Последният еднорог

Posted on February 27, 2015 by Филип

Заглавие: Последният еднорог
Автор: Питър С. Бийгъл
Издател: Фондация „Буквите“/Човешката библиотека 2006

С „Последният еднорог“, колкото и безумно да звучи, си имаме „история“, един вид – не малка част, всъщност основната от която се дължи на някои особености на характера и светоусещането ми навремето, когато я четох за първи път. Което по никакъв начин не беше честно спрямо качествата на книгата, затова беше въпрос на време да се стигне до нов прочит. Не претендирам, че съм кой знае колко помъдрял за последните няколко години, тоест от времето, когато я четох за първи път, но този път мисля, че уцелих момент да съм в по-подходящо състояние да духа и да подходя по-открито. И се радвам, че успях.

Няма да навлизам в подробности за сюжета – „Последният еднорог“ сравнително кратка книга, и рискът да наспойля нещата е голям, а и освен това въпросният започва очаквано предвид заглавието: Еднорогата дочува, че е единственият оцелял еднорог в света, и тръгва да търси останалите еднорози. По пътя се сблъсква с неочаквани премеждия и намира изненадващи спътници, всеки със своите съкровени копнежи. Повече наистина би било спойлер, а и на български има достатъчно места в нета, където сюжетът е разказан по-подробно – макар че според мен е най-добре директно да се прочете самата книга.

Моят първи сблъсък с намек за съществуването на „Последният еднорог“ всъщност беше през 1993, ако не бъркам, и то с реклама – в ето това издание на „Силмарилион“, с което се сдобих тогава и което пазя и до днес, на последните страници имаше съвсем кратка реклама, че същото издателство издава и Еднорога. По същото време някъде, в една от доста популярните пиратски компилации с рок балади, попаднах и на песен със същото заглавие, на групата America, която след това така и не потърсих повече. Съвпадението ме заинтригува, но очевидно не достатъчно за да се заинтересувам – странна липса на интерес наистина, в някаква степен дължаща се и на липсата ми на увереност да чета на английски на тогавашната ранна тийнейджърска възраст; но пък доста се промених от тогава като мислене. Доста по-късно разбрах, че песента е към анимационната екранизация на книгата (която екранизация и до днес не съм гледал), но чак с българското издание през 2006та най-накрая се запознах и със самия текст.

Ще срещнете мнения, че книгата е ориентирана основно за деца, но аз си запазвам известни резерви по въпроса и далеч не мисля, че изцяло детска. Най-малкото защото е написана в дълбочина, на няколко нива с редица подтекстове, които надали едно дете би разбрало. Всъщност и аз не претендирам да съм усетил всичките, явно с всеки прочит се откриват нови – но какви, всеки трябва да открие за себе си. Не се наемам да коментирам стила – със сигурност е богат и специфичен, но аз не се възприемам като компетентен достатъчно, за да се произнеса. Със сигурност „Последният еднорог“ като цялостно излъчване е доста позитивна и на места с приятен хумор – и същевременно с това е носител и на някаква специфична меланхолия, за щастие от приятния и ненатоварващ тип; сплавта между двете е невероятна. Сред другите детайли, които ми допаднаха, са разнообразните влияния, които се долавят вплетени в текста – Робин Худ и веселата му дружина, редица гръцки, северни и келтски митологични елементи, както и класически приказки (примерно покрай Червения бик веднага се присетих за „Черният бик от Норуей“, която се оказа, че имала и червен вариант). Пространствено и времево книгата е напълно неопределима за мен, трудно ми е да я поставя в какъвто и да било исторически/митологичен контекст, но това всъщност е хубаво, защото запазва загадъчния елемент.

