Мелничарят, който виеше срещу луната

Заглавие: Мелничарят, който виеше срещу луната
Автор: Арто Паасилина
Издател: Колибри 2014

„Мелничарят, който виеше срещу луната“ е втора книга на Арто Паасилина, която прочитам след „Годината на дивия заек“, и двете третират сходни теми като индивидуална свобода, различността, личната удовлетвореност и независимост. „Мелничарят…“ е публикувана втора, през 1981ва, и това не е съвсем в неин плюс.
Сюжетно, най-добре говори самата задна корица на книгата:
„Един ден Гунар Хутунен се появява изневиделица в едно финландско село, където купува местната мелница. Човекът мели зърното на съселяните си, отваря и дъскорезница, влюбва се в Санелма, младата съветничка към местния кръжок по зеленчукопроизводство… Човек като човек. Но с една странност – когато е обзет от много силни чувства, когато е ядосан или радостен, бесен или щастлив, Хутунен вие срещу Луната. Това си му е начинът да даде израз на душевното си състояние. И понеже една странност влече втора, и понеже повечето хора не понасят чуждото различие, не след дълго мелничарят е обявен за луд и става обект на (почти) всеобща ненавист. Така започват неприятностите му. Но те няма да ви разплачат. „Мелничарят, който виеше срещу Луната” е роман с нетипичен главен герой, написан с типичната жизнерадостна усмивка на един изключителен творец, спечелила му милиони почитатели по цял свят.“

Разбира се, това горе е само началото на перипетиите на Хутунен, които са едновременно забавни, тъжни и замислящи на тема стереотипи и приемането на различността. Пак има ирония и сатира към обществото, но моментната абсурдност от „Заека“ е още по-занижена. Силно подозирам, че книгата всъщност работи на доста нива и подтекстът е от значение, но ми липсват познания върху Финландия, че да коментирам повече. Отново кратка като обем, но без грам скука или протяжност, и отново го има странното и безкрайно привлекателно усещане за безвремие, което е в рязък контраст с факта, че действието е ясно разположено десет години след края на Втората световна война.

В крайна сметка, приятна, интересна и замисляща книга, прочита се бързо и ако човек е в подходящото настроение, може да открие ново любимо четиво в нея. Аз самият съм доволен от втората си среща с шантавите герои на Паасилина, но сякаш „Годината на дивия заек“ ми допадна с една идея повече.

This entry was posted in books, съвременни. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *