Блогът на Талиесин

Заглавие: Песента на ханджията
Автор: Питър С. Бийгъл
Издател: Човешката библиотека 2014

Особена книга, определено. Много впримчваща, приятна за четене, с не малко добри черти, но и с няколко, които далеч не ми допаднаха толкова. През цялото време ми се движеше между 3 и 4 звезди по гуудриидската скала, но някои от положителните черти надделяха. Най-вече защото ги има някои от нещата, които обичам да виждам в книгите, които чета.

Този път ще пропусна резюмирането на сюжета – едно, че се затруднявам, и друго, че не искам да стигам до спойлери. Отново обаче в центъра на всичко са магьосниците и магията, и отново по не съвсем типичен начин. Действието се води изцяло от първо лице, а героите са близо десет и всеки от тях има поне една глава, в която представя действието през очите си, сякаш разказва директно на читателя. Героите са хем силна, хем недотам силна страна на книгата, но за това след малко.

Какво ми хареса – на първо място, безспорният талант на Питър Бийгъл да убеждава. Освен десетимата герои, чиито гласове чуваме, да има още толкова, тоест общо толкова, но пък заедно с ограниченият брой места, където се развива действието, създава свят, доста по-убедителен от редица по-мащабни и обемни книги. Макар и основно скициран, въпросният свят определено създава впечатление, че е там и чака да бъде открит. Налице е и силно специфичното и много приятно усещане за времева неопределеност, което толкова харесвам. Неопределеността застига и точният жанр на книгата, но фактът, че не успях да го определя всъщност ми е огромен позитив. Прибавяме към това и характерният и силно поглъщащ стил на Питър Бийгъл, който без особено усилие подканя читателят хем с нетърпение да продължава нататък, хем да не иска текстът да свършва, и картинката става чудесна. Е, не съвсем, защото различните аспекти на две от позитивите всъщност работят и в обратната посока.

Първият от тях е, че въпреки всичките суперлативи, на някои от които съм склонен да се отдам и аз, стилът на Бийгъл все пак е сравнително бавен и многословен. Ако се поглъща в малки количества може и да е незабележимо, но пък това донякъде разваля усещането от четенето и сюжетния поток. Все пак, това е до читателя, а и аз всъщност понякога даже предпочитам по-бавното действие. Вторият ми проблем обаче е с героите. При все, че всъщност изглежда да са доволно различни, в монолога на всеки от тях редовно изскачат дълбоки и силно поетични сравнения, които просто не мога да приема, че например 16 годишният ратай Росет и доста по-възрастната, но неизвестно колко точно Лал, са способни да използват толкова подобни. Да се разбира, изказът е доста сходен за всички (освен за лисугера, но там е очаквано да е различен). Което поне на мен не ми допадна, но може и да съм се разглезил. Иначе всеки от въпросните герои си има своите тайни, както и какво да търси и към какво да се стреми, или от какво да бяга. Което води до третото нещо, което даже не е и толкова проблем, реално, а именно историята, която далеч не ми се изясни напълно до края, а в самия край остана и доволно отворена. Което не е толкова лошо, защото продължения и допълнения вече съществуват, дано да се появят и на български.

Не оставайте с впечатление, че съм недоволен. „Песента на ханджията“ е хубава книга, чиито продължения бих прочел с удоволствие. Особено ако са преведени както е преведена и тя – личи си, че по тази книга е работено дълго и с внимание. Дано повече книги получат подобно отношение. За финал – корицата на българското не ми допадна особено. Изобразените на нея три главни героини от издателската анотация хич не ми се покриват с представите, особено що се отнася до възраст. Лал например изглежда по-млада от Лукаса, а всъщност е точно обратното. Въпросната корица, както и начините как може да се сдобие човек с книгата, могат да бъдат видени тук.