Dragon Haven

Заглавие: Dragon Haven
Автор: Робин Хоб
Издател: Harper Collins 2011

„Dragon Haven“, втората част от квадрилогията Rain Wilds Chronicles на Робин Хоб, започва точно откъдето приключи първата част и проследява премеждията на експедицията към Келсингра, без странични отклонения. Целият фокус е на едно единствено място, през очите персонажите от първата книга, а като част от цялостната история е типичната средна част с някаква форма на завършеност на съответния сегмент и отворен цялостен завършек.

Не се усещам в настроение да съм многословен, затова съвсем накратко – както и в първата част най-силното оръжие на Робин Хоб, героите и връзките между тях, поне за мен не сработват съвсем. Проблемът ми е, че самите персонажи този път не са особено интересни (макар че конкретно линията на промяната на ценностите при Седрик е прилична), а и връзките между тях просто не могат да ме спечелят. Знам, че е строго индивидуално в случая, защото за друг може и да са по-интересни и сполучливи. Не ми допадна и young-adult залитането и очертаващият се любовен триъгълник около Тимара, а също и цялостния уклон във взаимотношенията вътре в експедицията. Да, нормално е да има такива, както е нормално и чрез средствата на фентъзито да се разглеждат съвсем реални проблеми, но аз имам и правото да не ми харесва разчепкването на някои от тях, особено в левичарската част от социалния спектър.

Откъм позитивната страна, светът около Дъждовитата река е интригуващ и успешно създаващ усещането за нещо хем познато, хем неизвестно. Приключенско-изследователският елемент също е добър, частта с оцеляването след наводнението – също. Освен това Праотците (the Elderlings) продължават да са загадъчни и интересни, като хич няма да се учудя, ако накрая се окажат някогашна високотехнологична цивилизация на ниво по-напреднало от нашето. Но не е много вероятно.

Като за финал, ще се въздържа от категорична оценка. При все, че поне за момента се изкушавам да я класифицирам като най-слабото, което съм чел от Робин Хоб, ще си запазя правото за цялостна оценка следкато завърша цялата серия. В крайна сметка, характерно за поредиците на Хоб е, че са една цялост и се изясняват изцяло едва като приключат.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Dragon Keeper

Заглавие: Dragon Keeper
Автор: Робин Хоб
Издател: Harper Collins 2010

„Dragon Keeper“ е първа книга от квадрилогията Rain Wilds Chronicles на Робин Хоб, която към настоящия момент все още не е превеждана на български. Съществената част от сюжета се развива хронологично след събитията от трилогията „Шутът и убиецът“ (The Tawny Man) и е следствие от някои събития там, но самата история е по-скоро продължение на „Сагата за живите кораби“ (Liveship Traders) и в самото начало започва почти в края на Ship of Destiny, с навлизнето на морските змии нагоре по Дъждовитата река, зимуването им в пашкули и последващото излюпване на новите дракони. Само че с твърде малко водачи, помнещи добре жизнения цикъл на зимуване, какавиди и грижата за тях, както и предвид късното започване на процеса, новоизлюпените дракони са слаби, деформирани и недоразвити. С годините положението им се влошава, нито един не успява да полети и с течение на времето договорката между Тинтаглия и търговците от Бинград и Дъждовитата река започва да тежи все повече и повече на последните. До степен да започнат да я неглижират и все повече да влошават грижите си към все още недоразвитите дракони. Само че драконите са интелигентни същества и успяват даизмислят план, който да ги измъкне от това положение – чрез ловка манипулация успяват да внушат на грижещите се за тях, че беглият спомен за древния град Келсингра е чиста истина и че искат да го преоткрият и да се оттеглят там. В резултат е сформирана експедиция, целяща да подпомогне драконите, да се отърве от най-отритнатите и деформирани представители на населението на Дъждовитата пустош, и както и евентуално да се добере до съкровищата на Келсингра.

