Заглавие: Тит от Никомедия
Автор: Силвия Томова
Издател: Жанет-45
Изключително се радвам, че в последната година се появява втора българска книга, която успява да ме грабне, увлече и впечатли. Първият беше „Възвишение“ на Милен Русков, а вторият, обектът на настоящото ревю, „Тит от Никомедия“, ми хареса още повече.
Оказва се, че ми е много трудно да оформя мислите си така, че да се получи смислено ревю. Защото книгата е сложна – изисква внимание, провокира размисъл, не е леко четиво в никакъв случай, и на моменти сякаш излъчва меланхолични вълни, които обаче в никакъв случай не са неприятни. На чисто литературно ниво, книгата блести, красиво и обмислено написана, и при все, че както казах не е от най-леките за четене, грабва и задържа вниманието, което е постижение.
Сюжетно, действието е разположено в един от най-смутните периоди в историята на Римската империя, краят на ІІІ век и началото на ІV век от новата ера, по време на управлението на император Диоклециан и тетрархията. Бидейки роман, а не историческо изследване, не всички събития от периода са описани, както и не се навлиза детайлно в реформите на Диоклециан, но това е търсен ефект, тъй като текстът акцентира върху психологизъм и вътрешния монолог на двата персонажа, през чиито очи се развива действието. Все пак, повечето ключови моменти са засегнати – реформите във властта, т.е. тетрархията и разделянето на империята, смутовете, породени от гоненията срещу християните и обратния ефект от тях, западането на езическия култ и засилването на разпространението на християнството. Но различните войни са само загатнати, например.
Както споменах, действието се развива през очите на двама главни герои – първият е самият Диоклециан и чрез неговите думи текстът добива форма на спомени. Освен самият император, в тази част от романа са охарактеризирани още съимператора Максимиан, цезарите Галерий и Констанций Хлор, както и техните наследници Север, Максимин Дая, Лициний, Максенций и Константин (бъдещия Константин Велики), като повечето от тях въобще не са възприемани ласкаво от стария император. В тази част е и единственото нещо, което ме озадачи, а именно, в мемоарната първа част, в която се прави нещо като бърза ретроспекция на римската история, някои от годините и вековете, дадени спрямо раждането на Диоклециан, ми се струват разминаващи се с действителните (например, между смъртта на Клавдий и раждането на Диоклециан минават близо два века, а не 150 години, както е написано), но може би това е умишлено решение.
Вторият герой, през чиито очи се предава действието, е този от заглавието – Тит, скулптор, комуто е възложено да извае статуя на императора за двореца в Никомедия. Именно тук романът блести най-ярко – текстът на Тит е предаден под формата на писма, които като стил са все едно излезли от действителна антична кореспонденция! Наистина, ако не знаех какво чета, щях да си помисля, че са ми попаднали действителни антични писма – звученето много ми напомняше на кореспонденциите между Цицерон и Атик или между Плиний Млади и император Траян, до толкова е успешен резултатът. Именно в тези писма на Тит е най-силният психологизъм, именно тук е най-ярко представен конфликтът езичество-християнство, тук са размислите на тема живот, изкуство и време. И пак в тези писма е представен и вариант на легендата за свети Георги – в силно земен вариант, митологизираният елемент бидейки предаден като слух. Не мога да го опиша, това просто трябва да се прочете.
Ако трябва да сравня романа с нещо, то това биха били любимите ми романи на Гор Видал „Юлиан“ (заради сходната тематика) и „Сътворението“ (заради интелектуалните размишления). Силно препоръчвам романа на всеки, който има интерес към римската история, и не само.
А ето тук има и подробно интервю с авторката Силвия Томова.