Тигри в калта

Заглавие: Тигри в калта

Автор: Ото Кариус

Издател: Прозорец 2018

Отдавна не бях чел мемоаристика от Втората световна война, та появата на „Тигри в калта“ беше идеален момент за един вид завръщане. За който не знае, авторът Ото Кариус е един от най-успешните танкисти през войната, един от най-резултатните по брой поразени цели, и единственият, написал мемоари след войната. Последните са подкрепени от учудващо опазените от него полеви заповеди, оцелели и след мирните договори.

Всичко това щеше да е чудесно, ако Кариус имаше малко повече литературен талант. На места си личи как книгата само би спечелила от повече литературна редакция, особено в средната част. На обратната страна на медала са не съвсем лицепритните разкрития, които Кариус поднася за поведението на съюзниците към германците и особено към военнопленниците, както и обективността му. Той пише единствено за събитията и военните действия, които е видял лично, така че не очаквайте описания за Сталинград или Курск. Тук акцентът е основно върху Ленинградския фронт и оттеглянето от него, тоест все на север, до момента с тежкото раняване на Ото Кариус, което го вади от бойните действия там. От там следват няколко месеца възстановяване и краят на войната, който Кариус посреща на западния фронт начело не на танкове, а на самоходни оръдия. Като приложение пък са прибавени част от въпросните полеви доклади, запазени по чудо след войната, които дават допълнителна представа за събитията, въпреки очакваната си суховатост. Иначе мен лично ме изненада колко млад всъщност е бил Кариус по това време, по най-известният му портрет, с бялата униформа, това не личеше толкова.

Като цяло, „Тигри в калта“ е интересно и явно достоверно свидетелство, страдащо обаче от недостатъчно литературно ниво. Последното все пак сериозно се чудя дали не е заслуга на превода, който не ми остави впечатление за високо ниво, а подозренията, че не е превеждано от немски не мога да ги пренебрегна. Самият факт, че Кариус не е преследван след войната явно доказва, че няма какво да покрива и не си измисля, а също така не изпада и в безкрайни хвалби за себе си и винаги отчита заслугата и на другите около него. Това е безспорен добър атестат за него. И все пак, сякаш „Пилот на Щука“ на Ханс-Улрих Рудел и „Проиграни победи“ на Ерих фон Манщайт ми бяха по-интересни навремето.

This entry was posted in books, history, военна история. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *