Ужас под пирамидите

Заглавие: Ужас под пирамидите
Автор(и): Хауърд Лъвкрафт, Уилям Хоуп Ходжсън, Шарлот Гилман
Издател: Изток-Запад 2019

Не мога да не се възхитя на Изток-Запад за последователността, с която запълват празнините хем в историята на литературата на ужаса, хем в издаването на творчеството на Хауърд Лъвкрафт. Настоящото томче с много приятно оформление и твърди корици предлага още две от неиздаваните досега творби на Лъвкрафт, както и още две на познатият ни от „Бащите на ужаса“ Уилям Хоуп Ходжсън и една на новото поне за мен име Шарлот Гилман, и двамата сочени за вдъхновение на Лъвкрафт.

1. Х. Ф. Лъвкрафт и Хари Худини – „Под пирамидите (Затворен с фараоните)“ – откриващата история е една от неиздаваните такива на Лъвкрафт, писана по време на изненадващото за мен краткотрайно сътрудничество между него и Хари Худини, с главен герой последният в доволно приличащ на мистификация сюжет. Целта, разбира се, е била реклама на Худини и приходи за Лъвкрафт, но не стига далеч поради ненавременната смърт на фокусника. Самият разказ като структура и развитие на действието е типичен Лъвкрафт, обаче без чудовища от Космоса, но с подобно развитие.

2. Х. Ф. Лъвкрафт и Хенри С. Уайтхед – „Капанът“ – още едно сътрудничество, от по-безличните. Въпросният капан е огледало, създадено два века по-рано с помощта на забранени методи. Е, всичко си има цака с правилният подход.

3. Уилям Х. Ходжсън – „Елои, Елои, лама савахтани“ – история за маниакални убеждения и доказването им. И за не съвсем неочакваните резултати от доказването. Историята някак си ми напомни с идеята си за изследване на Страстите Христови на „Ето човека“ на Майкъл Муркок.

4. Уилям Х. Ходжсън – „Свирукащата стая“ – оказа се, че съм от малкото, които не са чели тази история преди, а тя се води нещо като класическа вече. И е била превеждана е преди. Освен това е част от по-голям цикъл за окултния детектив Томас Карнаки, която бих прочел с удоволствие. Самият текст е класическа история за призраци, минали проклятия и развалянето им.

5. Шарлот П. Гилман – „Жълтите тапети“ – странна история, която не съм сигурен до колко я чатнах. Пореден текст с нещо като unreliable narrator, доста психарски, но определено не особено страшен. Занимава се с психически състояния и може би описва постепенно обсесивно полудяване, но не съм 100% убеден.

Като цяло, приятен сборник, който окончателно ме оставя с убеждението, че ще е добре да се запозная още повече с творчеството на Уилям Хоуп Ходжсън. „Свирукащата стая“ беше произведението, което най-много ми допадна.

Posted in books, Horror, old school, Готически | Leave a comment

Асо Черепи

Заглавие: Асо Черепи
Автор: Крис Удинг
Издател: Артлайн 2019

На фона на количеството многологии, течащи с години и не рядко дълбаещи в скука и изчерпване, решението на Крис Удинг да сложи край на „Историите за Кети Джей“ с едва четвърта книга на пръв поглед изглежда странно. На втори обаче решението е съвсем оправдано, както и самият Удинг твърди, да спре докато още му е забавно и не се е изчерпал е съвсем логичен и оправдан ход, ако иска нивото да се запази. Е, успял е, защото и финалната „Асо Черепи“ е напълно достоен и навременен завършек. С оглед на финалната пукотевица даже може да се твърди, че завършва с гръм и трясък.

И тази последна част може да се чете самостоятелно, но сюжетът в нея е пряко следствие от случилото се в предната част. В следствие на откритията на Фрей и компания гражданската война е във вихъра си, но въпросните предпочитат да лавират, да не признават „заслугите“ си и да не заемат страна. Само че в конфликт като този няма как да не заемеш страна, въпросът е да избереш правилната и Фрей ще стигне до този извод по доста болезнен начин.

