Chronicles of Castle Brass

Заглавие: Chronicles of Castle Brass – в три части 1. Count Brass, 2. The Champion of Garathorm, 3. The Quest for Tanelorn
Автор: Майкъл Муркок
Издавани: 1973-1975

След Елрик, беше очаквано, че интересът ми към мултивселената на Майкъл Муркок ще се насочи към някой друг от героите му, т.е. към друга инкарнация на Вечния Шампион. Може би е малко изненадващо, че се насочих точно към “Chronicles of Castle Brass”, но за това се оказа, че има поне три логични причини, не всички от които ми бяха ясни в началото. Първата от които е, че Дориан Хоукмун, главният персонаж, вече ми е познат от българското издание на първата серия за него, и освен това е може би най-добре познатият на българската публика от инкарнациите на Вечния Шампион – макар и да не става ясно, че е такъв от първата серия, „Легенди за Руническия Жезъл“.

ИК „Бард“ издадоха „Легенди за Руническия Жезъл“ преди близо 20 години, преди времето на тухлоподобните поредици като част от вече несъществуващата им поредица „Фентъзи клуб“. От тогава досега мненията за четирите й части, събрани в общо две томчета, са много разнообразни и понякога силно поляризирани. На мен също не ми беше много любима навремето, струваше ми се много прибързана и до някаква степен банална. А не е като да нямаше интересни идеи, например постапокалиптичната Земя, където се развиваше действието. Дам, светът приличаше на някакво алтернативно късно средновековие, но всъщност беше бъдещ такъв, следствие от така нареченото Трагично хилядолетие, върнало човечеството много назад в развитието му от една страна, но от друга дало живот на някаква форма на магия, в наукоподобна форма, съществуваща и понякога сътрудничеща си редом с науката. В този свят Дориан Хоукмун, херцог на Кьолн, се оказва въвлечен в конфликт с тъмната империя на Гранбретан, в следствие на което е пленен от последната (също интересно обръщане на ролите от ВСВ, Гранбретан е Великобритания на френски и е в ролята на архизлодей, докато германецът Хоукмун е добрият). Но вместо да бъде публично екзекутиран, той е изпратен на тайна мисия в Камарг (действително съществуваща област по крайбрежието на Южна Франция, на юг от Арл), целяща да ликвидира тамошния владетел, граф Медни (Count Brass). А за да не се отклони от мисията или измени, в главата му е поставена черна перла, с която да бъде контролиран, и която е извор на много мъки и страдания. От тук нататък, му предстои дълга обиколка в търсене на избавление от перлата и окончателна победа над Гранбретан, в края на която се озовава в ролята на слуга на тайнствения Рунически жезъл. Победата е постигната, но цената е висока – а може би и не съвсем ясна на пръв поглед, както и категоричността на резултатите…

Пет години по-късно, започват и хрониките на замъка Медни. Хоукмун управлява в Камарг заедно със съпругата си Изелда, дъщеря на загиналия в последна битка Граф Медни, и всичко изглежда наред – до момента, в който в блатата не се появява призрака на Граф Медни, с неясно искане за мъст. Или поне така изглежда, но нещо не е наред. И Хоукмун отново се оказва замесен с интригите на оцелелите учени-магьосници от Гранбретан и стремежът им да възстановят империята на всяка цена. Само че този път заигравките им с времето и пространството не остават безнаказани, защото и други сили замесени в играта, сили извън техния контрол – от които те на моменти намират полза, но събитията са движени от самите същности на Космическия баланс, Реда и Хаоса, които са далеч извън контрола на който и да било, и наближаващото събитие, ключово за всичките светове от мултивселената. В процеса Хоукмун разбира за съществуването на мултивселената и безкрайните й аспекти, а също и за собствената си роля в нея. От която въобще не е очарован, защото иска единствено да си върне изчезналото семейство и да убеди света, че всъщност не е полудял в следствие на последната битка при Лондра в края на „Руническия жезъл“.

И тук стигаме до втората логична причина, която установих в процеса на четене. „Chronicles of Castle Brass“ е писана между 1973 и 1975та, в момент, в който повечето идеи на Муркок за мултивселената и Вечния победител и ролята му на защитник на баланса между Ред и Хаос са изкристализирали. Резултатът е, че в настоящата серия се сблъскваме с най-добре обяснената позиция що е то Вечен победител, каква е ролята му, и че съществува във всички светове на мултивселената. Както и защо е риск да се съберат повече от една негова инкарнация на едно място и какво всъщност е лелеяният от всички инкарнации град на покоя Танелорн. Всичко това се случва най-вече във втора и трета книга, The Champion of Garathorm“ и „The Quest for Tanelorn“ (които освен това под някаква форма продължават и серията за Ерекосе, и в частност „Феникс в обсидиан“), като ролята на третата е, да го кажем, солидна. Защото тук идва третата логична причина – а именно, тази поредица е замислена и реализирана като кулминация на цялата идея за Вечния победител и като завършек на самата нужда от такъв. Затова и късните омнибуси на тема мултивселената на Муркок, серии от по 14-15 книги с многообразието от герои (Елрик, Корум, Джон Дейкър/Ерекосе/Урлик, Хоукмун, Осуалд Бастабъл, различните представители на рода фон Бек), масово завършват с „Chronicles of Castle Brass“ и „The Quest for Tanelorn“.

В личен план съм изключително доволен, че най-сетне прочетох точно тази поредица. Първо, че ако не ме лъжат спомените, тя е чувствително по-добра от „Легенди за Руническият жезъл“, и друго, че след Елрик, много неща си дойдоха на мястото. По традиция на ранния Муркок, и трите книги са средно по около 150 страници, и всичките книги за Хоукмун, ако се съберат в едно книжно тяло, ще са с обем колкото един-единствен том от някои дебели съвременни тухли. Друг голям плюс е, че героите са по-разработени от колкото в първата серия, и действието е постоянно без големи забавяния.

Втората причина е изцяло лична. Най-накрая, толкова години по-късно, някои текстове на Blind Guardian успяха да ми се изяснят напълно. Споменавам ги изрично, защото при все, че бях чел „Легенди за Руническият жезъл“ някъде около 1995та, първият ми сблъсък с многообразието на мултивселената беше в техните текстове, две-три години по-късно. Та, затова, този път, по изключение ще завърша с два линка към YouTube, към две песни на Гардиън, пряко свързани с Хоукмун и Танелорн (с текстовете им в линковете):

The Quest for Tanelorn

Damned for All Time

И за финал, ама наистина, такъв, още веднъж бих искал да спомена без време отишлия си Жоро Панайотов, който беше голям фен на творчеството на Майкъл Муркок. Сигурен съм, че би оценил по достойнство хрониките на замъка Медни, както и цялостния завършек на сагата за Вечния победител.

This entry was posted in books, fantasy, multiverse, old school. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *