Нов Патрул

Posted on February 14, 2013 by Филип

Заглавие: Нов Патрул
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2012

Три наблюдения, до които достигнах, четейки „Нов Патрул“:
1. Не е добра идея да захващаш поредна част от серия, когато си забравил какво е ставало в предишните части, дори и отделните книги да са сюжетно независими една от друга.
2. Сергей Лукяненко категорично минава в листата ми с любими автори. Включително и заради постижението от
3. Наистина е впечатляващо как книга, изглеждаща като допълнително изцеждане на привидно завършена поредица, всъщност се оказва много логично и изпипано продължение, не противоречащо на (поне според това колко си спомням от) предишните части.

Всъщност, тези три точки би трябвало да са изяснили мнението ми за книгата, но все пак – много съм доволен от „Нов Патрул“, повече, от колкото очаквах. Лукяненко е постигнал нещо, което малцина успяват, а именно да създаде кохерентно продължение, със смислен сюжет, който прекрасно допълва предишните. В центъра на събитията този път са Пророците – изключително редки Различни, появяващи се изключително рядко, по един-двама на поколение, чието първо пророчество обаче е неизбежна истина и задължително ще се сбъдне, без значение за какво се отнася. И, винаги, без изключение, по петите на тези Пророци върви така нареченият Тигър (наричан от някои Палач) – създание на Сумрака, а може би инкарнация на самия Сумрак, водено от неясна цел. Масовото мнение е, че се стреми да убие Пророка, преди да е изрекъл въпросното пророчество, но съществува и друго виждане, а именно, че Тигъра всъщност се стреми да принуди пророка да отключи дарбата си, изричайки пророчество с катастрофални последици сред обикновените хора, но облагодетелстващо самия Сумрак (който май ще се окаже, че има собствен разум…); а може би истината е съвсем друга? Дори и висшите Светли и Тъмни магове не са съвсем наясно каква точно е истината, но нещата се объркват в момента, в който новопоявил се пророк, десетгодишно московчанче, включва в своето пророчество висшия маг Антон Городецки и и дъщеря му Надежда, Абсолютната вълшебница. И колелото се завърта…

Това, което е традиция при Лукяненко и силно застъпено и тук, е отказът му да заема страна – въпросите, които повдига, рядко имат ясен отговор. Типично за Патрулите, Антон продължава да открива, че има още много да учи, а съмненията му просто няма да получат ясен отговор. Отново, добрите не се оказват чак толкова добри, нито лошите чак толкова лоши, а на пиедестал е издигнат Балансът (точно както го разбирам и аз). Типично за автора отново изобилства от намигвания към редица други произведения от други автори (по традиция, Стругацки, но не само), и отново алтернативната вселена на книгата е в час със съвременността на реалния свят – вземете за пример закачката с Роулинг и как е улеснила работата на Патрулите с книгите си. Леко отвореният финал (който ми навя спомени за „Коридорът на огледалата“, трудно ми е да си обясня защо) навежда на очаквания за продължение, или повече от едно – но ако са на нивото на „Студени играчки са звездите“/“Звездната сянка“, то го/ги очаквам с нетърпение.

Posted in books, Патрулите, Сергей Лукяненко | Leave a comment

Тит от Никомедия

Posted on February 4, 2013 by Филип

Заглавие: Тит от Никомедия
Автор: Силвия Томова
Издател: Жанет-45

Изключително се радвам, че в последната година се появява втора българска книга, която успява да ме грабне, увлече и впечатли. Първият беше „Възвишение“ на Милен Русков, а вторият, обектът на настоящото ревю, „Тит от Никомедия“, ми хареса още повече.

Оказва се, че ми е много трудно да оформя мислите си така, че да се получи смислено ревю. Защото книгата е сложна – изисква внимание, провокира размисъл, не е леко четиво в никакъв случай, и на моменти сякаш излъчва меланхолични вълни, които обаче в никакъв случай не са неприятни. На чисто литературно ниво, книгата блести, красиво и обмислено написана, и при все, че както казах не е от най-леките за четене, грабва и задържа вниманието, което е постижение.

Сюжетно, действието е разположено в един от най-смутните периоди в историята на Римската империя, краят на ІІІ век и началото на ІV век от новата ера, по време на управлението на император Диоклециан и тетрархията. Бидейки роман, а не историческо изследване, не всички събития от периода са описани, както и не се навлиза детайлно в реформите на Диоклециан, но това е търсен ефект, тъй като текстът акцентира върху психологизъм и вътрешния монолог на двата персонажа, през чиито очи се развива действието. Все пак, повечето ключови моменти са засегнати – реформите във властта, т.е. тетрархията и разделянето на империята, смутовете, породени от гоненията срещу християните и обратния ефект от тях, западането на езическия култ и засилването на разпространението на християнството. Но различните войни са само загатнати, например.

Както споменах, действието се развива през очите на двама главни герои – първият е самият Диоклециан и чрез неговите думи текстът добива форма на спомени. Освен самият император, в тази част от романа са охарактеризирани още съимператора Максимиан, цезарите Галерий и Констанций Хлор, както и техните наследници Север, Максимин Дая, Лициний, Максенций и Константин (бъдещия Константин Велики), като повечето от тях въобще не са възприемани ласкаво от стария император. В тази част е и единственото нещо, което ме озадачи, а именно, в мемоарната първа част, в която се прави нещо като бърза ретроспекция на римската история, някои от годините и вековете, дадени спрямо раждането на Диоклециан, ми се струват разминаващи се с действителните (например, между смъртта на Клавдий и раждането на Диоклециан минават близо два века, а не 150 години, както е написано), но може би това е умишлено решение.

Вторият герой, през чиито очи се предава действието, е този от заглавието – Тит, скулптор, комуто е възложено да извае статуя на императора за двореца в Никомедия. Именно тук романът блести най-ярко – текстът на Тит е предаден под формата на писма, които като стил са все едно излезли от действителна антична кореспонденция! Наистина, ако не знаех какво чета, щях да си помисля, че са ми попаднали действителни антични писма – звученето много ми напомняше на кореспонденциите между Цицерон и Атик или между Плиний Млади и император Траян, до толкова е успешен резултатът. Именно в тези писма на Тит е най-силният психологизъм, именно тук е най-ярко представен конфликтът езичество-християнство, тук са размислите на тема живот, изкуство и време. И пак в тези писма е представен и вариант на легендата за свети Георги – в силно земен вариант, митологизираният елемент бидейки предаден като слух. Не мога да го опиша, това просто трябва да се прочете.

Ако трябва да сравня романа с нещо, то това биха били любимите ми романи на Гор Видал „Юлиан“ (заради сходната тематика) и „Сътворението“ (заради интелектуалните размишления). Силно препоръчвам романа на всеки, който има интерес към римската история, и не само.

А ето тук има и подробно интервю с авторката Силвия Томова.

Posted in books, history, Български | Leave a comment

Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XX в.

Posted on February 4, 2013 by Филип

Заглавие: “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII – XX в.”
Автор: Ан-Мари Тиес
Издател: Кралица Маб 2011

Определено се измъчих с привидно нищожните 300 страници на тази книга, не знам защо. Може би основната причина беше, че не ми е лесно да приема основната теза, че всички нации всъщност са измислени…
За какво всъщност става дума? Книгата е опит да се проследи възникването и развитието на различните национални идентичности в Европа, съсредоточен върху анализ на набор от елементи, които идеолозите на национализма са използвали – предци, основатели, език, фолклор, обичаи, паметници, литература, музика и прочие. Дали е успешен опитът? Ами, не знам. Интернет изобилства от хвалебствени отзиви за книгата, но аз бих си позволил да не се съглася напълно с тях. Защо?

На първо място, заради стила на книгата. За съжаление, не може да се отрече, че книгата е с по-скоро разхвърляно изложение, с преобладаващо академичен и на моменти тежък изказ, тук-там разнообразяван от зле прикрита ирония, особено в боравенето с примерите. На второ място, заради липсата на добро въведение, и най-вече, липса на дефиниции. Може би било добре, ако беше уточнила разликите между понятията „етнос“, „нация“ и „народ“ преди да започне да си развива тезите. И на трето, защото аз поне така и не разбрах каква е целта на целия труд, освен да срине със земята всичко, което по някакъв начин обединява хората – фолклор, народни приказки, изкуство, общност? И при все, че е изрично казано в заглавието, че обхваща само Европа, защо само там?

Изследването наистина обхваща цяла Европа, макар че за някои държави представянето е много бегло и между другото (например, за пореден път се вижда, че французите не познават и не искат да опознаят България (частта за България, колкото и малка да е тя, е „предоставена“ от българка, не е писана лично)). И, ако за някои от описаните случаи защитените тези са верни (Осиан на Джеймс Макферсън и Йоло Морганг например), то как точно от това следва, че важат и за останалите? Всъщност от тук нататък просто ще изредя въпросите, които си задавах докато четях книгата, колкото и хаотични да са (пиша този текст в 5 сутринта и определено липсата на сън ми се отразява!). Това, което наистина не разбрах, е, умишлено ли акцентът е върху културата (музика, литература, изкуства, фолклор), а не се прави дори и бегъл опит да се направи и по-глобален обзор на останалите фактори, довели до появата на националните движения? Защо няма опит за анализ на цели и мотивация за появата на този тип движения, в контекста на епохата на появата си? Или наистина леко загатнатата теза, че всичко това уж се е правило с цел да се неутрализира френското влияние е единствена и достатъчна? И като стана дума за френско влияние, защо не се споменава нищо за ролята на религията и армията във формирането на нациите – ако беше, може би щеше да се изненада коя е първата национална армия (френската революционна такава). А може би нарочно е пропуснато? На практика, според авторката всичко е измислено да служи на националната идея – като се стигне до спорт, туризъм, фолклорни ансамбли, та до Олимпийските игри и Tour de France?!

От национализма ползи е имало, всъщност, както и самата авторка загатва, именно чрез него се е стигнало до обществото, което е преобладаващо днес в Европа – чрез него постепенно отпада абсолютната власт на монарсите, хората получават все повече права спрямо предишните векове, засилва се секуларизацията и постепенно отпада крепостничеството. Защо е тогава това яростно отрицание, само заради достигнатите крайности през 20ти век ли? Или това е просто поредната ултралиберална защита на мултикултурализма? (Книгата е писана и издадена за първи път през 90-те години, когато последният още не даваше вид на компрометиран и все още се защитаваше масово; в наши дни и министър председатели си позволяват изказвания, че нещата не са толкова розови и намирисва на провал). Или може би големият проблем е, че съдържанието на понятията либерализъм, консерватизъм и национализъм не е същото като през 18 век (когато бунтът е бил срещу монархическите линии и благородническите касти), и че днес национализмът има нужда от преработка, а не само от отхвърляне и клеймене?

Не бива да остава впечатлението, че съм напълно несъгласен с тезите на Тиес – всъщност и в наши дни се наблюдават подобни процеси на югозапад от България, а някои от примерите в книгата наистина илюстрират крещящи дивотии (например румънците и даките), но нима това означава, че абсолютно всичко останало е измислено?

Спирам, защото се получи прекалено хаотично, а освен това ми липсват достатъчно познания, за да си позволя детайлни коментари (и освен това наближава шест сутринта, не съм спал и ако бях надали изобщо щях да се занимавам да пиша това ревю, както си мислех първоначално). По мое мнение, на тази книга всъщност биха се зарадвали най-вече крайните либерали, за които всичко, свързано с думичките национализъм и нация, им действа отблъскващо. Не бих се осмелил да я препоръчам на никого, особено пък ако не е привърженик на модерната в последните години дисциплина „разбиване на митове“. Но от друга страна, все пак е различен поглед върху доста наболял проблем – за който, уви, предложено решение не видях. А само громене…

Posted in books, history | Leave a comment