Дървото на Вси Светии

Заглавие: Дървото на Вси Светии
Автор: Рей Бредбъри
Издател: изд. „Георги Бакалов“, 1981, библиотека Галактика 23

Рей Бредбъри за пореден път успява да ме впечатли с умението си да размива границите между жанровете и да постига смайващи литературни резултати от наглед никакви предпоставки. „Дървото на Вси светии“ е типичен пример за последното с успешната си симбиоза между юношески приключенски роман с щипка хорър за гарнитура.

В малко безименно американско градче настъпва нощта на Вси Светии (или както е по-известна днес с оригиналното си транслитерирано име, Halloween). За момчетата от града това, разбира се, е повод за празник, до момента, в който се оказва, че Пипкин, негласният им лидер и душата на компанията, най-страхотното момче на планетата, не е в състояние да тръгне веднага и им определя среща при изоставена къща в покрайнините на града. Пристигайки там, останалите разбират, че Пипкин всъщност е отвлечен от неизвестно кого и единствено те могат да го намерят и, ако успеят, да спасят. С помощта на тайнствен непознат, представящ се като Черупко Ребров Погребален Саван, те се отправят на пътешествие из миналото на празника на Вси Светии, опознавайки произхода на празника и ролите на различните му компоненти (страха и прашенето, призраците, маските, сладките) в отношението към мъртвите през вековете и ролята, която са изиграли за оформяне на цивилизацията…

Всичкото това се случва в рамките на смешните от днешна гледна точка 128 страници, но колко много има в тях всъщност е трудно да се опише, затова няма и да се опитвам – просто прочетете книгата и го открийте сами, струва си. Начинът, по който мистиката се омесва с реалността е страхотен, особено към края, но на точно този ден това не трябва да изненадва никого – също както никой не бива да се изненадва колко успешно е представена непосредствената близост, в която съществуват радостта и тъгата, щастието и трагедията, смъртта и животът, както и колко крехък може да е последният. Рей Бредбъри е уникален писател и при все малко остарелият език на превода, майсторството му е увличащо и след тегавото по мое мнение начало, не пуска до край.

Това, което за мен беше най-впечатляващо, е проследяването на ролята на почитта на мъртвите в различните епохи, като се почне от древен Египет, мине се през Елада, Рим, келтските друиди (в този случай запознатият може да определи дори точната година, в която е посещението на героите 🙂 ), средновековен Париж, денят на мъртвите в Мексико и със завършек обратно в наши дни. Във всеки един от тези моменти се описва произхода на поне една от маските, носени от момчетата, както и пътят, по който тя е стигнала до днешната си роля. Разбира се, който се е интересувал има за какво да се залови като неточност, но това в случая не мисля, че е най-важното. Книгата си заслужава да се прочете дори и човек да не е н най-младежките си години.

Сега си давам сметка, че в последно време съм наблегнал неволно на Урсула Ле Гуин и Рей Бредбъри като четива. Към настоящия момент, Бредбъри ми допада чувствително повече.