Блогът на Талиесин

Заглавие: Призрачните бригади
Автор: Джон Скалзи
Издател: Бард 2008

„Призрачните бригади“ е почти директно продължение на „Войната на старците“, и за моя голяма радост, даже е по-добро четиво. Не че е някакъв шедьовър, но е твърдо добра книга, в която си личи, че авторът се развива като писател.

Почти продължение, защото действието се развива в същия свят, съвсем малко след края на „Войната…“, но с друг главен герой и с действие от трето лице. След битката за Корал, отношението на част от останалите раси към хората се е променило чувствително, като резултатът е невиждан досега троен съюз, готвещ се за решителна и окончателна война с хората. Големият коз на този съюз обаче… е един човек, изменил на останалото човечество, който за най-голямо съжаление на въпросното човечество е бил част от най-секретните и най-нови военни и не само разработки, които е поднесъл на готово на извънземните. За да успее да противостои на опасността, на Колониалният съюз му се налага спешно да установи защо и как Чарлс Ботин е извършил каквото е извършил, а пътят за това минава през клонирането му… И тук на сцената излиза Иаред Дирак – клон на Ботин, съдържащ в себе си съзнанието му, което обаче засега не се проявява. Докато последното се случи, в следствие на начина, по който е създаден, Дирак е придаден към Призрачните бригади, специалните части на КОС, под командването на познатата от „Войната на старците“ Джейн Сейгън…

Както първата част, така и Бригадите са стабилна военна фантастика със солидно присъствие на научна подложка, която се чете бързо и лесно, но оставя и храна за размисъл, най-вече на тема свободен избор. Големият плюс спрямо предната част е усиленият подход към „посивяване“ – и в предната част беше ясно, че борбата е основно за жизнено пространство, но тук съвсем сериозно е поставен въпросът относно средствата, съпроводени с ясната податка, че КС не е съвсем безгрешен и далеч не всичките му действия са похвални, да го кажем така. От старите персонажи се мярка още Хари Уилсън (може би най-мислещият тип от първата част), а от новите персонажи най-приятен ми беше пилотът веселяк Дейв Клауд.

Отново изобилства от препратки към редица други автори (Хайнлайн обаче този път е почетен с намигване към „Фрайди“, покрай клонингите), включително и такива от зората на фантастиката като Мери Шели и „Франкенщайн“ – всъщност авторът сам си признава, че е използвал такъв подход в епилога. Като цяло, доволен съм и от двете части, като от втората малко повече. Единственото, което ми се струва не наред е преводът на името на главния антагонист – в текста в прав текст е казано, че е от френски произход, и предвид изписването на името (Charles Boutin) си мисля, че на български е правилно да се предаде като Шарл Бутен, но това е дребна работа.

Заглавие: Войната на Старците
Автор: Джон Скалзи
Издател: Бард 2007

Анотация на издателството:
На седемдесет и петия си рожден ден Джон Пери прави две неща. Първото е да посети гроба на жена си. Второто — да постъпи в армията.
Добрата новина е, че човечеството вече е овладяло междузвездните полети. Лошата — че подходящите за живот планети са малко, а извънземните, готови да се бият за тях — много. Вселената, оказва се, е враждебно място.

Приятна военна фантастика, с не лоша заставка как се набират войниците на колониалните отбранителни сили – земни жители, навършили 75 години, постъпват в частите им, получават нови тела, приключват юридическото си съществуване на земята и биват хвърлени в едно постоянно меле с огромното количество извънземни съперници за ограниченото жизнено пространство сред звездите. Въпросните извънземни раси, при все многобройни уж, за бегло засегнати, като една две са по-добре описани.

Съвсем накратко – книгата ми хареса. Чете се леко, битките са добре описани, като е уцелен балансът да са хем интересни, хем да не са прекалени и досадни. Философски размишления и пасажи почти няма, освен тясно обвързани с военните реалии, също така описанията са умерени като количество и повечето са много добре вплетени в повествованието.

В авторските благодарност накрая изрично се споменава Робърт Хайнлайн, което е добре – в книгата силно си личи влиянието на „Звездни рейнджъри“, би могло да се каже и по-силна дума, но пък отсъстват милитаризма на Хайнлайн и социалната му обвързаност, което за някои сигурно е плюс. За мен отсъствието на добра философска подложка е по-скоро липса, но в случая не е проблем. Като цяло, приятна книга, вече започнах следващата, която също е преведена и издадена на български. Проблемът е, че има още, две които поне засега не са превеждани…