Марсианецът

Posted on March 23, 2016 by Филип

Заглавие: Марсианецът
Автор: Анди Уеър
Издател: самиздат 2011 / Бард 2014 български превод

Не вярвам да има някой, интересуващ се от sci-fi жанра, който да не е поне чувал за „Марсианецът“. Останалият свят пък най-вероятно е чул за нея покрай екранизацията от миналата година (която аз лично поне до този момент пропускам). Важното е, че книгата нашумя достатъчно, за да не се нуждае от кой знае какви въведения.

Покрай нашумяването май и сюжетът е сравнително познат, но все пак накратко – Марк Уотни е част от екипажа на третата пилотирана експедиция до Марс. Покрай силна пясъчна буря и злощастно стечение на обстоятелствата, Марк се оказва изоставен на Марс, без колегите му от екипажа да знаят, че е оцелял. Сега му предстои да оцелее в крайно негостоприемна обстановка на чужда планета и по някакъв начин да се свърже със Земята, за да го приберат обратно – ако успее. Само че Уотни е твърдо решен да успее, и със сигурност манталитетът му не е на пораженец. Последното е твърде меко казано.

Нужно е да направя едно уточнение – аз лично четох първоначалната версия на английски, тази, която Анди Уеър списвал на блога си и която после пуснал като самиздат през Гугъл (мерси за файла, Крис!). Както се оказа, поне според преводното издание на „Бард“, официално публикуваната версия е доста смекчена като изказ и като добавена политкоректност (то и в първата версия има доста, в редактираната е още повече), като най-яркият пример са липсващите в нея няколко финални страници. От това решение на места книгата губи, другаде – не. Всъщност като литература далеч не е на високо ниво, даже е по-скоро средна хубост с тенденции надолу. Блести обаче на друго ниво – откъм техническа достоверност и реализъм, поне до колкото аз мога да преценя, това е една от най-изпипаните и технологично адекватни книги, на които съм попадал изобщо. До колкото разбирам, по-разбиращите от мен са на същото мнение. И точно от тази гледна точка, привидно досадните за някои детайлни описания на сметки, процеси и как точно се прави това или онова всъщност са много нужни за цялостното въздействие на книгата. Инак просто не би се получило четивото, което е.

Другото, което масово се сочи за плюс, е чешитският характер на Марк Уотни. Меко казано чешитски, всъщност – образът има силно изразено чувство за хумор, саркастично мислене, пиперлив език и хич не си поплюва в изказа и ако се наложи, соленето. В редактираната версия това, уви, е занижено доста, но в тази, която аз четох, Уотни е в целия си пиперлив блясък. На мен в някои случаи това ми дойде в повече, но го отдавам на цялостното не особено високо литературно ниво. Покрай факта, че фокусът е основно върху Уотни, Уеър не си е дал много зор с останалите персонажи, но не мога да пропусна да отбележа чуденето си от доста вулгарния език на шефката на ПР отдела на НАСА. Споменавайки други персонажи – Уотни води основното повествование като аудио дневник, но в някои случаи текстът минава в трето лице, а като се прехвърли действието на Земята или в кораба, е изцяло в трето. Говорейки за НАСА, явно в недалечното бъдеще там нямат проблеми нито с финансиране, нито с мозъци, стига да не ги притискат – видя се като работиха под напрежение как се издъниха и добре, че бяха китайците с тяхната си космическа програма да ударят едно рамо. Изненадващо обаче, за други космически програми не стана дума изобщо. Ако приемем, че руската е в трагично състояние до роля само на превозвач (което Сергей Лукяненко явно беше предвидил в някаква степен още 1997ма в „Студени играчки са звездите“, но го приписа и на останалото човечество), то нищо не се чу за индийска или такава на ЕС. Аз поне се учудих от което, но може и да се дължи на лично моя неосведоменост.

