На Изток от Запада

Заглавие: На Изток от Запада
Автор: Мирослав Пенков
Издател: Сиела 2014

Така ми се искаше да завърша 2015та с хубаво и радващо четиво, но сякаш се провалих в избора. Явно изобилните хвалебствия, които обсипват „На Изток от Запада“ ми създадоха грешни очаквания, или пък текстовете просто не са моето четиво, или пък не случих на подходящото настроение за тях. Във всеки случай, с „На Изток от Запада“ не си допаднахме.

Иначе това отново е сборник с разкази, независими един от друг и с отделни истории, повечето от които написани в съвършено различна стилистика и по начин, който по никакъв начин не подсказва, че са дело на един и същ човек. Не мога да отрека таланта на Мирослав Пенков, не е и редно, но някак бих се радвал да си беше избрал по-различни теми и завършеци…

Историите са общо осем, почти всички с действие от първо лице. Откриващата, „Македониja“, влиза в главата на 70 годишен старец, грижещ се за претърпялата си два инсулта съпруга в старчески дом и редом с това ревнуващ я от мъртъв от близо 70 години неин бивш обожател, комита в Македония. Едноименният „На изток от Запада“ пък ни среща с едно разделено от река българско село, чиято западна половина вече е в Сърбия, но въпреки това хората се помнят и знаят, че са роднини, нищо че се срещат само веднъж на пет години. А за някои от тях, роднинството е и нещо повече, включително и за главният герой и братовчедка му от сръбска страна. „Как купихме Ленин“ май е разказът, който най-много ми допадна, в който купуването от eBay на тялото на Ленин (истинско или не) е по-скоро кулминация на пътя на сближаване между един внук и дядо му, активен борец комунист, които въпреки привидно непреодолимите различия помежду им са си по-близки, от колкото са склонни да си признаят. Освен това има и тема за размисъл на тема идеал и следването му. „Писмото“ се занимава с няколко теми накуп – изоставени деца, детски домове, роднинство, емигранти – но на мен ми дойде малко разфокусиран и неясен. „Снимка с Юки“ явно има автобиографичен елемент – сватбата между българин и японка (което впрочем е нещо, което съм виждал лично) – но сякаш нещо се губи в повествованието или ми убягна, не знам. Във всеки случай, не успя да ме грабне. „Крадци на кръстове“ пък откровено не ми хареса. Имам спомени от събитията януари 1997ма и твърдо съм на мнение, че далеч не всички петнадесетгодишни от тогава са подобни на описаните в текста. „Нощният хоризонт“ е разказ за отдаден майстор гайдар и дъщеря му, която той обучава за свой наследник, като в хода засяга Възродителният процес, на който семейството и не само са жертви (става въпрос за български турци), като предаването „Нощен хоризонт“ по БНР е стимул на дъщерята. „Девширме“ е откровено потискаща история за семейство емигранти в Щатите, разделило се там и за един несполучил баща, виждащ дъщеря си само два пъти годишно и при един от тези случаи разказващ й история от турско време. Не ми допадна и поне на мен, както казах, ми подейства потискащо.

Улавях се, че искам да харесам разказите в „На Изток от Запада“, но в повечето случаи така и не се получи. Донякъде съжалявам за което, но темите, драматизма и негативното вътре ми дойдоха в повече. А може би точно в този момент не съм бил на тази вълна, не знам. Някой ден ще проверя пак. Но със сигурност през 2016та ще се постарая да си подбирам още по-добре четивата, без да се влияя от ревюта и хвалби, и определено ще се постарая да не се тормозя да дочитам текстове, които не ми допадат.

This entry was posted in books, Български, разкази. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *