Левиатан се пробужда

Заглавие: Левиатан се пробужда
Автор: Джеймс С. А. Кори
Издател: Бард 2012

Давам си сметка, че явно разочарованието с Питър Хамилтън навремето явно е било по-голямо, от колкото си мислех, защото от тогава насам не бях похващал нищо от жанра space opera. Затова и спонтанното решение да се заема с друга сравнително нова поредица, а именно „Експанзията“ и първата книга от нея „Левиатан се пробужда“ изненада и мен, но за щастие приятно. Включително и защото вдигна шансовете да изгледам и сериала по поредицата.

Джеймс С. А. Кори е псевдоним, макар че който се е интересувал, знае. Зад него стоят Даниел Абрахам и Тай Франк, двама от кръжеца около Джордж Мартин, което донякъде обяснява бързият пробив на серията. Другата причина е, че все пак поне първата книга е интригуващо написана, и мегдан за продължения от смисления тип има. Историята умишлено е ситуирана в период, в който човечеството е заселило част от космоса, но звездите още са далеч. Тоест експанзията от заглавието се заключва в Слънчевата система, и не цялата, а освен това не върви гладко и е пълно с търкания и противоречия. Земята и Марс са две от страните в тлеещия конфликт, а третата е Пояса – нещо като обединение на населените спътници и астероиди около Юпитер, Сатурн и Уран. Противолечията са от години и само се търси някой, който да подпали фитила на конфликта. Въпросният някой не закъснява да се появи в лицето на Джеймс Холдън, първи офицер на ледения влекач „Кентърбъри“, който заедно с още трима от екипажа става свидетел на разрушаването на кораба от неизвестен източник, след като е отговорил на сигнал за помощ от изоставения кораб „Скопули“. На борда на „Скопули“ обаче е открит предавател, произведен на Марс, и Холдън, разгневен от случилото се с „Кентърбъри“, допуска може би погрешното решение да разгласи подозренията си в публично излъчване до цялата Слънчева система. Действие, което повтаря още някой-друг път, включително и след като прибралия ги марсиански боен кораб е разрушен при обстоятелства, подобни на тези при „Кентърбъри“, и с тези си действия предизвиква сериозна конфронтация между Пояса и Марс, а впоследствие се включва и Земята. Междувременно, на станция Церера, детектив Милър от местната полиция получава дискретна задача да издири своеволната наследничка на богата фамилия Джули Мао. От странично занимание тя прераства в обсесия, до момента, в който се оказва, че последното известно местонахождения на Джули Мао е „Скопули“. Впоследствие пътищата на Холдън и Милър се пресичат, конфликтите ескалират, а зад всичките тях прозират интересите не само на гореизброените страни, ами и на сеператистка поясна организация и безскрупулна земна корпорация, която май е докопала по спътниците нещо, предхождащо човечеството…

„Левиатан се пробужда“ ми хареса, макар че не е безкрайно оригинална или особено впечатляваща като писане. Като плюс отчитам на първо място противопоставянето между идеалиста (и същевременно доволно наивен и недалновиден) Холдън от една страна и разочарованият от живота циник Милър, притежаващ доста повече житейски опит и имащ зад гърба си развод и ред разочарования. Друг позитив е сравнително пипната атмосфера на ситуацията, в която се намира човечеството – от една страна разселило се в Слънчевата система, от друга все още ограничено до нея. Също така книгата не ми доскуча нито за миг, но определено има откъде да се реже откъм пълнеж, а някои прозрения на героите сякаш бяха прекалени. Но като цяло съм доволен, а доволно отвореният край обещава приложения, каквито вече има написани пет, от които три са преведени на български. Скоро ще стигна и до тях.

Posted in books, sci-fi, space opera | Leave a comment

Blood of Dragons

Заглавие: Blood of Dragons
Автор: Робин Хоб
Издател: Harper Collins 2013

„Blood of Dragons“ е завършекът на „Rain Wilds Chronicles“ поредицата на Робин Хоб и предвид какво представляват обичайно завършващите книги в нейните трилогии – справка „Assassin’s Quest“, „Ship of Destiny“ и „Fool’s Fate“ – очакванията ми бяха доста високи. Но, уви, не се покриха изцяло.

Историята отново продължава откъдето завърши предния път – пазителите и драконите вече са в Келсингра, Лефтрин пътува натам заедно с Малта, Рейн и новороденият им син на борда и преследван от два от новоразработените в Джамайлия устойчиви на Дъждовитата река кораби, единият от които пълен с халкидци и принудително пътуващият Хест Финбок. Междувременно Селден Вестрит е в плен на жестокия (и доволно противен и малоумен по мое мнение) владетел на Халкида, чиито делюзии, че части от драконови тела ще му възвърнат силите и младостта са в основата на всичките драми с халкидските агенти и бруталността им. Междувременно Тинтаглия, отдавна невиждана и нечувана, изведнъж се появява смъртно ранена, а единственото, което може да й помогне, е отдавна изгубената загадъчна материя Сребро, добивана в миналото в Келсингра. Всички нишки чакат развръзката си в Келсингра, а може би и в Халкида.

