История на парите

Заглавие: История на парите (от пясъчника до киберпространството)
Автор: Джак Уедърфорд
Издател: Обсидиан 2001

Той като пак не ме споходи вдъхновението за дълги писания, съвсем накратко. Заглавието на книгата мисля красноречиво описва за какво става дума, и да – това е една разходка във времето, проследяваща развитието на платежните средства в доста дълъг период, от раковините до съвременните виртуални валути. Последното разбира се не е съвсем точно, с оглед на факта, че „История на парите“ е публикувана през 1997ма за първи път, а българското издание е от 2001ва. Тоест въобще не става дума за еврото и за биткоините, например. Въпреки това обаче смятам, че книгата е полезна и несъмнено заслужава да бъде прочетена.

В стегната форма, с пестеливо задълбаване в детайли, Уедърфорд проследява възникването, укрепването и бъдещето на парите, пазара и паричната система. В три части – метални пари, хартиени и електронни – са предадени появата и изчезването, а понякога и просто западането, на различни платежни средства или различни монети и/или валути. Редом с това върви и разказ каква е връзката между парите и създаваните от тях икономически условия от една страна и провежданите политики от друга, като резултатът нерядко е точно обратното на желания. На мен лично сякаш най-много ми бяха интересни частта за обезценяването на металните пари с намаляването на съдържанието на ценните метали и теглото в различните периоди, а също до какво води прекаленото обезценяване на парите, например от твърде много отпечатани количества – а именно, инфлация, понякога стигаща до трагични нива; живяхме го 96-97ма от първите редове. Също и защо и как се налагат на места чужди валути (когато местната е нестабилна), как се появяват понякога нови, как са се оформяли валутните курсове и как са се променяли. И най-вече, промените в самата стойност на парите и зависимостта им от златото или липсата й.

Като цяло, силно полезна книга, но може би леко скучна. Не мисля, че беше написана достатъчно увлекателно, както и на моменти откровено ми тегавееше, обаче понякога това е цената на по-смислените книги. А тази определено е такава, и определено мисля, че е редно да бъде прочетена от повече хора.

Posted in books, history | Leave a comment

Лунатици

Заглавие: Лунатици
Автор: Кристофър Кларк
Издател: Ера 2015

Сигурен съм, че в първия момент точно това заглавие, само така, без никакво пояснение, би подвело читателя за точния жанр на произведението. Затова на помощ идва пълното заглавие, а именно „Лунатици: Как Европа прекрачи прага на Първата Световна Война“. Въпросното ясно показва, че става дума за наистина сериозно четиво.

Фактите са известни – тридесет и седем дни след убийството на австрийския ерцхерцог Франц-Фердинанд в Сараево Европа е във война, и то такава, каквато не си е и представяла, че ще се случи и последиците от която са видни и до ден днешен. Причините това да се случи също са обект на множество дискусии, обсъждания, анализи, каквито ще продължи да има и занапред. Както и спорът кой точно е виновен за войната. В настоящата книга Кристофър Кларк проследява в различна степен на детайлност последните години, месеци, седмици и дни преди избухването на военните действия, опирайки се на завидно количество документи и опитвайки се да погледне през позициите на практически всички замесени в това начало, като изтъква още в началото, че всъщност наличните свидетелства са даже много повече от възможното да обхване сам човек. Разбираемо акцентът пада върху Сърбия, Франция, Русия и Великобритания от една страна и върху Австро-Унгария и Германия от друга, но не са пропуснати и Япония, Османската империя и България, като за щастие подходът към нас е максимално обективен и всъщност доказващ, че ролята на България за войната далеч не е толкова голяма, колкото съм чувал да се коментира понякога у нас, че е. Тезата на Кларк е – невинни няма, някои са виновни повече, други по-малко – а както и че за беда в точно този момент е нямало и достатъчно силни и далновидни лидери. Кларк привидно е мек спрямо Германия, традиционно соченият за основен виновник, но пък редом с това изчерпателно показва колко несъстоятелна е в не малко случаи дипломацията й и как косвено това работи срещу нея. Проследяват се и възходът и паденията в отношенията между държавите, като поне за мен бяха интересни следните два детайла – как всъщност Великобритания не е била особено ентусиазирана за съюз с Русия (заради усещането как последната е заплаха за британска Индия) и в следствие на това колко нестабилна и несигурна е била в началото Антантата. А също и ролята на създаването на Албания за позициите на Сърбия към Австро-Унгария, които обаче могат да се проследят до доста по-отдавна, даже от преди анексирането на Босна и Херцеговина. Също и колебанието на Австро-Унгария за сближаване с България непосредствено след балканските войни заради опастността от проблеми с Румъния и румънското население в Трансилвания. И още завиден брой детайли, за които в момента съжалявам, че нямам навика да си водя бележки и ги забравям. Затова ще взема да спра дотук и просто ще препоръчам книгата на всички интересуващи се от периода.

И съвсем на кратко за финал, „Лунатици“ си заслужава напълно прочита, въпреки големия си обем, който въпреки това изглежда недостатъчен за прегледа на всичките фактори и събития, довели до най-големия военен конфликт до този момент. Професор Кристофър Кларк умело и увлекателно изследва всички от тях, въпреки че още в началото си признава колко са многобройни и всеобхватни и на идеологическо, и на дипломатическо, и на личностно ниво. В личностен план, за втори път след Iron Kingdom Кристофър Кларк ме впечатлява с начина, по който увлекателно и качествено предава огромни количества информация и интерпретацията й. Определено ще се радвам да прочета и други негови книги. Като добавя към всичко това и чисто личният момент, в който ме свари четенот на тази книга и как ми се отрази, мога само да съм доволен, че я има на български и я прочетох.

Posted in books, history, военна история | Leave a comment

Гонитбата на Шута

Заглавие: Гонитбата на Шута
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2016

Както вече стана дума, „Убиецът на Шута“, първа част от новата трилогия на Робин Хоб „Фиц и Шута“, беше по-скоро въведение на цялостната история. Необходимо, определено, все пак беше нужно да се установи връзката между Фиц и Пчеличка, но все пак въведение, а същинското действие започна в последните няколко глави и завърши в масивен cliffhanger. Втората книга, „Гонитбата на Шута“, започва буквално от същия този cliffhanger по отношение и на двете гледни точки, от които върви действието.

За щастие, „Гонитбата на Шута“ е много по-добра от първата книга и има много повече развитие откъм сюжет, а и откъм персонажи. Действието започва от същата нощ на Зимния празник, от която завърши предната, с нападението на Върбов Лес откъм Пчеличка, и с Фиц, прясно завел Шута обратно в Бъкип през стълба. Минава известно време, докато Фиц научи за нападението, но междувременно научава доста за премеждията на Шута и се случва едно доста фундаментално за него събитие (да кажем „Никога свърши!“ и да спрем със спойлерите, но това несъмнено е изключително емоционален и дългоочакван момент). След това обаче събитията се забързват, поне по критериите на Робин Хоб, и Фиц отново се вижда принуден да си припомни старите умения и знания, за да успее да догони и накаже похитителите на Пчеличка.

„Гонитбата на Шута“ успява да постигне и още нещо, което досега не е било и целено, но тук се случва плавно и логично – а именно, категорично да обвърже наративите от книгите за Фиц от една страна и Живите Кораби и Дъждовните равнини от друга в едно цяло. Дотук в поредиците имаше отделни референции една към друга, но след точно този завършек и преместването на действието в Келсингра връзката вече е налице и за щастие, необратима. Разкрития има немалко, например връзката между Умението и Среброто, но окончателно ще се разбере във финалната част каква е. Действието наистина се ускорява от един момент нататък, но като цяло остава по-скоро плавно, в сравнение с други поредици. Което не е непременно лошо, както е известно, силата на Робин Хоб е в персонажите и взаимодействията и връзките между тях, и най-вече колко са логични и земни въпросните. Както и колко са ни непознати всъщност въпросните персонажи – и преди се е създавало впечатление, че ги познаваме изцяло, и пак има с какво да ни изненадат. Това важи най-вече за безкрайно енигматичният Шут, който въпреки достатъчното податки и разкази за миналото му пак остава загадъчен, до ниво полът му да продължава да е неясен (но пък за първи път въпросния Шут започна да ме дразни леко, та ще видим какво ще се случи в крайна сметка). Особено след появата на Амбър от един момент нататък. А що се отнася до Фиц, и той приема няколко идентичности, една от друга по-различни, като във всяка от тях отново са видни колебанията му, както и безкрайните му терзания, този път до голяма степен оправдани. Сред другите персонажи най-вече има развитие при Сенч, макар и регресивно, с оглед на настигащите го години, а поне засега Шън не е Малта номер 2, а в един момент и тя самата е изпратена в миманса, въпреки разкритието за нея и Лант. Рапскал в Келсингра пък си е същото говедо, каквото го оставихме в “Blood of Dragons”, така че и там няма изненади.
Що се отнася до превода, не ми направи особено впечатление да има фрапантни недостатъци и в нито един момент не ме подразни от езикова гледна точка. Имаше тук таме някое несъотвествие с предишните книги, най-очевидно що се отнася до Джек/лейди Йек, но не ми развали удовоствието.

Въпреки фактът, че „Гонитбата на Шута“ все пак е средна част от трилогия, тя е осезаемо по-добра и интригуваща от първата част. Чете се бързо, което с оглед на обема е добре, и вече наистина наблюдаваме развитие откъм сюжет, както и разкриване на цялата картинка. Сега остава само “Assassin’s Fate” наистина да се окаже завършекът, който се очаква да бъде. И да се появи на български скоро, разбира се, но за това има време. Все пак излезе преди по-малко от месец в англоезичната част от света.

Posted in books, fantasy | Leave a comment