Тайните на Черния капитан

Posted on January 12, 2020 by Филип

Заглавие: Тайните на Черния капитан
Автор: Крис Удинг
Издател: Артлайн 2013

Като се замисля, че изминаха близо седем години, от както прочетох „Водопади на Възмездието“, първата книга от „Историите за Кети Джей“, направо ми става лошо как отлетя това време. Нямам обяснение защо не продължих веднага с издадената сравнително скоро втора част – обект на настоящото писание – но може би се оказва за добро. Когато в края на миналата година най-после се появи на български последната четвърта част, „Асо Черепи“, беше ясно, че моментът за наваксване е дошъл. И след един бърз опреснителен препрочит на „Водопади на Възмездието“, дойде време и за втората част, „Тайните на Черния капитан“.

Историята продължава една година след събитията от първата книга, като екипажът на капитан Дариан Фрей не е прокопсал особено през това време. Вярно, вече не са преследвани от всички и обвиненията са свалени, но откъм финансова гледна точка положението е трагично – корабът има крещяща нужда от ремонт, а пари за нови части няма. Затова, когато след поредния провал изскача изненадващото предложение на капитан Грист, свързано с очаквани големи богатства, Фрей отново не слуша здравия разум и приема. Обаче това, което се очаква да е експедиция на уж необитаем остров с катастрофирал въздушен кораб на отдавна изчезнала цивилизация, естествено излиза нещо съвсем различно. На кораба няма съкровища, а нещо съвсем друго, мотивите на Грист въобще не са търсене на съкровища, а се оказват замесени и много повече страни. От там нататък е познато – гонитби, инфилтрации, няколко кражби, нелоялни информатори, въздушни битки. Особено последната е доволно мащабна.

„Тайните на Черния капитан“ е добро продължение на „Водопади на Възмездието“, със залози от различно естество, но далеч не по-малко действие и приключения. Балансът действия-описания е приличен, темпото също, чете се бързо и лесно (и в някои отношения също толкова лесно се и забравя, но това са подробности). Големият плюс е, че този път и персонажите търпят развитие (с изключение на Фрей, при когото все повече негативи изпъкват), картите все по-често биват сваляни на масата и седмината от екипажа научават все повече един за друг и се сближават. Големият недостатък, поне за мен, е очертаващият се финален злодей за поредицата, който искрено се надявам да не бъде, но най-вероятно ще се случи точно това. Не мога да опиша колко ми е омръзнало точно това клише, което се очертава, но засега ще спра до тук, защото все още тая надежда да не се случи, което би било чудесно. Извън това, „Тайните на Черния капитан“ е добро четиво, с прилична доза стиймпънк и също толкова прилична свръхестественост. Продължавам към трета част.

Posted in books, sci-fi, steampunk | Leave a comment

Юлиан

Posted on January 5, 2020 by Филип

Заглавие: Юлиан
Автор: Гор Видал
Издател: Издателство на ОФ 1981

Да, наясно съм, че не съвсем доброволната почивка, която си дадох в писането, се проточи повече от очакваното. Безспорен факт, уви, но това е положението, имаше си причини, на които не им е мястото тук. Към края на годината, в един вече малко по-спокоен период, реших отново да си угодя и да препрочета нещо, не припомняно от отдавна, и „Юлиан“ много добре си пасна с нуждите ми. Освен, че е един от най-добрите исторически романи, които съм чел някога, темите и действието, развиващо се в Късната античност носят много допълнителна привлекателност. Особено Късната античност, към която вече имам афинитет, пристрастия и даже ангажименти под повече от една форма.

Животът на Флавий Клавдий Юлиан, последният езически император на обединена Римска империя, е доволно интересен, независимо от краткото му управление. Настоящата книга ее точно биография на живота му, предадена през три гледни точки – неговата собствена, под формата на лично продиктувани от него спомени, и тези на Приск, атински философ, спасил записките на Юлиан след смъртта му, и ораторът Либаний от Антиохия, който пък ги подготвя за издаване. Благодарение на тези три гледни точки получаваме прекрасна картина на живота от средата на четвърти век – време на преход и все по-засилено навлизане на християнството и изместване на старите култове. Именно това е и фокусът на романа – промяната, отиващата си култура на античността и идващата нова. А акцентът е върху вярванията и религиите и конфликтът между тях – залязващото езичество и изгряващото християнство, като освен никейското кредо, това, което е в основата на християнството днес, се засяга и доминиращото за немалък период арианство. Иначе има още митраизъм, мистерии, слънчеви култове, конфликти… Включително и социални, семейни, и естествено, военни. Но последните не са акцентирани, например битката при Аргенторатум, голямата победа на Юлиан, е ловко изманеврирана под претекст, че е описана другаде. Има редица случки и личности от периода, описано е и последното документирано пророчество в Делфи. Финалът, логично, е в Персия, или поне този на Юлиан. Истинският финал е усещането за обреченост на Либаний. Но за какво става дума, ще разберете от самата книга.