Би трябвало от изписаното горе да е станало ясно, че съм всъщност изцяло положително настроен след втория прочит – не ми се търсят негативи, честно казано, сигурно бих намерил, но след като не са ми се набили на око тоя път, значи няма наистина сериозни такива – и затова може би е учудващо, че оставих четири, а не пет звезди в Goodreads? Основната причина е късната възраст, на която я оценявам, сега далеч не ми повлия по начина, по който би го направила преди. Все пак трябваше по-рано да я прочета… И със сигурност ще я прочета на дъщеря ми скоро, може би все пак след „Хобит“.
И за финал, как може да бъде намерена „Последният еднорог“? Хартиеното издание от 2006та мисля, е изчерпано, но съвсем скоро ще има ново. Иначе в електронен формат може да бъде поръчана от следния линк – пак там има и информация за предстоящото ново издание.

Posted in books, fantasy, детски | 1 Comment

Август

Posted on February 26, 2015 by Филип

Заглавие: Август
Автор: Джон Уилямс
Издател: Лабиринт 2014

Периодът, обхващащ последните години на Римската република и началото на Римската империя е един от най-експлоатираните в изкуството – в литературата, в киното, телевизията. За това, за да може творба, развиваща се в този период, да е успешна, тя трябва или да казва нещо ново, или да е направена по нетипичен и интригуващ начин. „Август“ на досега непознатия ми Джон Уилямс отговаря най-вече на втория критерий и в по-малка степен на първия.

Горният абзац и заглавието мисля, че са достатъчно красноречиви за сюжета – това е романизирана история на първия римски император, Гай Юлий Цезар Октавиан Август, обхващаща целия му живот от момента, в който става наследник на Цезар до смъртта му като първи император. Въпросната история може да бъде прочетена във всяка енциклопедия, така че кое е особеното тук? Това е начинът, по който е реализиран романът, а именно абсолютно всичкият текст е под формата или на писма между реално персонажите, до един реално съществували, или като фрагменти от дневници и спомени на още няколко, като от всичките двама-трима максимум да са измислени от автора. Писмата, разбира се, са измислени, но авторът се е опитал да ги предаде сравнително близо до начина, по който са звучали писмата през първи век преди новата ера. Сред персонажите, от чиито дневници или кореспонденция се води действието, са Меценат, Агрипа, дъщерята на Август Юлия, Марк Антоний, Вергилий, Хораций и още редица други имена от епохата, било то военни, политици или хора на изкуството, като голямото изключение е самият Август – неговият вътрешен глас се чува едва в третата, финална част.

Споменавайки части – „Август“ наистина е разделена на три основни части, плюс пролог и епилог. Първата част обхваща периода до края на гражданските войни и окончателния триумф на Гай Октавий, още преди да бъде удостоен с титлата Август и да я приеме за име (малко встрани, Гай Октавий е рожденото име на Август, след осиновяването от Цезар той приема неговото име, но никога не използва официално Октавиан, както би следвало да се назовава според именните традиции в древния Рим при осиновяване; голямото използване на Октавиан е съвременно, с цел по-малко объркване). Тази първа част е с по-военно политически фокус, което е нормално. Втората част се развива по време на управлението на Август и приключваща около 4 година след новата ера, и в нея акцентът се прехвърля и върху Юлия, единствената дъщеря на Август, и силно противоречивата й натура и поведение. Фокусът тук е по-скоро върху семейството и личният живот на персонажите, а не върху политиката, като представянето на Юлия е доста нетипично в сравнение с официалната й история. В третата и финална част, както стана дума, най-накрая чуваме мислите и на самия Август, отново под формата на дълго писмо. Тази част е под формата на равносметка на вече болният и виждащ края си престарял император, който размишлява за отминалите си дни, опита си да пребори упадъка Рим и населението му и усещането, че не е успял. Това е една силно меланхолична, камерна и по-скоро нерадостна завършваща кода на разказа за може би най-могъщият човек на своето време. Самият финал е под формата на още едно писмо, 40 години по-късно, което освен, че завършва живота на императора, поставя и леко ироничен завършек на една всъщност доста хубава книга.

И да завърша, „Август“ наистина е хубава книга, добре написана и добре преведена. Интересуващите се от периода няма причини да се колебаят, а останалите даже има какво да научат – на ниво историческа достоверност основните факти са потвърдените такива.

