Блогът на Талиесин

Заглавие: Гонитбата на Шута
Автор: Робин Хоб
Издател: Бард 2016

Както вече стана дума, „Убиецът на Шута“, първа част от новата трилогия на Робин Хоб „Фиц и Шута“, беше по-скоро въведение на цялостната история. Необходимо, определено, все пак беше нужно да се установи връзката между Фиц и Пчеличка, но все пак въведение, а същинското действие започна в последните няколко глави и завърши в масивен cliffhanger. Втората книга, „Гонитбата на Шута“, започва буквално от същия този cliffhanger по отношение и на двете гледни точки, от които върви действието.

За щастие, „Гонитбата на Шута“ е много по-добра от първата книга и има много повече развитие откъм сюжет, а и откъм персонажи. Действието започва от същата нощ на Зимния празник, от която завърши предната, с нападението на Върбов Лес откъм Пчеличка, и с Фиц, прясно завел Шута обратно в Бъкип през стълба. Минава известно време, докато Фиц научи за нападението, но междувременно научава доста за премеждията на Шута и се случва едно доста фундаментално за него събитие (да кажем „Никога свърши!“ и да спрем със спойлерите, но това несъмнено е изключително емоционален и дългоочакван момент). След това обаче събитията се забързват, поне по критериите на Робин Хоб, и Фиц отново се вижда принуден да си припомни старите умения и знания, за да успее да догони и накаже похитителите на Пчеличка.

„Гонитбата на Шута“ успява да постигне и още нещо, което досега не е било и целено, но тук се случва плавно и логично – а именно, категорично да обвърже наративите от книгите за Фиц от една страна и Живите Кораби и Дъждовните равнини от друга в едно цяло. Дотук в поредиците имаше отделни референции една към друга, но след точно този завършек и преместването на действието в Келсингра връзката вече е налице и за щастие, необратима. Разкрития има немалко, например връзката между Умението и Среброто, но окончателно ще се разбере във финалната част каква е. Действието наистина се ускорява от един момент нататък, но като цяло остава по-скоро плавно, в сравнение с други поредици. Което не е непременно лошо, както е известно, силата на Робин Хоб е в персонажите и взаимодействията и връзките между тях, и най-вече колко са логични и земни въпросните. Както и колко са ни непознати всъщност въпросните персонажи – и преди се е създавало впечатление, че ги познаваме изцяло, и пак има с какво да ни изненадат. Това важи най-вече за безкрайно енигматичният Шут, който въпреки достатъчното податки и разкази за миналото му пак остава загадъчен, до ниво полът му да продължава да е неясен (но пък за първи път въпросния Шут започна да ме дразни леко, та ще видим какво ще се случи в крайна сметка). Особено след появата на Амбър от един момент нататък. А що се отнася до Фиц, и той приема няколко идентичности, една от друга по-различни, като във всяка от тях отново са видни колебанията му, както и безкрайните му терзания, този път до голяма степен оправдани. Сред другите персонажи най-вече има развитие при Сенч, макар и регресивно, с оглед на настигащите го години, а поне засега Шън не е Малта номер 2, а в един момент и тя самата е изпратена в миманса, въпреки разкритието за нея и Лант. Рапскал в Келсингра пък си е същото говедо, каквото го оставихме в “Blood of Dragons”, така че и там няма изненади.
Що се отнася до превода, не ми направи особено впечатление да има фрапантни недостатъци и в нито един момент не ме подразни от езикова гледна точка. Имаше тук таме някое несъотвествие с предишните книги, най-очевидно що се отнася до Джек/лейди Йек, но не ми развали удовоствието.

Въпреки фактът, че „Гонитбата на Шута“ все пак е средна част от трилогия, тя е осезаемо по-добра и интригуваща от първата част. Чете се бързо, което с оглед на обема е добре, и вече наистина наблюдаваме развитие откъм сюжет, както и разкриване на цялата картинка. Сега остава само “Assassin’s Fate” наистина да се окаже завършекът, който се очаква да бъде. И да се появи на български скоро, разбира се, но за това има време. Все пак излезе преди по-малко от месец в англоезичната част от света.