Сезонът на бурите

Заглавие: Сезонът на бурите
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Колибри 2017

Още помня как в началото на века за „Вещерът“ на Анджей Сапковски се говореше с открито преклонение от малцината чели го. През 2008ма „Инфодар“ започнаха да издават поредицата и на български, с което дадоха шанс и на останалите да се запознаем с мрачноватия свят на Гералт от Ривия, който с влиянията си от митовете, легендите и историята от и на Централна и Източна Европа беше, и още е като свеж вятър сред преобладаващото множество от англоамерикански фентъзи и фантастика. Междувременно, във въпросния англоезичен свят запознаването с „Вещерът“ се случваше през призмата на едноименните игри, чиято популярност освен, че катализира превода на историите от полски на английски, доведе до слух за задаващ се сериал на Нетфликс, и най-важното, стимулира Сапковски да напише нова история за Гералт от Ривия близо тринадесет години след приключването на последната. Резултатът се казва „Сезонът на бурите“ и с известно закъснение вече е налице и на български език, за огромно щастие преведена от същия човек – Васил Велчев – който преведе и предишните 8 книги.

Явно ми е липсвало точно такъв тип четиво, защото „Сезонът на бурите“ ми донесе емоции, които не очаквах, но които определено ми дойдоха добре. Освен с типичната за предните „вещери“ стегнатост и лаконичност на изказа, умерен сарказъм, неочакван хумор и още по-неочаквани прояви на хуманност, гарнирани с доволно количество меланхолия и носталгичност, които е напълно възможно само аз да усещам. Вярно, има и някои недостатъци, например срещам доста мнения, че сюжетът не е на кохерентен роман, а по-скоро на навързани истории, но въпреки моментните обърквания и не съвсем гладки въведения на герои в края цялостната картина се изяснява. Но като цяло впечатленията ми са силно положителни, а полъхът на позабравени, но приятни спомени и усещания ми беше добре дошъл.

Самата история не е нито продължение, нито чиста предистория, а самостоятелна такава, развиваща се между ретроспективните разкази в сборника „Последното желание“, но преди откриващият „Вещер“ с драмата на Фолтест и стригата, за които става дума към края. По думите на Сапковски в предговора, историята е замислена отдавна, и поне според мен си личи. В основата на всичко отново са интригите на различните групировки магьосници, които се опитват да използват Гералт за собствени цели, с променлив успех, като самият вещер хич не е очарован от подобна перспектива, но на моменти няма особен избор. Особено що се отнася до женската част от магьосническото съсловие. А като стана дума за тях, Лита Нейд, основната женска фигура тук, е спомената в разказа „Нещо повече“ от втория сборник, „Меч на съдбата“, в контекста на битката при Соден, а детайлите там са абсолютно същите като случващите се тук, което само потвърждава думите на Сапковски. Мяркат се и други познати лица, най-вече Лютичето и Йенефер, но на места, особено в интерлюдиите встрани от Гералт изскачат и още познати имена. Като стана дума за интерлюдии, две от тях, развиващи се сто и двадесет години по-късно, не мога да се отърва от усещането, че са написани като задявка със CD Projekt RED, създателите на игрите по вселената на Вещера, и изразяват мнението на Сапковски за продължението на сюжета в тях. Покрай мисията, възложена от магьосниците, научаваме и малко повече за произхода на някои чудовища, както и на самите вещерски мутации – а именно, експерименти на гениални и не дотолкова гениални магьосници, ту решени да намерят подобрение на света, ту тотално лишени от скрупули, ту просто забавляващи се. Някои от граничещите с чиста генетика експерименти са успешни и приложими, други точно обратното, и последните доста често влизат в сферата на дейност на Гералт. Но не всички чудовища са лабораторно творение, а някои от тях са в човешки облик. А това последното на моменти не е като да не създава пречки на Гералт, особено с ясната му концепция за неубиване на хора.

„Сезонът на бурите“ е чудесна нова история, която само засилва желанието ми за още истории в този свят, каквито обаче е малко вероятно да се появят. Радвам се, че я има на български вече, радвам се, че я прочетох, радвам се на емоциите и усещането, които ми донесе. Всъщност като нищо да взема да препрочета и предните книги, жена ми точно това реши да направи след като завърши „Сезонът на бурите“.

Posted in books, fantasy | Leave a comment

Алената кампания

Заглавие: Алената кампания
Автор: Браян Маклелан
Издател: MBG 2017

Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга от над 500 страници за няма 5 дни, но с втората част на „Барутния маг“ точно това се случи. Което иде да покаже, че или книгата е много добра, или ми попада в изненадващо удачен момент. Все пак, в името на привидната обективност си мисля, че е комбинация от двете.

Сюжетът на първата книга много напомняше Френската революция, а сега с втората е ред и на приликите с Наполеоновите войни. Няколко седмици след събитията от „Кръвен обет“ войната с Кез е във вихъра си. В южната част на Адро фелдмаршал Тамас подготвя комбинирана атака, предвиждаща да остави нашественическата армия между чука и наковалнята. Само че планът се проваля главоломно, когато градът, предвиден да е наковалня, е превзет от изненадваща атака, вклюваща нов тип Пазители, с което Тамас се оказва откъснат и без път назад. Единственият шанс е дълъг преход през чужда територия, постоянно преследван от вражеската конница и с надеждата да достигнат проход на север и през неутрална територия да се приберат. Междувременно Таниел се е събудил след комата, в която изпада в края на първата книга, и след като Тамас и останалите барутни магове се приемат за загинали, се оказва на първата линия на фронта с нахлуващата кезианска армия, както и в центъра на междуособиците сред останалите адрански генерали. А инспектор Адамат отново е въвлечен в събитията против волята си и изправен срещу безскрупулния лорд Ветас и още по-загадъчният му господар. А единственото, което иска, е да намери и освободи съпругата и децата си.

„Алената кампания“ е също толкова плавна за четене колкото „Кръвен обет“, като действието е даже по-забързано и в отделни линии напрегнато, но не и напрягащо. Всъщност, при все жанра си, на мен доста повече ми навяваше асоциации с книгите на Бърнард Корнуел и в частност „Шарп“ поредицата, отколкото на чисто фентъзи. Магически елемент има, разбира се, и е доста засилен, но по някакъв странно ненатрапчив начин и чудесно вписващ се в описвания свят. Въпросният впрочем съвсем определено е далеч от силно експлоатираното псевдо средновековие и определено прилича на началото на 19 век – има съществуваща индустрия, различно развити държави, зараждащи се профсъюзи. Другото много хубаво нещо от фантастичната гледна точка е, че боговете далеч не са на фокуса, който загатва анотацията. Има ги и участват, но далеч не са в центъра на всичко, а и загатването, че по-скоро са свръхмогъщи магьосници е силно натрапчиво. Черешката на тортата разбира се са военните кампании, които не са никак скучни, и са доста различни помежду си. Докато тази около Таниел е съпътствана от съмнения, предателства и егоцентрични офицери, тази на Тамас представлява отстъпление, подобно на Наполеоновото от Русия, даже битка подобна на тази при Березина си има. Както и неочаквано уважение между привидно кръвни противници, и разкрития относно мотивите на Тамасовата омразата към Кез. Покрай последното, и в частност около силният персонален момент в тях, определено може да се спори дали изобщо има добри герои в традиционния смисъл. Което не е непременно лошо, в този случай особено, но е добре човек да си има едно наум.

И така, „Алената кампания“ е чудесно продължение на поредица, хванала ме в правилния момент и заиграваща се с реални теми и събития, които хем са ми интересни, хем не съм ги експлоатирал чак толкова. Приликите с Френската революция и Наполеоновите войни са свеж полъх, и сега остава да видим дали в третата част ще има и подобие на Ватерло. За щастие въпросната трета част е написана и издадена на запад още преди две години, а у нас се чака по Коледа за панаира на книгата.

