Дървото на Вси Светии

Posted on May 14, 2013 by Филип

Заглавие: Дървото на Вси Светии
Автор: Рей Бредбъри
Издател: изд. „Георги Бакалов“, 1981, библиотека Галактика 23

Рей Бредбъри за пореден път успява да ме впечатли с умението си да размива границите между жанровете и да постига смайващи литературни резултати от наглед никакви предпоставки. „Дървото на Вси светии“ е типичен пример за последното с успешната си симбиоза между юношески приключенски роман с щипка хорър за гарнитура.

В малко безименно американско градче настъпва нощта на Вси Светии (или както е по-известна днес с оригиналното си транслитерирано име, Halloween). За момчетата от града това, разбира се, е повод за празник, до момента, в който се оказва, че Пипкин, негласният им лидер и душата на компанията, най-страхотното момче на планетата, не е в състояние да тръгне веднага и им определя среща при изоставена къща в покрайнините на града. Пристигайки там, останалите разбират, че Пипкин всъщност е отвлечен от неизвестно кого и единствено те могат да го намерят и, ако успеят, да спасят. С помощта на тайнствен непознат, представящ се като Черупко Ребров Погребален Саван, те се отправят на пътешествие из миналото на празника на Вси Светии, опознавайки произхода на празника и ролите на различните му компоненти (страха и прашенето, призраците, маските, сладките) в отношението към мъртвите през вековете и ролята, която са изиграли за оформяне на цивилизацията…

Всичкото това се случва в рамките на смешните от днешна гледна точка 128 страници, но колко много има в тях всъщност е трудно да се опише, затова няма и да се опитвам – просто прочетете книгата и го открийте сами, струва си. Начинът, по който мистиката се омесва с реалността е страхотен, особено към края, но на точно този ден това не трябва да изненадва никого – също както никой не бива да се изненадва колко успешно е представена непосредствената близост, в която съществуват радостта и тъгата, щастието и трагедията, смъртта и животът, както и колко крехък може да е последният. Рей Бредбъри е уникален писател и при все малко остарелият език на превода, майсторството му е увличащо и след тегавото по мое мнение начало, не пуска до край.

Това, което за мен беше най-впечатляващо, е проследяването на ролята на почитта на мъртвите в различните епохи, като се почне от древен Египет, мине се през Елада, Рим, келтските друиди (в този случай запознатият може да определи дори точната година, в която е посещението на героите 🙂 ), средновековен Париж, денят на мъртвите в Мексико и със завършек обратно в наши дни. Във всеки един от тези моменти се описва произхода на поне една от маските, носени от момчетата, както и пътят, по който тя е стигнала до днешната си роля. Разбира се, който се е интересувал има за какво да се залови като неточност, но това в случая не мисля, че е най-важното. Книгата си заслужава да се прочете дори и човек да не е н най-младежките си години.

Сега си давам сметка, че в последно време съм наблегнал неволно на Урсула Ле Гуин и Рей Бредбъри като четива. Към настоящия момент, Бредбъри ми допада чувствително повече.

Posted in books, old school | 1 Comment

Лявата ръка на мрака т.1

Posted on May 3, 2013 by Филип

Заглавие: Лявата ръка на мрака т.1
Автор: Урсула Ле Гуин
Издател: Бард 2006

Две неща ме озадачават в това издание. Първото е заглавието – „Лявата ръка на мрака“ е само един роман от така нареченият Хейнски цикъл на Ле Гуин, а в случая е използвано за заглавие на двутомника. И то при положение, че на задната корица изрично е написано Хейнски цикъл, а романът от заглавието е предвиден за втори том. Странно решение, което не мога да си обясня. Второто нещо е преводът, т.е. преводите. „Бард“ отново не са направили нови такива, а са използвали преводите от предишните издания. Нямам смислено обяснение отново, освен пестене на разходи…

Сега за съдържанието. Първият том на „Лявата ръка на мрака“ съдържа три кратки романа, хронологично първите три написани от това, което в последствие ще бъде наречено Хейнски цикъл – „Светът на Роканон“, „Планета за изгнаници“ и „Градът на илюзиите“. Освен общата вселена, в която се развиват, друга връзка между тях няма.

„Светът на Роканон“ е първият от романите, написан най-рано и издаден през 1966та. При все твърдата sci-fi обвивка, голяма част от действието и сюжетът навеждат на сравнения с класическо фентъзи (например една от разумните хуманоидни раси наподобява джуджета, друга – горски елфи), а също и с някои фолклорни истории, но с научно обяснение, което е постигнато благодарение на използването едновременно на гледни точки на изследовател от технологично напредналия междупланетен Съюз (далият името си на заглавието Гаверал Роканон, етнограф) и местните обитатели на планетата Фомалхаут ІІ, където се развива действието. По този начин например междупланетните пътувания от едната гледна точка изглеждат като нормални такива, а от другата, тази на местните – като история от легенда в стил Там Лин. Сюжетно, историята донякъде напомня класическият сюжет за напреднала цивилизация, открила изостанала такава на непозната планета и срещата между тях; разликата е, че първите не се представят за богове, а действат най-открито, настройват част от населението срещу себе си, събират данъци и подпомагат една от разумните раси в началото. В последствие идва промяната в подхода, докато по време на експедиция Роканон и екипът му са нападнати изненадващо от неизвестен враг, като само етнографът оцелява. В опит да намери изход от ситуацията и да се свърже със своите той поема на пътешествие към напълно неизвестна досега област на планетата, от което приключение нищо няма да излезе същото като преди…

Като цяло, „Светът на Роканон“ е приятно четиво от старата школа. Уви, следващият роман, „Планета за изгнаници“, не ми допадна чак толкова. И той е типичен представител на старата школа и достатъчно кратък, без да се прекалява с описания и вътрешни монолози, и двете бяха добре дозирани, но въпреки това не се получи. Нито историята ми беше твърде интересна, нито героите, макар че концепцията за взаимоотношенията между пришълците от други светове (изгнаниците от заглавието) и местното население би могла да породи дискусии до колко е правилна.