Иначе мнението, че „Марсианецът“ е нещо като Робинзон Крузо на Марс в 21ви век е доста добро попадение и доста точно. Аз лично, от първия момент, в който чух за книгата безкрайно се учудих как аджеба би станал тоя номер с оцеляването, но се оказа, че онзи анонс е бил спестил факта, че експедицията на Марк Уотни не е първата пилотирана, а и редом с това основната стъпка към успешна експедиция всъщност е адски проста и адски логична – всичко извън хората е изпратено там предварително. Което само добавя към гореспоменатата изпипаност. Чух коментари, че Анди Уеър бил коментирал как в някои ситуации си е позволил художествени измислици, но не съм способен да определя къде. Което говори и за собствената ми неосведоменост, и за добрата подготовка на Уеър. Която реално се свежда до „nerd пише книга за fellow nerd-ове“ и това не е лошо. Но някак ми се ще следващият път да вложи малко повече усилия в литературната част. Сега обвиненията, че „Марсианецът“ е повече технически наръчник, от колкото книга, имат основание. А и не мога да кажа, че изцяло ми допадна цветистият изказ – ясно ми е, че повечето хора в неформална обстановка говорят точно така (аз също, разбира се, няма смисъл да се правя на по-католик от папата), но някак не ме ентусиазира перспективата да го виждам и в книгите. Но това е изцяло субективно мнение, което не ангажира никого.

Неоспоримо е обаче, че „Марсианецът“ е от категорията научна фантастика, където „научна“ си тежи на мястото. Дано отново да събуди интерес към космическите изследвания в частност към полети до Марс и сред по-масовата публика, просто защото е необходимо. Личното ми убеждение е, че човечеството в този си вид просто трябва да се разсели в космоса, ако иска да оцелее.

Posted in books, sci-fi | 4 Comments

The Inheritance of Rome: Illuminating the Dark Ages, 400-1000

Posted on March 10, 2016 by Филип

Заглавие: The Inheritance of Rome: Illuminating the Dark Ages, 400-1000
Автор: Chris Wickham
Издател: Allen Lane/Penguin

Ето една книга, чието четене наистина се проточи – по груби сметки, близо три месеца. Не че през това време нямаше и други четива, резултатите от някои от които вече присъстват тук, други няма да се появят изобщо („Трънски разкази“ например), а за трети ми е адски трудно да напиша каквото и да било (в последната категория влизат „Към себе си“ – уникалните полеви размишления на император Марк Аврелий, отварящи прозорец хем към мисленето на един от най-известните римски императори, хем към стоическата философия, постулатите на която може и да не ми импонират изцяло на разбиранията, но са достатъчно валидни и днес; също и „Юлий Цезар“ на Шекспир, която пък до голяма степен е изградила съвременната представа за събитията около смъртта на Цезар и формирането на втория Триумвират, а да не споменаваме редица запомнящи се цитати, кулминиращи с фамозната реч на Марк Антоний на погребението на Цезар). През цялото това време четенето на “The Inheritance of Rome” се влачеше, като цяло бавно. Но накрая по-скоро си заслужаваше времето.

Заглавието иначе е достатъчно красноречиво каква е тематиката – проследява се какво е влиянието на римската цивилизация след края на Западната Римска империя докъм 1000та година, тоест ранното Средновековие. Всъщност и край е условно понятие, а пък причините за него са представени като далеч от предвещаващи неизбежен крах. По-скоро начинът, по който е реагирано спрямо някои събития е водещата причина за разпада, както и някои съвсем целенасочени действия от военно и териториално естество. Основните аргументи се представят на базата на свидетелства за социални промени, икономически фактори – данъци, търговия и търговски връзки, производство и разпространение, оземляване – а не толкова на базата на войни и битки, при все, че милитаризацията на обществото и в частност елитите в даден момент е фактор навсякъде. Иначе обхватът разбира се е основно в земите, били някога под римска власт, но се излиза и навън, например когато трябва да се обхванат ролите на Персия и ислямския халифат, зародил се извън границите на империята, но завладял голяма част от бившите й територии, както и съвременна Германия и централна Европа, бидейки част от империята на Каролингите. Всички аргументи са представени на базата на свидетелства, и документални от оцелели документи, и археологически, понякога и косвени, с дежурната доза несигурност, която бива подчертавана навсякъде, където е налично. Посочват се също така и редица прилики и разлики между различните общества в следримския запад, както и промените в Източната империя, и се прави опит да се проследят причините за въпросните разлики и промени – до колкото е възможно. След прочита на тази книга категорично си затвърждавам мнението, че Тъмните векове далеч не са били толкова тъмни.

Финалната година, около която привършва прегледа, също е обозначена като условна – на някои места напълно покрива критериите да се постави граница там, на други е изцяло далеч от тях. На пръв поглед тезата, че „наследството“ на Рим се изчерпва окончателно с поява на феодализма е странна – всъщност и феодализмът не е пълнокръвен навсякъде и не настъпна по едно и също време – но е достатъчно добре аргументирана, за да се вземе на сериозно. Споменавате на българите, очаквано, е в контекста на Византия, но това е очаквано, както и причисляването ни към турските племена, но и това е очаквано в някаква степен.

Имам спомен, че препоръчах „The Inheritance of Rome“ на поне трима души, и бих я е препоръчал практически на всеки заинтересован от периода. Освен, че беше интересна, макар и тромава за четене, поне на мен ми запълни макар и бегло редица бели петна за периода, особено например в Испания. Определено препоръчителна книга, включително и за някои геймъри. Така чудесно се връзва с Total War: Attila и мини кампанията за Карл Велики 🙂

Posted in books, history, античност, Древен Рим, средновековие | 1 Comment

Случаят с бунището за токсична магия

Posted on January 22, 2016 by Филип

Заглавие: Случаят с бунището за токсична магия
Автор: Хари Търтълдав
Издател: Лира Принт 2003

На запад името на Хари Търтълдав е доста популярно и се свързва освен с произведения в сферата на фантастиката и фентъзито, но и със значителна продуктивност в жанра алтенативна история. В България обаче не знам да е издавано друго освен „Случаят с бунището за токсична магия“, и ако съдя само по него, има и защо да е така.

„Случаят…“ се развива в свят, почти едно към едно с нашия, само дето вместо технология се задвижва от магия. Т.е. вместо софтуер има магуер, телефоните работят с духчета в слушалките, металотърсачите и те, вместо генно инженерство има джинно инженерство, а остатъците от магическите ритуали се изхвърлят на специално обозначени бунища. Освен това и немалко божества и митични и легендарни създания имат преки проявления в света, а други се опитват да се върнат обратно, като концепцията за вярата в тях адски напомня на „Малки богове“ на Пратчет. Извън това обаче начинът на живот е 1:1 с нашия, с бюрокрацията, задръстванията, замърсяванията и политическата ситуация. А също и привидните дребни проблеми, които отприщват лавини, какъвто е и главният сюжет. А именно – Дейвид Фишър, служител (бюрократ, както сам подчертава, действието е от първо лице, с в този случая уви!) на Агенцията за Природно Усъвършенстване в Лос Анджелис, получава неочаквано и твърде рано сутринта, за да е нормално, възложение да провери слуховете за теч от намиращото се в района му бунище за токсични магически отпадъци. Естествено, слуховете са истина, а въпросното изтичане е предвестник на доста по-лоши неща, свързани с деца, родени без души в близост, няколко тежки инцидента, пожари, следи от магически заместители, дето не са точно заместители, а за капак и признаци, че древно ацтекско божество с афинитет към човешки жертвоприношения се опитва да се върна в света и да я подкара както си знае.

Имам спомен, че и преди съм се сблъсквал с подобна, принципно интересна идея, тоест как би изглеждал съвременния свят, ако технологиите бяха заменени от магия, но не и къде конкретно. До колко идеята е успешно реализирана тук е спорно – от една страна божествата и митичните твари и връзката им със света бяха добре направени. От друга, конкретните технологии бяха буквално заменени от магия, едно към едно, и на моменти разликата се губи (много бих искал да видя как се ползва предпазен колан в летящо килимче, например). Същото важи и за изобилстващите паралели с реални събития, включително ВСВ, пардон, втората магическа война – директно взети и „с една боя отгоре“ вплетени тук. Все си мисля, че можеше и по-добре да стане.

По-големият проблем за мен е прекалената кинематографичност. „Случаят…“ е една силно кинематографична книга, до степен да прилича по-скоро на новелизация на криминален филм, отколкото на самостоятелна книга. Като добавим към това скучният и банален главен герой, чийто вътрешен монолог ми беше по-скоро безинтересен, нещата вече хич не изглеждат розови. Освен това имаме като цяло непривлекателни персонажи освен главния, някои са само щриховани, а други са буквано излезли от филм с все клишетата си. Не го харесвам този прийом, сори. За капак на всичко, книгата е по-скоро скучна, от колкото смешна, а смешните моменти не са и чак толкова много. Въобще, разочароващо преживяване, въпреки не особено високите очаквания. Жалко.

Posted in books, fantasy, mystery, хумор | 2 Comments