Заглавие: Бащите на ужаса
Автор: Лорд Дънсейни, Хауърд Лъвкрафт, Уилям Хоуп Ходжсън
Издател: Deja Book, 2016
„Бащите на ужаса“ е едно от попълненията в колекция „Върхове“ на издателство Изток-Запад от категорията, които е приятно дори само да ги държиш или гледаш. Корица, оформление, хартия – всичко е чудесно на външен вид. Със съдържанието обаче има някои уговорки. Не, не лоши, но някои неща е добре да се имат предвид. Първото е, че човек не бива да очаква ужаси в класическата им форма, не. Поне едно от произведенията изобщо не е ужас. Второто е, че на Лъвкрафт историите вече са издавани.
Началото обаче е на „Боговете на Пегана“ на Едуард Джон Плънкет, лорд Дънсейни. Нямам отговор на въпроса защо досега не е издаван на български, изключая единични разкази тук-таме, но с оглед на ролята му в развитието на поне два жанра за пореден път се озоваваме в милата родна картинка да хващаме жанровете в текущия им момент, без да се публикува какво ги е породило и накрая за създавалите ги писатели да няма пазар и да се налага да ги търсим в оригинал. Моят случай с Дънсейни е точно такъв – четох „Боговете на Пегана“ в оригинал преди няколко години (има ги свободно в Project Gutenberg – https://www.gutenberg.org/ebooks/author/2685). Именно това е произведението, което не е ужас, а повече се родее с фентъзито. И в частност, със светостроенето в частта с измислените пантеони. Още навремето ми беше направило впечатление какво влияние е оказало върху Толкин за първите две части на „Силмарилион“, сега се потвърди. Иначе стилът е почти библейски, действие почти няма, но дори и само като запознаване с историята на жанра си струва прочита.
И преди съм писал за Хауърд Филипс Лъвкрафт, любимец ми е, няма да навлизам в подробности кой знае какви. Както споменах и по-горе, всичките четири разказа са публикувани и преди, и въпреки това „Страшният старец“ беше нов за мен (не съм попадал на предишното издаване). Кратка, страховита и приятна история, оставяща немалко за въображението, което е екстра. Другите три истории са съдържанието на някогашния сборник „Дебнещият страх“, което е добре познато на който се е интересувал и всъщност от друга гледна точка е добре, че отново ги има лесно достъпни на хартия. И трите истории за абсолютна класика, разбира се, особено у нас. И „Цветът от космоса“ с апокалиптичното космическо присъствие, сравнено и в препечатания тук нявгашен пролог с радиацията след аварията в Чернобил; и „Безименният град“, една от основните причини да обичам истории за изгубени отдавна градове; и абсолютната класика и едно от най-известните лъвкрафтови творения „Сянка над Инсмут“. Радващото за мен след препрочита е, че и трите истории все така ми харесват и въздействат.
Третият автор, Уилям Хoуп Хoджcън е голямата новост за мен. Не бях се сблъсквал досега с „Дoмът cрeд пущинaкa“, но след прочита му си личи защо Лъвкрафт го е тачил (не мога да се отърва от усещането, че поне върху „Плъховете в стените“ е оказала директно влияние). Кратка, камерна и клаустрофобична история, изцяло в първо лице и пълна с космически ужас от неизвестното. Като добавим и камерната бройка участници, редицата неотговорени въпроси, както и съвсем основателното съмнение до колко главният герой е с всичкия си и не е напълно побъркан unreliable narrator, нещата би трябвало да станат доста добре. Те и са, но цялата описателност и представляващият на практика един монолог текст в един момент ми дойде в повече. Но не и до степен да ме остави с негативно мнение.
Може и да не личи съвсем, но съм доволен от прочетеното и за пореден път ми се затвърждава желанието да се фокусирам върху по-старите автори. Хем имам доста за наваксване, хем с надеждата текуща политкоректна вълна в литературата най-сетне да вземе и да отмине. При класиците това го няма, а и тримата автори тук са точно такива. А има и още непознати имена и непознати ми произведения.