Освободеният Юда

Заглавие: Освободеният Юда
Автор: Питър Ф. Хамилтън
Издател: Инфодар 2010

Федерацията с голяма мъка е успяла да отблъсне атаката на Първите, но на цената на 23 негодни за обитаване свята. В очакване на неизбежната втора атака тече може би недотам усилена подготовка, стари загадки получават изненадващи открития, предатели никнат под път и над път, а опасността дебне отвсякъде. В разгара на цялата лудница все повече и повече високопоставени личности се убеждават, че приказките на фанатика Брадли Йохансон всъщност не просто теория на конспирацията, а най-плашещото от всичкото е, че всичките доказателства и податки водят до един и същ първоизточник…

Продължението на „Звездата на Пандора“ тръгна по обратния път – започна сравнително интересно и към една четвърт от втората книга (отново имаме разделение на две томчета, но предвид обема, надвишаващ 1100 страници, отново съм склонен да го оправдая) започна да става досадно. Всички забележки от първа част, като мудно действие, раздутост и многословност, прекалена подробност са налице, обаче с изненади. А именно, гонитбата на Звездният странник във второто томче заема сигурно половината от него, което разбира се означава и много раздутост, съпроводена обаче с хаотична и откровено объркваща смяна на гледни точки. Аз поне от един момент окончателно се отказах да следя къде и в кой момент точно се случва действието. И като контраст, разочароващият край създаваше впечатление на претупан, колкото и невероятно да звучи. А разочароващ, защото беше доволно нелогичен и твърде политкоректен – не стига, че успяха в последния момент да предотвратят ксеноцида на извънземна раса, твърдо настроена да унищожи човешката, виждайки я като съперник, с когото не могат да съжителстват заедно, ами хората даже успяха да накарат главния мозък на въпросната раса да се замисли по различен начин. Ами, не, нелогично е, при все привидно отвореният финал откъм размисъла. Много бих искал да видя Ози Айзъкс и Андрю Уигин да си разменят книгите… Като стана дума за Ози, неговата сюжетна линия така и не мисля, че я вдянах, а и силфените до края си останаха загадка, особено покрай последната им поява в книгата. Затвърдиха ми се и впечатленията, че Хамилтън не може да си оформя героите, и трудно мога да се разубедя, че не е наблъскал всичко, за което се е сетил, в една поредица. Ами, не му се е получило напълно. Дан Симънс се беше справил по-добре в първите две части на Хиперион.

Разбира се, има и добри страни. Светът, изграден от Хамилтън, е интересен, определено бих посетил някои от планетите, ако се отвори такава възможност. Също така, определено ми допадна фактът, че конспираторите се оказаха прави от начало до края, при все, че трудно бих обяснил защо. Не знам дали идеята на извънземното нашествие е била да служи като Rude Awakening на едно презадоволено хедонизирано общество, т.е. един вид на някои съвременни държави, но като такава работи добре, или поне аз така я възприемам.

Според уикипедия, Хамилтън има още произведения в същата вселена, развиващи се и преди, след „Звездата на Пандора“ и „Освободеният Юда“. Дали ще стигна до тях обаче, не знам – и със сигурност няма да го направя, ако авторът не е подобрил чувствително уменията си да изгражда герои и балансира сюжет.

This entry was posted in books, sci-fi, space opera. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *