Блогът на Талиесин

Заглавие: Камъкът на смъртта
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Четвъртата част от „Разследванията на инспектор Гамаш“ най-сетне напуска Трите Бора като местопрестъпление, въпреки че за малко пак се връща там, и смело се заиграва с други две познати тропи в криминалните романи. А именно, полицай на почивка от една страна и престъпление в изолирана къща по време на буря от друга. Гамаш е в отпуск, и заедно със съпругата си посрещат годишнината от сватбата си в традиционно посещавано от тях крайезерно имение в затънтена част на Квебек, почти до границата с Щатите. Този път обаче редом с тяхното гостуване се провежда и семейна сбирка на голямо заможно семейство, целящо да почете паметта на отдавна споминалия се патриарх с издигане на негова статуя. Разбира се, нещата се объркват по време на гръмотевична буря, след която голямата дъщеря в семейството, може би най-успешният негов представител, е намерена мъртва, затисната под падналата статуя. Гамаш отново е на линия да разкрие убиеца, като за негова изненада му предстои и сблъсък с миналото и на собственото му семейство.

Романът отново беше интересен и четивен, но поне по мое мнение не успява да достигне нивото на предишния. Тънкият психологизъм отново е тук, най-вече в отношенията на семейство Фини, което се оказва дълбоко дисфункционално по редица причини, и основно дисектира влиянието на особени и тежки характери отношенията между родители и деца. Но поне според мен, дисекцията на завистта и ревността в предната книга сякаш беше по-впечатляваща. Извън това мотивът за убийството беше малко странно аргументиран, но начинът, по който е извършено, беше интересната част. До тази четвърта книга така и не можех да реша дали и до колко ми допада изключително добронамереният характер на Гамаш, но сякаш по-скоро да, особено след разкритията покрай събитията от предната книга и някои от тази. Някои от странностите на семейство Фини също ми бяха прекалени, начело с нежеланието на малката сестра да разкрие пола на детето си, но някои други определено бяха обясними. В крайна сметка, недоизказаните неща в едно семейство накрая се превръщат в проблеми… И разбира се, чревоугоднишките описания отново бяха налице. На моменти описанията на храна, похапвания и прочие ми идваха в повече.

„Камъкът на смъртта“ не е на нивото на „Жестокият месец“, но това не я прави непременно по-лоша. Отново действието е плавно, отново се чете бързо и лесно, тоест всички характеристики на досегашните книги са налице. Просто този път основните теми не са толкова успешни, колкото бяха тези в предната книга. Сега остава да дочакаме и петата част, от общо дванадесетте публикувани до този момент…

Заглавие: Жестокият месец
Автор: Луиз Пени
Издател: Софтпрес 2016

Третата книга от „Разследванията на инспектор Гамаш“ донякъде изненадващо, донякъде логично, се оказа най-добрата до момента. Поредицата определено върви във възходяща градация и тази трета книга е живото доказателство. Единствено ми е чудно как ще се задържи качеството в следващите части.

Криминалната загадка не е основното в книгата, въпреки жанра. Всъщност тя е по-скоро странна и с ограничен ефект, отново в уж идиличното, но явно криещо дълбоки незараснали рани село Трите Бора. В навечерието на Великден част от явно скучаещите жители на селото решават да си устроят спиритистки сеанс с гостуващ медиум във вече изоставеното имение Хадли над селото. Нещата разбира се се объркват, и накрая има труп – този път на една от най-обичаните и забележителни жени, истинска звезда и в миналото, и сега. Привидно умряла от страх, но според лабораторията, със силно превишено съдържание на ефедрин в кръвта. Гамаш и екипът му отново са призовани да разследват случая и да намерят виновника, но този път залогът е много по-голям – в екипа има къртица, работещ за враговете на Гамаш, които далеч не са му простили ролята, която е изиграл в случая „Арно“ навремето. И моментът за реванш изглежда е настъпил.

Случаят „Арно“ също не е основното в книгата, въпреки разкритията по него, които се случват, и въпрек факта, че някои детайли и развития още от първата книга си намират логичното място тук. Че не съм забелязал някои от тях по-рано, може би е мое недоглеждане, а може и да не са били достатъчно ясно изразени, не е толкова важно. Но най-сетне разбрах защо Арман Гамаш е толкова харесван от читателите. И понеже няколко пъти пиша вече какво не е основното в книгата, може би пък е време да споделя и какво мисля, че е. За мен най-важното нещо в „Жестокият месец“ е психологизмът, и в частност превъзходната дисекция на основната тема, а именно на завистта, ревността и предателството. Същата тази завист, която прераства в ревност, която пък води до предателство. Завистта, която никога не изчезва, колкото и да бъде потискана. Особено когато е изпитвана от човек, добър в каквото прави, способен и успешен, но когато до него постоянно има някой, още по-добър. Или по-щастлив, въпреки второто място… Вплитането на ревността и завистта в историята и по двете направления беше чудесно и определено навежда на размисъл. И вади някои спомени, които по-добре да си бяха стояли погребани. Чудесно е, че Луиз Пени акцентира на психологизма като мотиватор за престъпления.

Извън това действието все така не е особено бързо и близо една пета от книгата минава във въведение, преди да започне същинската история. Дано Луиз Пени наистина не избие цялото село, че и без това вече ми е твърде идеално това село, та да има нужда да се балансира с тъмнота у всеки. И много бих искал да знам как аджеба едно уж затънтено канадско село има такова снабдяване с храна, че такова чревоугодничество откъм екзотика. Немалко страници съдържат описания, и то детайлни, на храна. Кой знае, може би пък заради чревоугодничеството да им идват странни идеи на жителите. То не са странни обичаи, гостуващи спиритисти и уикани. Във всеки случай е място, където определено бих живял, въпреки нещастните случаи.