Въпреки че основната тема са дракони, по-голямата част от действието минава през хората. Водещите гледни точки са няколко, като най-съществените са две. Първата е тази на Тимара от град Трехог край Дъждовитата река, силно деформирано още при раждането си момиче, спасено от изоставяне само заради баща си (който между другото е силно симпатичен персонаж и чудесно проявление какво значение отдава Робин Хоб на родителските грижа, отдаденост и любов), която е част от гледачите на дракони, изпратени да се грижат за тях в пътя им към Келсингра. Втората е на Алис Кинкарон, по мъж Финбок, от Бинград. Самоук експерт по дракони, но пък за сметка на това доста компетентна по темата, тя е обвързана в нещастен брак с Хест Финбок, богат и влиятелен наследник на солиден търговски род. Озовала се в Дъждовните земи (Rain Wilds) по собствена воля в следствие на клауза в брачния договор, позволяващ й това пътуване, тя се присъединява почти импулсивно към експедицията, водена от силното си любопитство по отношение на драконите и всичко около тях. Сред останалите персонажи се открояват Седрик, приятел от детинство на Алис и секретар на Хест, който е играл доста съществена роля в брака между им и не само; Лефтрин, капитан на живия кораб Тарман, който обаче е по-скоро баржа и не може да говори, както и драконовата кралица Синтара. Типично за Хоб, персонажите са изпипани и до голяма степен логични, но за разлика от другите й серии този път не са достатъчно интересни и интригуващи. Което е проблем, защото всъщност героите са най-силното „оръжие“ на Робин Хоб.

Друго, което беше по-различно спрямо предните серии, беше нетипичното young-adult настроение. Предишните сякаш бяха по-ориентирани към зрели читатели. Но най-големият проблем е, че „Dragon Keeper“ твърде категорично крещи, че е първа част от поредица и историята поне за момента е още в началото. Краят дойде малко насред нищото и е безкомпромисно от категорията “… to be continued”. Ясно се очертава тенденция първата книга от всяка серия на Робин Хоб да е въвеждаща, но досегашните поне имаха някакъв завършек. От всичко изброеното обаче не бива следва, че книгата е лоша. Просто е твърде изявена първа част от нещо, което има потенциала да е интересно, но на този етап е рано да се каже. Ще си извадя категорично мнение като приключа с поредицата до край.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Играч първи, приготви се

Заглавие: Играч първи, приготви се
Автор: Ърнест Клайн
Издател: Intense 2015

Преди известно време в писанието си за „Марсианецът“ се бях възползвал от клишето, че това е книга от нърд за нърдове. Не че не беше вярно, но въпросната фраза важи с много по-голяма сила за „Играч първи, приготви се“. Както и книга от гийк за гийкове. Всъщност не е особено важно, защото това се оказа един от редките случаи, в които масово възторжените ревюта се оказаха в унисон с моето впечатление.

В не толкова далечната 2045та Земята е доста неприятно място с антиутопия за действителност – енергийна криза, екологична катастрофа, глад, безработица, свръховладстени корпорации, пренаселеност, като последната е резултирала в нови форми на гета от струпани една върху друга каравани (интересно къде отиде някогашният отпимизъм за бъдещето във фантастиката). В едно такова гето живее, или по-скоро обитава Уейд Уотс, 18 годишен кръгъл сирак, социален аутсайдер и без особена перспектива за бъдещето, но пък за сметка на това със завидна интелигентност. И както болшинството такива като него, единствената му утеха и по същество начин на живот е ОАЗИС – неизмерно огромна виртуална реалност, практически превърнала се в следващага фаза на интернет. В нея всеки може да е какъвто поиска – в началото е била следващото поколение MMORPG, понастоящем в нея освен да се играе, може да се работи, учи, гледа/чете/слуша/играе практически всичко, съществувало до този момент, и най-вече, всеки никой в реалния живот може да бъде някой там. Създателят на ОАЗИС, Джеймс Холидей, е покойник от няколко години, но преди да си отиде е оставил завещанието си – някъде в ОАЗИС е прикрита игра, чиято крайна цел е загадъчно Великденско яйце. Който го намери, ще стане наследник на огромното състояние на Холидей, както и на компанията му, с която е създал и поддържал ОАЗИС. Уейд е един от ловците, търсещи Яйцето, един от милионите, таящи надежда да си решат по този начин проблемите в живота. Проблемът с главно П е, че близо пет години след обявяването на завещанието не е намерен дори първият куест, който да отключи и задейства играта. До момента, в който Уейд успява да навърже няколко улики и да открие първия ключ, и гонитбата се превръща в борба на живот и смърт. Най-вече заради огромна корпорация, която няма да се спре пред нищо за да намери яйцето и да погълне компанията на Холидей.

