Блогът на Талиесин

Заглавие: The Ghosts of Cannae
Автор: Robert L. O’Connell
Издател: Random House (NYC) 2010

Пълното заглавие на книгата всъщност е The Ghosts of Cannae: Hannibal & the Darkest Hour of the Roman Republic. Както личи от него, става дума за най-кървавото и запомнящо се сражение от Втората пуническа война, което близо 2200 години по-късно все още вълнува любителите на военната история и военните като цяло, и служи за образец за тактическа победа срещу по-многочислен противник.

Целта на книгата, такава, каквато е обявена, е да обхване не само битката при Кана, а най-вече наследството от нея, не само що се отнася до Рим. Като цяло успява да се справи с поставената задача, но една-две подробности развалят впечатленията доста драстично. Разбира се, книгата включва обилна прелюдия, обхващаща началото на конфликта между Рим и Картаген, накратко първата Пуническа война и събитията между нея и втората, както и ходът на втората Пуническа война до битката при Кана – всичкото с цел да представи достатъчно ясна картина на позициите, от които двете страни влизат в сражението. Самото то обхваща точно една глава, но доста детайлна такава, опитваща се освен това да обясни защо жертвите са толкова много от римска страна (отчита се дори жегата като фактор!). Следващите глави обхващат оставащите събития до края на втората пуническа война и живота на Ханибал, включително детайлно представяне на възхода на Сципион Африкански и развитието му до пълководец, способен да си съперничи и надвие в открито сражение гений като Ханибал. Финалът на свой ред се опитва да анализира влиянието на изводите от Кана през вековете, обхващайки включително теориите и плановете на Шлифен преди Първата Световна война.

Като плюс определено се явяват стриктното придържане към източниците – основно Полибий и Тит Ливий – както и опитите за анализиране на текстовете им и поставяне на съмнение на някои изводи. За пример, хареса ми опитът за реабилитация на единия от командващите консули при Кана, Варон, и поставянето под съмнение на досегашното виждане, че другият консул Емилий Павел е бил безгласна фигура и нямал вина за поражението, което се дължало на твърдоглавието на Варон (което звучи разумно, на фона на факта, че Полибий, от когото идват основните сведения за Кана, всъщност е близък със Сципион Емилиан, който от своя страна произхожда от рода на Емилий Павел и е осиновен от Сципионите). „Призраците“ от заглавието са легионерите, оцелели от Кана, които след нея са изпратени в изгнание в Сицилия заедно с оцелели от други битки (в частност двете при Хердония), и ролята, която изиграват по-късно за разгрома на Ханибал.

Дотук всичко звучи чудесно, но има две лъжици катран в кацата с мед, които развалят впечатленията. Първото е езикът – твърде фамилиарен и с модерно звучене, на моменти звучащ несериозно. Освен това злоупотребите с разни метафори от типа на “panzer pachyderms” (по отношение на слоновете) дразни, особено когато зачестят. По-големият проблем обаче е с финалният извод, че най-голямото „наследство“ от Кана е появата на способни генерали като Сципион Африкански, към които легионите ще се отнасят с повече респект от колкото към сената и на които ще разчитат вместо на сената, което в последствие ще доведе до края на републиката. За съжаление, не мога да се съглася с това твърдение, защото авторът тотално игнорира събитието, което отключва тази възможност, а то е сто години след края на втората пуническа война – реформата на Марий и трансформацията на легионите от наборна в професионална армия. Редом с това се пропуска и факта, че след Сципион Африкански се появяват и други способни римски пълководци (Сципион Емилиан, Тит Фламинин, Луций Павел, който побеждава окончателно македонците при Пидна), но нито един от тях не стига до някаква по-сериозна власт, нещо повече – Сципион Африкански даже е разследван за злоупотреби и умира далеч от всякаква публичност. Без реформите на Марий, както и без безпрецедентната серия от последователни консулства на последния почвата за поява на последователи като Сула, Лукул и накрая Цезар просто е нямало как да се осъществи този преход, затова, уви, тезата на автора издиша. Друг е въпросът, че дори и тези причини не са достатъчни да обхванат подробно процесите, довели до трансформацията на римската република в империя – процесът действително до някаква степен започва от втората пуническа война, но е бавен, дълъг и сложен. И далеч не зависи само от Кана.