцогства се намира Бингтаун, някогашна колония на Джамайлия още по на юг. Бингтаун е средище на търговци, като гордостта на големите търговски фамилии са живите кораби – направени от вълшебно дърво (wizardwood), произхождащо от Rain Wilds, тези кораби са особени с това, че когато предтавител от трето поредно поколение на фамилията собственик приключи живота си на борда, корабът оживява и се сдобива със собствено съзнание и спомените на починалите на борда му членове на семейството. Само такива кораби могат да плават по течението на Дъждовната река и да достигнат богатствата там, а освен това с тях плаването и на юг е доста по-лесно, което обяснява защо са толкова ценени и защо въпреки огромната им цена бингтаунските търговци продължават да инвестират в тях. Дори и във тежки времена като тези, в които започва историята.

За разлика от „Придворният убиец“, където виждахме само през очите на Фиц, тук действието е от трето лице и главните герои са няколко, преобладаващо от фамилията Вестрит. Съдбините в привидно стабилното семейство тръгват рязко надолу с кончината на семейния патриарх, Ефрон Вестрит. В завещанието си, под влияние на съпругата си той оставя семейният жив кораб Вивачия на зет си Кайл Хейвън, съпруг на по-голямата му дъщеря, вместо на любимата си по-малка дъщеря Алтея, която на практика е израснала на борда на кораба и е привързана към него. Първата работа на Кайл разбира се е да „приземи“ Алтея, която по никакъв начин не приема това му решение и се заема с нелеката задача да си върне кораба, който смята, че й принадлежи по право. Заради нуждата от пряк наследник на борда Кайл е принуден да върне обратно най-големия си син си Уинтроу – изпратен като съвсем малък да се обучава за жрец и на практика съвсем отчужден от семейството си. Това е още едно решение на Кайл, взето без да се съобрази с обекта му, защото Уинтроу всъщност е отдаден на жреческото си призвание и животът на борда на кораб, било то и жив такъв, не го привличат въобще. А някъде сред островите на юг от Бингтаун, амбициозният пиратски капитан Кенит си е поставил за цел да стане крал на всички пирати, нароили се след войната на север, и е решил, че притежанието на жив кораб ще му помогне значително да постигне целите си.

„Вълшебният кораб“ има много достойнства, светът, който изгражда Хоб – също. Загадъчност има в изобилие, примесена с достатъчно познати елементи, за да изглежда хем чужда, хем привлекателна и наистина неизвестна. Какво да се разкрива в следващите части има много, какво да се случва също, както и да се намесват досега неучаствали страни, като например сатрапът, официален владетел на Джамайлия, който ще ми е много интересно дали наистина ще се окаже хедонистичния декадент, за какъвто оставя впечатление в тази първа част. Относно персонажите, за пореден път именно в този аспект е силата на книгите на Робин Хоб. Преди имахме само Фиц, но сега надникваме в повече глави, и резултатът е впечатляващ – всеки от персонажите има собствена индивидуалност и то силно изразена такава, а погледът отстрани действа доста отрезвяващо. За справка Алтея – твърдо самоуверена и убедена в правотата си, отстрани с поведението си дава вид на недорасла и разглезена родителска любимка. Е, животът ще й покаже къде греши. С Уинтроу е същата работа, колкото и да е уверен в правотата на изборите си, отстрани не е непременно така, и ще трябва да живее с последиците от въпросните избори. Може би само Кенит за момента е малко едностранен, тоест липсва страничен поглед върху него, но и това ще се промени. Както и подозирам, че тепърва ще научим още повече за него, но дори и в момента е интересен, макар и уж в ролята на лошия – но пък де такива злодеи по-често… Съвсем накратко, Робин Хоб успява, ама наистина успява, да създаде персонажи, които не оставят човек безразличен, и се развиват и променят пред очите му. Както се променя и отношението към тях, или поне към повечето. Примерно за Уинтроу трудно е на човек да не му стане жал в началото, но към края почва да си задава въпроси какви ги върши този. Или пък Кайл Хейвън – от самото начало ми беше неприятен с разбиранията, поведението и маниерите си и нулевото уважение към традициите на търговските фамилии, но въпреки това и той е човек, който цени и се грижи за семейството си по свой собствен начин (макар и доста кофти такъв), а към края даже леко ми дожаля за него. Но не много. Виж за пубертетските драми на Малта хич не съм склонен да съм снизходителен, но подозирам, че и на нея ще й се наложи да живее с последствията от решенията си, а като нищо и да добие и по-значително развитие. А за втори помощник Торг даже се зарадвах, когато му се случи случка, но тук вече отиваме към спойлери. Иначе и самата история е интересна, тепърва ще има какво да се разкрива, като например ролята на тия огромни морски змии…

Ако има нещо, което може да мине за недостатък, това е обемът и усещането за раздутост. Не мога да се отърва от усещането, че книгата е твърде многословна. Но това е типично за Хоб и всъщност работи и за охарактеризирането на персонажите, та се преглъща. Усещането за начало и отворен край също не е проблем, знае се, че това е първа част от трилогия, която за щастие е и завършена, а втората част също е вече преведена и издадена. Четенето предстои.

P.S. Необходимо е едно уточнение – аз всъщност четох книгата в оригинал. Българският превод никак не успя да ме спечели, а и като цяло този преводач и преди ми е правел доста противоречиво впечатление. На базата на това, реших да си спестя нервите и си прочетох „Вълшебният кораб“ в оригинал, както ще направя и с оставащите две, а също и с Rain Wilds четирилогията, която пък вече изобщо я няма на български. Таман докато излезе завършващата книга от третата трилогия за Фиц и Шута догодина, когато ще прочета и нея цялата. До колкото разбрах, да си чел останалите книги от този свят доста помагало за разбиране на цялостната картинка, защото отделните серии вече са силно преплетени.