Досущ като легендарния си персонаж Холидей, Ърнест Клайн също е маниак на тема поп-културата на 80те години на двадесеки век, и затова не само, че загадките по пътя към финалната цел са базирани игри и филми и видео игри от периода, ами цялата книга е пълна с референции и намигвания към какво ли не. Филми, видео игри, книги, музика, сериали, анимации, аниме – изобилстват и са неотменна част и от сюжета, и от битието на героите, заради любовта на Холидей към тях. И най-хубавото в цялата работа е, че са истински, даже някои ми бяха познати (сред книги, музика и филми най-вече). Толкова са изпипани, че даже умилява. Към това добавяме и плътно действие, солиден екшън, мащаби и своеобразен код на честта сред играещите, както и специфичния стил на автора. Няма да се разпростирам там, но ще си позволя да цитирам какво написа Бранко Събев в блога си – „Това не е просто писател, който ти разказва прекрасна история, който те води за ръка през света си и който те кара да се чувстваш прекрасно, щом накрая затвориш книгата му. Това е автор, който сякаш е постоянно до теб, като приятел, който е преметнал свойски ръка през раменете ти.“ Не мога да не се съглася. Иначе в сюжета има някои прилики с филма „Хакери“ от време оно, което всъщност не е нито изненада, нито недостатък реално погледнато, но пък ми се наби като прилика от един момент нататък. Също и носталгия, към отминало, но толкова привлекателно време, или поне така би трябвало да бъде за преживелите го в пълните му мащаби. Тук ни се поразмина, за лошо или добро… И въпреки това и за себе си открих нещо вътре, сред тези безкрайни референции, включително и малко тъга, че така и не станах нито нърд, нито гийк, по една или друга причина.

Естествено не всичко е перфектно, но това е нормално за дебют, какъвто е „Играч първи, приготви се“ за автора си. Не мисля, че може да се говори за някаква сериозна дълбочина (извън отношението на Клайн към корпоративната култура и манталитет, на което мога само да кимам одобрително; както и на имплицитно загатнатото мнение, че каквото един свободен нърд може да измисли, никоя корпорация не може да повтори). За сметка на това кефометърът е в най-горните граници и си личи, че е писано с удоволствие. Ако и някои дребни противоречия бяха изгладени, щеше да е още по-добре, но няма чак такова значение.

Ако случайно някой ми взима писаниците на сериозно (обадете се, ако има такива все пак!), препоръчвам да си вземете книгата на български – рядко съм срещал подобен толкова добър превод, който освен, че звучи на адекватен български, се справя чудесно и с предаването на безкрайния жаргон и термини. Книгата се чете адски бързо въпреки 470 си страници и преводът също има заслуга за това.

В заключение, книгата ще допадне на тези, израстнали през 80-те и ранните 90 години на миналия век и пазещи топли спомени от тогава. Конкретно в геймърската част, моята носталгия е по-скоро към 90те, но дори и осемдесетарските заглавия звучат привличащи, до степен да си разровя акаунта в gog.com да проверя има ли нещо от тях там. Изключително се радвам, че най-сетне попаднах на истински грабващи ме четива, и от все сърце препоръчвам настоящето такова.

П.П. И все пак, бих се радвал, ако реалният свят, описан в книгата, не достигне в действителност до състоянието, в което е описан в нея.

Posted in books, sci-fi | Leave a comment