Posted in books, fantasy | Tagged | Leave a comment

Кръвен обет

Заглавие: Кръвен обет (Първа книга от “Барутният маг“)
Автор: Браян Маклелан
Издател: MBG 2015

Първата книга от “Барутният маг“ се оказа приятната изненада на лято 2017, а цялата трилогия дава надежда да е такавата за първи път от доста време насам. Отдавна не ми се беше случвало книга да ме увлече за толкова бърз прочит, въпреки не особено оригиналният сюжет. Всичко започва с един преврат, или по-скоро с успеха му. Текущият крал на Адро, една от деветте нации, се показва като силно некомпетентен и с неконтролируема склонност към прахосничество. Когато въпросните фактори го довеждат до сключване на тежък договор, който на практика би заробил кралството към съседен Кез, група високопоставени съзаклятници начело с фелдмаршал Тамас извършнат светкавичен преврат и кралят и ред благородници са скоропостижно ликвидирани. За беля, в този списък се включват и маговете от кралската кабала, което отприщва редица нежелани сили, мислени за или изчезнали, или легендарни. В същия момент съседите от Кез готвят война заради пропадналия договор, а сред съзаклятниците има предател, или даже повече от един. Инспектор Адамат е нает от Тамас да открие кой е предателят, но самият той е жертва на изнудване заради стари дългове, които внезапно се оказват в ръце, много по-опасни от тези на местния престъпен вожд.

Действително не звучи особено оригинално, но дяволът е в детайлите. За начало, вселената не е типичната средновековна фентъзи такава, а е нещо, което наподобява по-скоро времето на Наполеоновите войни. Да се разбира – битките се водят с мускети, винтовки и оръдия, обществото е узряло за индустриална революция и на технологично, и на социално ниво, а боговете се възприемат като мит, поне от масите. Е, както се оказва, за последното грешат, но и тук има поле за врътки, като няма да е учудващо боговете да са просто много могъщи магове, каквато хипотеза се пуска тук-там. В следствие от наличието на барут, налице е и интересна врътка по отношение на магията – част от маговете са така наречените барутни магове, които имат способностите да възпламеняват барут от разстояние, без кремък, или да насочват куршумите на на моменти абсурдни разстояния с абсурдна точност за кремъчни гладкоцевни оръжия (масовите са все още на този етап, flintlock, въпреки наличието на винтовки на места). За да направят горното обаче, се налага да приемат барут, основно чрез поглъщане, което доста напомня на аломантите от сандерсъновия „Мъглороден“ (до колкото разбрах, Маклелан е ученик на Сандерсън, та не е съвсем изненада подобно влияние). Всъщност барутните магове са възприемани като абоминация от преобладаващие магьосници, така наречените Привилегировани, което води до най-малкото неприязън, и в ред случаи открита вражда и гонения между двете течения. Има и ред други хора с по-особени таланти, но истински могъщите са горните две.

Героите са изцяло в сивия спектър, няма открито добри, но виж някои откровено лоши може и да изскочат. Хубавото е, че има доста неизяснени въпроси и немалко поле за разгръщане в следващите два тома. Две от главните действащи лица са гореспоменатият Тамас, който също е барутен маг, другият вече споменат инспектор Адамат, доста способен всъщност, въпреки че вече е пенсиониран. Като цяло, хареса ми, че въпросните двама са възрастни, улегнали и що-годе мислещи и липсват досадни тийн-драми. Третият персонаж е синът на Тамас, изключително способният барутен маг и стрелец Таниел, който за баланс си има леко отчуждение от баща си, провал в личен план и открито пристраствяване към барута в наркотичен стил. И тримата има накъде да се развиват, а интересното е накъде ще се развият и някои други женски персонажа – Влора, бившата на Таниел, и нямата и загадъчна Ка-поел. Иначе действието тече плавно и бързо, не дотяга, въпреки преобладаващата сива гама липсва откровен графизъм (за щастие! Можело, значи.). Има политически интриги, има двойни игри, има древни загадки и отприщени магии, има някоя-друга битка, има доста стари сметки за разчистване. Е, има и клишета тук там, но то не може съвсем без хич, особено след толкова жанрова експлоатация през годините.

Чак към края смислих на какво ми напомня цялото звучене на книгата, съпроводено от корицата. А именно, на серията за Шарн на Бърнард Корнуел, което само допринася за и без това доброто впечатление. Може би уцелих точния момент, може би самата комбинация от съставки направи „Кръвен обет“ приятната изненада, която се оказа. Веднага хващам продължението, с надеждата и третата книга да излезе скоро на български.

Posted in books, fantasy | Tagged | Leave a comment