Тази последна част е осезаемо по-интересна от първите три, но все пак издиша, съпоставена с предните завършеци. Най-големият проблем, поне за мен, е озадачаващият факт, че типичното за Хоб детайлно изпипване на героите си е взело почивка този път. Някои не приличат на себе си от предните части. Освен това Алис Финбок е пратена в миманса, Лефтрин и той, а Тимара отново и за пореден път дразни неистово. То бива тийн драми и увъртане, ама нейното дойде много. Друг един от пазителите, Рапскал, пък е от категорията хора, които са ми безкрайно противни. То не че това не се усещаше още от втората насам, но в последните две книги направо избуя като впечатление. Освен това развръзката в Халкида беше кратка и разочароваща, и финалът като цяло беше приключен набързо и с много отворени краища, начело с Касарикските търговци и корупцията в Съвета там.

За щастие, има и добри новини. Историята дърпа значително в сравнение с предните книги, появяват се още персонажи от „Сага за живите кораби“ и вече си личи, че е точно нейно продължение. Има немалко интересни разкрития за света, драконите, Елдерлингите и Келсингра, които затвърждават усещането, че някога това е бил доста интересен и много по-магически свят, пълен със загадки. Уви, нямаше отдавнашна свръх-развита sci-fi тип цивилизация, но това си беше през цялото време моя си илюзия. Освен това, досега не споменах, но и през четирите книги преди всяка глава върви в курсив отделна сюжетна нишка, със съвсем различни герои – а именно, пазителите на птиците в Бинград, Трехог и Касарик. Сюжетът с кореспонденцията между тях е интересна, допълваща към основния сюжет, а също и доста забавна. Ким, Касарикският пазител на птиците е абсолютно отвратителен типаж и начинът, по който завърши историята му, е чудесен. Въобще, отношението на Хоб към самозабравили се пришълци upstart-и, които не уважават традициите на мястото, което ги е приело и дало шанс е абсолютно похвално.

И все пак, има твърде много оставащи въпроси без отговор – като например защо и кому всъщност е нужно да се връщат в света себични и арогантни гадини като драконите, след като веднъж са изчезнали? После, аз поне не разбрах как аджеба връзката с драконите и причинените от тях промени в хората всъщност са облагодетелстващи за последните и за човечеството като цяло? И най-вече, най-голямата загадка, каква е връзката с Умението и Осезанието от сериите с Фиц и защо на юг от Шестте Херцогства няма техни проявления? Въобще цялата финална книга оставя усещане за завършена набързо. Явно новата поредица „Фиц и Шута“ ще носи множество отговори, с оглед на факта, че Фиц в един момент се озовава в Келсингра… Особено ако, както подозирам от заглавието на третата книга („Assassin’s Fate“), очакваща се да излезе догодина, тя вземе, че се окаже последна за Фиц.

П.С. Текстовете за „City of Dragons“ и „Blood of Dragons“, въпреки, че ги пускат заедно днес, са писани на парче през последните две седмици. Това, че ги пускам накуп, е просто стечение на обстоятелствата.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

City of Dragons

Заглавие: City of Dragons
Автор: Робин Хоб
Издател: Harper Collins 2012

Преди време бях мернал коментар в The Wertzone, че „Rain Wilds Chronicles“ серията всъщност е трябвало да бъде две книги, но се разрастнала с писането. Подозирам, че ако случаят наистина е такъв, то разделението явно е трябвало да бъде между предната, „Dragon Heaven“ и третата част „City of Dragons“, обект на настоящето писание, и втора поредна междинна част от поредицата.

Историята продължава директно откъдето свърши предната – градът Келсингра е открит и достигнат, но продължава да е недостъпен от другата страна на река, прекалено пълноводна и буйна, за да бъде прекосена с кораб. Единственият начин е по въздух, но само един от драконите е способен да лети, и придвижването с него е бавно и не винаги приятно или комфортно за останалите пазители. Цялата история в Келсингра се върти около опитите хем да се научат драконите да летят, хем да се достигне и изучи самият град. Същевременно загатнатите в първата част стремежи на халкидците да се доберат до драконови части – кръв, кожа, органи – тук добиват ново развитие и се заплитат събития и в Бинград, и в Трехог и Касарик покрай Дъждовитата река, в които са замесени някои персонажи от първата част, както и Малта и Рейн от „Сагата за живите кораби“.

Както споменах и по-горе, това е втора поредна средна част, при това с изцяло отворен завършек, оставен да се реши във финалната книга. Освен това книгата страда от същите недостатъци като „Dragon Heaven“, но поне историята стана по-интересна, а Келсингра е достатъчно интригуващо и загадъчно място. Продължавам да си мисля, че цялата история около Келсингра, драконите и Праотците (the Elderlings) накрая ще се окажат някогашна високотехнологична цивилизация на ниво по-напреднало от настоящето.

Въобще, по-добре от предната, но пак има какво да се желае, а и твърде много е оставено за последната част. И дано, ама наистина дано, на халкидците – цялостно представяни в досегашните книги на Робин Хоб като най-неприятните и противни обитатели в тоя свят – да вземе да им се случи някоя случка, дето да ги кротне. Както и на някои хора в Касарик.

Posted in books, fantasy | Leave a comment