Posted in books, history novel, античност, Древен Рим | Leave a comment

Краят на детството

Posted on February 24, 2015 by Филип

Заглавие: Краят на детството
Автор: Артър Кларк
Издател: Полюси 1993

Тази книга трябваше да я прочета преди поне 15 години и съм сигурен, че щях да я оценя доста повече от сега. Също и доста тягостният и меланхоличен завършек щеше да ми понесе по-лесно. „Краят на детството“ привидно е типично sci-fi от старата школа, но има една-две немалки разлики, заради които сигурно издателите в България я бяха провъзгласили за най-добрият роман на Артър Кларк. Което по мое мнение е доста пресилено.

„Краят на детството“ е публикувана за първи път през 1953 – оттам и старата школа – и като основна тема засяга за пореден път първия контакт с извънземен разум и последствията от него. Въпросният първи контакт очаквано е под формата на уж нахлуване на извънземни на Земята, случващо се през далечното за 50те години осмо десетилетие на 20 век, в разгара на привидно финалната права на космическата надпревара. Само че, това нашествие не е агресивно – всъщност то донася траен просперитет, траен мир и вид напредък на цялото човечество, под опеката на пришълците, така наречените Свръхвладетели (Overlords). Само че на каква цена? И с каква крайна цел?

От краткото сюжетно резюме горе сигурно са видни и някои от проблемните характеристики на немалко представители на въпросната „стара школа“ в научната фантастика. На първо място практически задължителното пренебрегване на конкретни години, в които се развива действието, особено ако това са броени десетилетия от годините, когато е писана книгата. На второ, това е сравнително утопичният тип първи контакт с идващи от далече извънземни, носещи всеобщи мир, разбирателство и прогрес. Тук за щастие това се случва още в началото и последиците не са съвсем ясни, особено в ранната фаза на романа, и светли към края. Което в някаква степен е и добре, защото цялата картина се изяснява чак към края. Около първата една трета бях готов да окачествя сюжета като наивен, а вярата в ултимативния и неизбежен технически прогрес умилителна, а също и да се подразня от своего рода унифицирането, в смисъл на тоталното изчезване на различия между хората – беше малко прекалено, сякаш. Но нека не забравяме, че освен твърда научна фантастика Артър Кларк е човек, интересувал се от всевъзможни тайни и загадки (имаше такава телевизионна поредица с неговото име навремето, мисля), в резултат има и доста интересно и донякъде забавно виждане на тема контакт с извънземни в миналото, както и с палоеастронавти и влиянието им. И освен това във втората половина в един момент директно се изтъкна, че техническият прогрес не е всичко, а има и още нещо… Освен това, на фона на гореспоменатите виждания за утопичен прогрес, е изтъкнато и логичното мнение, че настъпи ли повсеместен мир и изчезнат ли религията, вярванията и суеверията, следващите в списъка за упадък са изкуствата и науката, като липсата на каквито и да било конфликти също води до регрес.

Горното може би изглежда по-скоро като критика, но поне според мен не е и не бива да се възприема като такава. Въпреки липсата на изразен главен герой – сюжетът се развива в период от повече от 100 години и с редица персонажи, някои по-първостепенни от другите – сюжетът върни плавно и има не малко теми за размисъл. Освен това много ми хареса и концепцията и идеите за Нова Атина, която всъщност е чудесна – хем запазване на идентичност и култура, хем не се отрича полезното.

Но финалът, определено не е еднозначен. В контраст с привидния прогрес е по-скоро тъжен, доста меланхоличен, той съдържа и далеч не най-позитивна визия върху предполагаемата и предвиждана последната фаза на човешкото развитие, както и на цялостната история на земята. Поне за мен далеч не беше най-оптимистичната визия, и като цяло беше неочакван завършек. При все това, по мое мнение „Краят на детството“ е най-удачно да се прочете за първи път в тийнейджърска възраст, когато елементи от типа на добронамерени извънземни пришълци и единен галактически разум все още няма да прозвучат абсурдно на първо четене. Но останалите идеи вече са универсални.

Posted in books, old school, sci-fi | 2 Comments