Заглавие: Нов Патрул
Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар 2012
Три наблюдения, до които достигнах, четейки „Нов Патрул“:
1. Не е добра идея да захващаш поредна част от серия, когато си забравил какво е ставало в предишните части, дори и отделните книги да са сюжетно независими една от друга.
2. Сергей Лукяненко категорично минава в листата ми с любими автори. Включително и заради постижението от
3. Наистина е впечатляващо как книга, изглеждаща като допълнително изцеждане на привидно завършена поредица, всъщност се оказва много логично и изпипано продължение, не противоречащо на (поне според това колко си спомням от) предишните части.
Всъщност, тези три точки би трябвало да са изяснили мнението ми за книгата, но все пак – много съм доволен от „Нов Патрул“, повече, от колкото очаквах. Лукяненко е постигнал нещо, което малцина успяват, а именно да създаде кохерентно продължение, със смислен сюжет, който прекрасно допълва предишните. В центъра на събитията този път са Пророците – изключително редки Различни, появяващи се изключително рядко, по един-двама на поколение, чието първо пророчество обаче е неизбежна истина и задължително ще се сбъдне, без значение за какво се отнася. И, винаги, без изключение, по петите на тези Пророци върви така нареченият Тигър (наричан от някои Палач) – създание на Сумрака, а може би инкарнация на самия Сумрак, водено от неясна цел. Масовото мнение е, че се стреми да убие Пророка, преди да е изрекъл въпросното пророчество, но съществува и друго виждане, а именно, че Тигъра всъщност се стреми да принуди пророка да отключи дарбата си, изричайки пророчество с катастрофални последици сред обикновените хора, но облагодетелстващо самия Сумрак (който май ще се окаже, че има собствен разум…); а може би истината е съвсем друга? Дори и висшите Светли и Тъмни магове не са съвсем наясно каква точно е истината, но нещата се объркват в момента, в който новопоявил се пророк, десетгодишно московчанче, включва в своето пророчество висшия маг Антон Городецки и и дъщеря му Надежда, Абсолютната вълшебница. И колелото се завърта…
Това, което е традиция при Лукяненко и силно застъпено и тук, е отказът му да заема страна – въпросите, които повдига, рядко имат ясен отговор. Типично за Патрулите, Антон продължава да открива, че има още много да учи, а съмненията му просто няма да получат ясен отговор. Отново, добрите не се оказват чак толкова добри, нито лошите чак толкова лоши, а на пиедестал е издигнат Балансът (точно както го разбирам и аз). Типично за автора отново изобилства от намигвания към редица други произведения от други автори (по традиция, Стругацки, но не само), и отново алтернативната вселена на книгата е в час със съвременността на реалния свят – вземете за пример закачката с Роулинг и как е улеснила работата на Патрулите с книгите си. Леко отвореният финал (който ми навя спомени за „Коридорът на огледалата“, трудно ми е да си обясня защо) навежда на очаквания за продължение, или повече от едно – но ако са на нивото на „Студени играчки са звездите“/“Звездната сянка“, то го/ги очаквам с нетърпение.