Заглавие: Водопадите на възмездието
Автор: Крис Удинг
Издател: Артлайн 2013
Този път с рогата напред – „Водопадите на възмездието“ действително се оказа по-скоро приключенски роман с пирати, а не чиста фантастика, както изглежда на пръв поглед. Което се оказа, че никак не е лошо, като се вземат предвид достойнствата на романа и разказваческите умения на Крис Удинг. Все пак, фантастични (и фентъзи!) елементи също присъстват, като най-първият е още в споменатото пиратство – то, всъщност, е въздушно такова…
Историята е центрирана около Дариан Фрей, командир на въздушния кораб (в българския превод самолет, в оригинал – airship) Кети Джей, и неговият екипаж. Екипаж силно казано, по-скоро сбирщина неудачници, всеки със своите демони (и преносно, и в един-два случая буквално), за които иска (неуспешно) да забрави. Фрей е карък, за което си е виновен сам. Кариерата му досега се е състояла в контрабанда, дребни мошеничества и крайно малко и преобладаващо неуспешни пиратски набези, обикновено срещу жертви по-дребни и от него. За капак, каквото и да спечели, го проиграва на комар (тук наричан рейк, вариант на покер) и жени, а големият удар така и не идва… до момента, в който получава предложение, в което и самият той не се осмелява да се довери, но въпреки това приема. Резултатът, разбира се, е трагичен, а последиците – още по-лоши, като изведнъж Фрей се оказва на прицела на представителите на закона, с огромна награда за главата си и преследван от най-известната жена пиратски главатар, с която го свързва минало, което изобщо няма да му е от полза при евентуална среща. При опита си да се измъкне се оказва, че историята е много по-дебела, от колкото изглежда, и че не един или двама стари врагове се опитват да си разчистят сметките с него – но за компенсация ще се озове на места, за които се смята, че са само легендарни, и ще разкрие тайни, за които не е и подозирал.
Романът е изключително четивен, лек и поглъщащ – нещо, което не очаквах от Удинг след доволно мрачната Сарамирска трилогия, и което напълно компенсира донякъде предвидимия ход на сюжета. Друго, което е изцяло в плюс, е постепенното изграждане на характерите (тоест на по-интригуващите от тях), плавно и логично с развитието на действието и с достатъчно намеци преди да се разкрият окончателно. Това обаче, което искрено ме спечели, беше описваният свят – описаните локации непрекъснато ми напомняха за куест с детайлите и разнообразието си, а самият свят, при все, че никъде не беше написано черно на бяло нито в книгата, нито в анотациите, просто крещеше „стиймпънк!“, и то качествен такъв. Така и не пробвах четене в комбинация с Abney Park за фон, а може би трябваше.
Българското издание е много добро – корицата е страхотна, оформлението и то, а идеята да се добавят картите от гореспоменатия рейк е достойна за овации. Лъжицата катран в кацата с меда обаче е редакцията – тук-таме се мяркат правописни грешки (обзалагам се, че „маняк“ НЕ се пише така), а на места определено не е внимавано с имената – на няколко пъти се вижда написано как един персонаж казва нещо, а логиката и внимателното четене показват, че това всъщност е събеседникът му. Също така, знам, че airship няма достатъчно ясен превод, но използваните „самолети“ са доста подвеждащи, когато става дума за летяща машина с очевидно вертикално излитане…
Това обаче са дреболии, от които човек спокойно може да се абстрахира. Книгата е наистина много добра и определено я препоръчвам. А който си пада по стиймпънк, да приеме, че препоръката е двойна 🙂