Като малък, когато за първи път се опитах да чета „Юлиан“, нищо не разбрах. Основната причина за това беше, разбира се, незнанието ми, а това, че трите части на романа носят имена съответно „Детство“, „Цезар“ и „Август“, също ме беше объркало. Но тогава не знаех за Тетрархията на Диоклециан. Години по-късно, когато вече бях по-наясно, книгата буквално ме отвя. Новият прочит тези дни само затвърди доброто мнение. Е, може би Гор Видал леко е прекалил с личното си отношение към християнството, вложено и в трите гласа, но някак си резултатът, поднесен като размисли на езичници, всъщност се е получил отличен. Дали е откриваема в наши дни книгата не знам – аз си имам старото издание от 1981ва, но новото от преди десетина години може би още е налично.

Posted in books, history novel | Leave a comment

The End of the Story

Posted on September 16, 2019 by Филип
  • Заглавие: The End of the Story
  • Автор: Clark Ashton Smith
  • Издател: Night Shade Books, 2006

Един от основните проблеми на родното книгоиздаване, освен ограниченият пазар, е и незавидното изоставане и пропускането на цели периоди от развитието на жанровата литература от останалия свят. Подходът към това изоставане е различен – понякога чудото се случва и някои основополагащи автори се появяват на български, но в други, и повече случаи, създаващите жанрове автори се пропускат за сметка на актуалните такива. В следствие на второто, немалко създатели на жанрове остават непреведени. Докато по една или друга причина например Хауърд Лъвкрафт и Робърт Хауърд са преведени и познати, други от съвременниците им не са, като за мен най-тъжната липса е Кларк Аштън Смит, съвременник и кореспондент и на двамата гореспоменати. От доста време ми се върти идеята да се запозная с творчеството, и сега, след прочита на „The End of the Story“, стигам до горния извод.

„The End of the Story“ е сборник, първи от общо пет, събиращ кратката проза на Кларк Аштън Смит, в нещо като хронологичен ред и с обстойни коментари и библиографски бележки. Общото име на поредицата е „The Collected Fantasies of Clark Ashton Smith“ е всъщност употребата на фантазии е доста точна. Защото Смит е невероятен автор, с уникални за времето си идеи и с уникално жанрово разнообразие. Сред разказите има и хорър, и фентъзи, и sci-fi в най-разнообразни форми. Последното определено ме изненада, защото откровено казано не го очаквах, обаче има ранна фантастика от поне няколко вида – и изследване на космоса („Marooned in Andromeda“, „The Monster of the Prophecy“), и извънземно нашествие в духа на Хърбърт Уелс („The Metamorphosis of the World“), и нещо като паралелни вселени („A Murder in the Fourth Dimension“, „The Uncharted Isle“). В основата обаче са разкази, наподобяващи хорър и фентъзи, начело с „The Abominations of Yondo“, чиято картинност ме кара да се чудя колко ли неща е вдъхновило. Тук има и наченки на почти всички бъдещи „цикли“ на Смит – Хиперборейският с „The Tale of Satampra Zeiros“, Xiccarph със “Sadastor” и „The Monster of the Prophecy“, Посейдония с „The Last Incantation“, Лемурия с „The Uncharted Isle“, Авероан с едноименния „The End of the Story“… Има и готически истории, Macabre такива, някои, в които си личи как се е отразявало приятелството с Лъвкрафт.

Силно доволен съм и ще продължа и с останалите пет сборника. Вярно, на места стилът си личи, че е по-стар, но това не е кой знае каква беля. Жалко само, че издаване на български така и не се очаква.

Posted in books, fantasy, Horror, sci-fi, разкази | Leave a comment