Този път усещането за провлаченост го няма, за щастие. Действието е постоянно, на няколко различни места и с неколкократни смени на страни, поне на пръв поглед. Чете се изненадващо бързо, на фона на обема, и не доскучава изобщо. Хепиендът също ми хареса, изненадващо. Що се отнася до не съвсем приятното ми впечатление от Фрей в предните две книги, не мога да се отърва от усещането, че Удинг е искал да си поиграе на не съвсем пораснал тийнейджър с него и сякаш е вложил доста от себе с в образа му – или поне това, което е искал да бъде, преди да израстне. Да, Фрей също израства в някаква степен, останалите от екипажа му, също. Но преди това привидния непукизъм, сарказма и черния хумор преобладават. И да, наистина главните лоши се оказаха точно тези, които са очакваше, Будителите – за съжаление, защото наистина мотивът за злата, покварена и двулична църква вече се е изтъркал доволно. Добре поне, че го има намекът как са били фалшиви поначало, измествайки предишните. И все пак екшънът си го биваше, тайното оръжие – също. Начинът, по който са представени като неприятни „самитата“, също ми хареса във всичките моменти, в които се появяваха.

В крайна сметка съм по-скоро доволен от „Асо Черепи“ и от „Историите за Кети Джей“ като цяло. Определено не е най-оригиналното нещо на света – след пет изгледани епизода от „Файърфлай“ вече е твърде очевидно откъде се е вдъхновявал Удинг – но това не пречи да е забавно и за щастие с достатъчно индивидуалност. Има въздушни кораби, някакъв вид магия, древни цивилизации, които си останаха прилично загадъчни и с неизвестни, немалко чудовища, доволно количество пукотевици, гонитби и приключения. Какво повече да иска човек от една поредица, която даже знае кога точно да свърши? В наши дни и това е огромен плюс вече.

Posted in adventure, books, sci-fi, steampunk | Leave a comment

Железният чакал

Заглавие: Железният чакал
Автор: Крис Удинг
Издател: Артлайн 2015

Продължаваме с третата част от „Историите за Кети Джей“, носеща по-краткото от преди, поне на български, заглавие „Железният чакал“. Всичко, което можеше да се каже за предните две книги, важи и тук, с няколко изключения. За тях след малко.

При все, че книгите са самостоятелни истории и могат да се четат независимо, всъщност случващото се във всяка от тях надгражда предишните. Така е и тук – след събитията от „Тайните на черния капитан“ Фрей и компания вече са се сдобили с нещо като статут на знаменитости, при все, че не са забогатели особено. Отношенията на Фрей с Триника също временно са се подобрили, до степен да захванат съвместна инициатива – обир на влак, пренасящ нещо, за което много хора са склонни да дадат големи пари. Както винаги, не всичко е както изглежда – всъщност мисията е сравнително успешна, но това, което отмъкват, идва с екстри, главната от които е доста гадно проклятие, което има силата да очисти жертвата по бавен и гаден начин. Но има начин да се спре и Фрей и компания се втурват да го постигнат. За целта обаче трябва да се забъркат с подземни босове, с които са имали лоши взаимоотношения преди, да спечелят абсурдни състезания, да извършат обир на най-големия музей в столицата, да организират нещо като въстание в един от най-гадните затворнически лагери на съседния континент и какво ли още не…

„Железният чакал“ е малко или много още от същото, а именно – неспирно приключение в един свят, който хем прилича, хем е доста различен от нашия. Действието е неспирно, локациите разнообразни, а прави добро впечатление, че редица детайли от този свят, загатнати в началото или в предишни книги, се появяват в следващите книги. Това важеше и за предишната, в сила е и тук. Също така и други от персонажите получават развие – тук наред са Малвъри, Харкинс и Сайло, след като Фрей, Джес и Крейк получиха повече „екранно време“ преди (не винаги за добро в случая с Фрей, в неговия случай ситуацията остава непроменена). Дотук всичко е чудесно, което е и така, но одеве стана дума за изключения и тяхното време дойде. Това е първата книга от поредицата, която оставя усещане за разтегляне и многословие. Не че е фатално, но на места се усеща. Това, което на мен ми беше наистина неприятно, беше изгубеното усещане за стиймпънк. Удинг все повече бяга от тази естетика, но за щастие недостатъчно далече. И все пак се усеща. И да, все повече е ясно кои ще са финалните лоши и тук вече здраво дерем в клишето. Уви.

Извън няколкото недостатъка от по-горе, „Железният чакал“ е много добра следваща част и много добро приключение, заслужаващо си отделеното време. Не знам дали е проблем или не, обаче между прочита на книгата и писането на този текст най-накрая започнах с наваксването на сериала „Файърфлай“, и честно казано, приликата е очевидна от много рано. За щастие, светостроенето на Удинг е достатъчно индивидуално, за да има собствени достойнства.

Posted in adventure, books, sci-fi, steampunk | Leave a comment