За щастие, третият роман в томчето, „Градът на илюзиите“, не само, че е чувствително по-добър, но всъщност е и този, който най-много ми хареса. Доразвиващ концепции от предните два и косвено свързан с втория, „Градът на илюзиите“ е най-яркото доказателство в този сборник защо Ле Гуин се смята за класик във фантастиката. Действието този път се развива на Земята, но това е една Земя от далечното бъдеще, която по нищо не прилича на познатата ни планета. В един свят, жертва на извънземно (или не?) нашествие, почти постапокалиптичен, Фалк е (може би) човек без личност и спомени, озовал се в една пуста и негостоприемна среда, където трябва да извърви дълъг път, за да намери отговори за себе си, произхода си и какво всъщност се е случило. Действието върви по-плавно от другите два, а за размислите на тема лъжа, истина и илюзия – кое е истината и как да я познаем – Ле Гуин заслужава похвали (включително и заради факта, че всичко е в разумни граници без да се достига до крайностите на Филип К. Дик например…)

Впечатления от първата половина на Хейнския цикъл – по-скоро положителни. Да видим втората половина какво ще предложи…

Posted in books, sci-fi | Leave a comment

Iron Kingdom – The Rise and Downfall of Prussia, 1600–1947

Posted on April 10, 2013 by Филип

Заглавие: Iron Kingdom – The Rise and Downfall of Prussia, 1600–1947
Автор: Кристофър Кларк
Издател: Penguin Books 2007

Привърших книгата преди два дни, и още не мога да си обясня защо четенето се проточи толкова (според Goodreads, почти месец и половина), при условие, че Iron Kingdom ми хареса много, не ми е доскучавала дори и в описанията на периодите, които не са ми от най-интересните, и съм много доволен, че я прочетох. Както и да е.

Ако човек погледне основното заглавие, Iron Kingdom, без пояснението, би останал с впечатлението, че става въпрос за някое евтино фентъзи, но случаят не е такъв – това е подробна и увлекателно написана история на единствената несъществуваща в наши дни велика сила, Прусия, и ролята, която тя е изиграла в оформянето на Европа и света такива, каквито ги познаваме днес. Подзаглавието също не бива да подвежда – книгата обхваща целия период от 1417та, когато Фридрих Хохенцолерн придобива граничната марка Бранденбург с титлите маркграф и електор (курфюрст) на Свещената Римска Империя, до 1947ма, когато понятието Прусия е премахнато едновременно и от историята, и картата на Европа. С подробности са описани владетелите – първо електори, а после крале – на Прусия, семейните отношения и влиянието им върху политиката (представянето на ролята на отношенията между Фридрих-Вилхелм ІІ и сина му Фридрих ІІ Велики и политиката на втория е впечатляващо). Редом с тях са представени и редица личности – политици, хора на изкуството, учени – допринесли с нещо за съдбата на държавата през всичките имена, под които е съществувала, като някои от тях са охарактеризирани в много дълбоки подробности, понякога далеч не ласкави (справка за последното – Хинденбург). Акцентирано е не толкова върху военната история и милитаризма, с които Прусия традиционно се асоциира, а върху социалната, вътрешната политика и отношенията между многото разпокъсани провинции на Прусия, в дълги периоди нямащи пряка сухопътна връзка помежду си, отношенията между съсловията в тях, централната власт и Юнкерската класа. Обрисуваната картина не винаги се покрива с масовата представа, но това е за добро, защото е чувствително по-обективно и логично представена – така се оказва например, че силната централизация на властта в Прусия всъщност далеч не е толкова силна.

Авторът Кристофър Кларк е австралиец, нямащ нищо общо с Германия или Прусия извън чисто академичния интерес, и според мен това обяснява успешният обективизъм, с който е написана книгата. Добре аргументирана е и тезата, че всъщност именно формирането на Германската империя начело с Прусия е началото на края за последната – нещо, с което човек е много по-склонен да се съгласи след прочитането на книгата. По-горе споменах, че военното дело и милитаризма на Прусия не са акцентирани, но това не е точно така, те присъстват и са достатъчно добре обяснени, особено анализът на втория и ролята му за възприемането на Прусия от останалия свят са чудесно разработени. Ако има област, където има какво да се желае, това е военната история (примерно Kr?mper системата на Шарнхорст е едва загатната), но за целта има оспрейки 🙂

Силно препоръчителна книга за всеки, интересуващ се от история, а за тези с интереси в модерната (след 17 век) такава и направо задължителна. По принцип бих могъл да пиша още, но няма смисъл – книгата е страхотна, и всеки заинтересуван е редно да я прочете и сам да прецени до колко прочетеното се покрива с това, което е знаел или си е представял преди. В моят случай, представите ми бяха доста различни от реалността, но това не намалява интереса ми към историята на Прусия и Германия като цяло ни най-малко.

За финал – книгата не е превеждана на български, и честно казано, не вярвам някога да се появи. Преведена е обаче „История на Прусия“ на Жан-Мишел Керотре, издадена преди няколко години от издателство Рива, която също е много добра, макар и по-сбита от тази на Кларк; всъщност не във всичко, например срещата между пруския министър Хаугвиц и Наполеон Бонапарт след битката при Аустерлиц е по-добре описана при Керотре. Не бих могъл да кажа със сигурност дали някоя от двете превъзхожда откровено другата, но докато Керотре има предимството да е достъпен на български, то Кларк е по-подробен.

Posted in books, history | Leave a comment