Заглавие: Неестествени твари
Автор: Сборник, подбор Нийл Геймън и Мария Дахвана Хийли
Издател: ProBook 2015
Въпреки името на Нийл Геймън, акцентирано на корицата, в този сборник с разкази той е основно съставител и има точно един текст. Не че който е заинтересован ще се уплаши от това, де. Забелязал съм, че Геймън има твърдо ядро фенове, някои от които кълнящи се в едва ли не всеки негов текст. Аз не стигам чак дотам, най-малкото защото не съм чел достатъчно (начело с „Американски богове“, например), а и защото едниствената книга, която цялостно харесвам, е „Книга за гробището“. Но както и да е, това е тема за другаде.
Общата тема тук са фантастичните създания, или неестествените твари от заглавието. Както всяка антология, така и тук има както попадения и открития, така и откровени бози. Жанрово разнообразие има, не истории са в един стил, отново с върхове и низини. Има фентъзи, хорър, истории подобни на приказки, басни или даже притчи, както и пост-апокалиптична фантастика. Неприятната тенденция старите и опитни автори, както и тези от старата школа, да изпъкват преобладаващо над почти всички по-млади автори трудно би останала незабелязана. Разказите са общо шестнадесет, и са както следва:
- 1. •, Геън Уилсън – Геън Уилсън го свързвам най-вече с желанието да си намеря бройка от илюстрираното от него издание на „Една нощ през самотния октомври“, но се оказа, че го бива и като писател. Тази кратка и преливаща в ужас история носи изненадващ викториански дух и изненадващо чудовище с още по-изненадващи характеристики.
- 2. „Осите картографи и пчелите анархисти“, Е. Лили Ю – Една от малкото приятни истории от по-млад автор, и все пак имаше елемент на безличие.
- 3. „Грифонът и младшият свещеник“, Франк Р. Стоктън – много хубав разказ, вече на повече от 150 години, но звучащ актуално и днес с чуденията на тема кой е истинският злодей, чудовището или тълпата.
- 4. „Злата Озиома“, Неди Окорафор – по-скоро скучна история с африканско място на действие.
- 5. „Птица слънце“ – Нийл Геймън – типичната за Геймън придадена реалност към истинския ни свят, което винаги ми е пораждало резерви в уменията на Геймън в светостроенето. Това обаче се компенсира с много добре загатнатата цикличност, с качественото намигване към екзотичните клубове от 19 век и от врътката накрая. Птицата слънце от заглавието всъщност е феникс.
- 6. „Мъдрецът от Мезая“, Даяна Уейн Джоунс – напомни ми за историите на Лорд Дансени, съвсем в духа им е. Иначе си личи майсторлъкът на стария майстор, а борбата на хаос с нарушаване на правилата задължително води до още повече хаос.
- 7. „Габриел-Ернест“, Саки – първата върколашка история в сборника е приятна, макар и не особено оригинална. Отново се усеща класически дъх на история от по-класически литературни времена.
- 8. „Папатуканът или леля Уилъби“, Едит Несбит – отново си личи майсторът в една история, носеща доста натрапчив полъх от Алиса. Само че този път страната на чудесата е по-лесно достижима и силно нуждаеща се от някой, който да сложи нещата в ред.
- 9. „Звяр до корен“, Мария Дахвана Хийли – скука, и то от съставителката, подбрала разказите заедно с Геймън. А жалко, защото историята за Звяра в гората обикновено обещава интересни развития.
- 10. „Бягството на коня“, Лари Нивън – единствената чиста фантастика в сборника, и един от редките случаи постапокалиптична такава да ми хареса. На всичкото отгоре е и забавна с разчепкването на последствията от рисковани изследователски мисии, в които човек няма точна представа какво търси, особено в миналото. И как може да се обърка кон с еднорог.
- 11. „Призматика“, Самюъл Дилейни – другият майстор на твърдата фантастика (освен Лани Нивън) се отчита с хубава приказка за смелост, цветове и здрав разум. Наистина хубава история.
- 12. „Мантикората, русалката и аз“, Меган Курашиге – авторката е представена като занимаваща се основно с танци, и съдейки по този разказ, по-добре да се фокусира върху тях. Не ме впечатли с нищо, а започна обещаващо с място на действието Музей по естествена история.
- 13. „Завършеният върколак“, Антъни Баучър – а ето това тук може да претендира за най-доброто в сборника. Право от пълп епохата, публикуван през 1942ра, този разказ е невероятна комбинация от ноар, хорър и шпионска история. Освен това е най-дългият и има достатъчно място историята за неуспелия професор, превърнат във върколак, да се разгърне както трябва. Има разбира се фатална жена, холивудска актриса, агенти под прикритие и нацистки шпиони.
- 14. „И усмивка на лицето“, Нейло Хопкинсън – тийн драма със съвсем скромен фантастичен елемент. Съжалявам, но тийнейджърските истории по ред причини не са ми на сърце, включително и по лични драми и не съвсем приятни спомени и предпочитам да не си ги причинявам. Тази също не ме впечатли.
- 15. „И океаните, и стридите“, Аврам Дейвидсън – тук пък кой знае защо се присетих за оживелите пазарски колички на Тери Прачтет в „Жетварят“. Също и единия от двамата главни герои, Фърт, ми беше доста присърце. Приличен разказ, но дотам.
- 16. „Добре дошла, милейди Смърт“, Питър С. Бийгъл – още едно майсторско произведение с викториански и готически полъх, който за пореден път доказва, че ексцентризмът си има цена, особено когато някой покани Смърт на бал. Хареса ми.
Българското издание е добро, запазени са илюстрациите от английските издания, обаче на ниво коректура нещата откровено не са добре, а където се е налагало пренасяне ситуацията е преобладаващо плачевна. Наличието на правописни грешки също не е хубава новина, но ако човек се абстрахира от това и забрави бързо слабите попълнения, сборникът е всъщност доста приятен.