Краят на детството

Заглавие: Краят на детството
Автор: Артър Кларк
Издател: Полюси 1993

Тази книга трябваше да я прочета преди поне 15 години и съм сигурен, че щях да я оценя доста повече от сега. Също и доста тягостният и меланхоличен завършек щеше да ми понесе по-лесно. „Краят на детството“ привидно е типично sci-fi от старата школа, но има една-две немалки разлики, заради които сигурно издателите в България я бяха провъзгласили за най-добрият роман на Артър Кларк. Което по мое мнение е доста пресилено.

„Краят на детството“ е публикувана за първи път през 1953 – оттам и старата школа – и като основна тема засяга за пореден път първия контакт с извънземен разум и последствията от него. Въпросният първи контакт очаквано е под формата на уж нахлуване на извънземни на Земята, случващо се през далечното за 50те години осмо десетилетие на 20 век, в разгара на привидно финалната права на космическата надпревара. Само че, това нашествие не е агресивно – всъщност то донася траен просперитет, траен мир и вид напредък на цялото човечество, под опеката на пришълците, така наречените Свръхвладетели (Overlords). Само че на каква цена? И с каква крайна цел?

От краткото сюжетно резюме горе сигурно са видни и някои от проблемните характеристики на немалко представители на въпросната „стара школа“ в научната фантастика. На първо място практически задължителното пренебрегване на конкретни години, в които се развива действието, особено ако това са броени десетилетия от годините, когато е писана книгата. На второ, това е сравнително утопичният тип първи контакт с идващи от далече извънземни, носещи всеобщи мир, разбирателство и прогрес. Тук за щастие това се случва още в началото и последиците не са съвсем ясни, особено в ранната фаза на романа, и светли към края. Което в някаква степен е и добре, защото цялата картина се изяснява чак към края. Около първата една трета бях готов да окачествя сюжета като наивен, а вярата в ултимативния и неизбежен технически прогрес умилителна, а също и да се подразня от своего рода унифицирането, в смисъл на тоталното изчезване на различия между хората – беше малко прекалено, сякаш. Но нека не забравяме, че освен твърда научна фантастика Артър Кларк е човек, интересувал се от всевъзможни тайни и загадки (имаше такава телевизионна поредица с неговото име навремето, мисля), в резултат има и доста интересно и донякъде забавно виждане на тема контакт с извънземни в миналото, както и с палоеастронавти и влиянието им. И освен това във втората половина в един момент директно се изтъкна, че техническият прогрес не е всичко, а има и още нещо… Освен това, на фона на гореспоменатите виждания за утопичен прогрес, е изтъкнато и логичното мнение, че настъпи ли повсеместен мир и изчезнат ли религията, вярванията и суеверията, следващите в списъка за упадък са изкуствата и науката, като липсата на каквито и да било конфликти също води до регрес.

Горното може би изглежда по-скоро като критика, но поне според мен не е и не бива да се възприема като такава. Въпреки липсата на изразен главен герой – сюжетът се развива в период от повече от 100 години и с редица персонажи, някои по-първостепенни от другите – сюжетът върни плавно и има не малко теми за размисъл. Освен това много ми хареса и концепцията и идеите за Нова Атина, която всъщност е чудесна – хем запазване на идентичност и култура, хем не се отрича полезното.

Но финалът, определено не е еднозначен. В контраст с привидния прогрес е по-скоро тъжен, доста меланхоличен, той съдържа и далеч не най-позитивна визия върху предполагаемата и предвиждана последната фаза на човешкото развитие, както и на цялостната история на земята. Поне за мен далеч не беше най-оптимистичната визия, и като цяло беше неочакван завършек. При все това, по мое мнение „Краят на детството“ е най-удачно да се прочете за първи път в тийнейджърска възраст, когато елементи от типа на добронамерени извънземни пришълци и единен галактически разум все още няма да прозвучат абсурдно на първо четене. Но останалите идеи вече са универсални.