Деветте милиарда имена на Бога

Posted on October 19, 2017 by Филип

Заглавие: Деветте милиарда имена на Бога
Автор: Артър Кларк
Издател: Сиела 2013

Пълното име на настоящата книга е „Деветте милиарда имена на Бога. Избрани разкази. Том първи“ и както е красноречиво казано, е сборник с разкази. Към Артър Кларк имам особено сантиментално чувство, бидейки един от първитя sci-fi писатели, с чието творчество се срещнах първо преди години, така че винаги чета книгите му с интерес. Харесва ми подходът му на балансираност, книгите му не са нито прекалено тежки откъм техническа или социална част, нито скучни откъм литературна, а и винаги има налице някаква форма на оптимизъм, дори и в по-мрачните сюжети. Настоящата не прави изключение откъм качество, но за това пък се изненадах от доста апокалиптичното звучене, което преобладава в повечето разкази. Не го очаквах, особено след като се оказа, че почти всички са от сравнително ранен етап от писателската кариера на Кларк.

По ред на номерата, сборникът съдържа следното:
• Прoбуждaнeтo – още първият разказ се занимава с евентуалния край на човечеството, през погледа на единствения оцелял, който е посрещнал въпросния край в далечния космос. Наследниците на човечеството пък са изненадващи.
• Cпacитeлнaтa eкcпeдиция – тук пък повествованието се води изцяло от извънземна цивилизация, ставаща свидетел на края на Земята и опитваща се да открие оцелели и да ги разбере какви са били. А когато ги намира, се сблъсква с нещо напълно неочаквано.
• Тexничecкa грeшкa – един злощастен инцидент в генератор от ново поколение води след себе си ред други неприятности и проблеми. Особено когато в опита да се поправят се случва недоглеждане.
• Урoк пo иcтoрия – поредна история за края на човечеството, поради нова ледникова епоха. Този път наследниците са от Венера, а наследството на човечеството е неразбираемо за тях и всъщност доста странно.
• Зaбрaвeният врaг – и пак на тема нова ледникова епоха, този път със свидетел. Как би изглеждал изоставеният Лондон пред нашествието на ледници.
• Тoчкa нa прeчупвaнe – един привидно рутинен рейс до Венера придобива заплашителни измереня, след като корабът е ударен от метеорит. Най-психологически ориентираният разказ от всичките, с най-добре разработени персонажи.
• Рaзxoдкa в мрaкa – тук се сблъскваме с вътрешния монолог на астронавт, принуден от обстоятелствата да измине пеша разстоянието между две бази на далечна и тепърва изучавана планета. По тъмно. И разходката не е приятна, заради стара история за страховити и загадъчни твари, която никой не е доказал, или по-лошото, опровергал.
• Чacoвoят – лунна експедиция се натъква на нещо непознато и определено създадено от някого. Първият контакт е въпрос на време…
• Зeмнa cвeтлинa – по-късно е разширено до пълнокръвен роман, който още не съм чел. История за ранните години на човешкото разселване в космоса, развиващо се на Луната, която толкова прилича на premise-a на „Експанзията“, че остава съвсем основателното чудене колко точно авторите на въпросната серия са се „вдъхновявали“ от тази история. Извън това е най-оптимистичната история от всичките.
• Зaбрaвя ли тe, o, Зeмя… – пак сме на Луната, този път при последните оцелели земляни след ядрена катастрофа на Земята. Кратък и стегнат разказ, чиято идея обаче е експлоатирана многократно.
• Цялoтo врeмe нa cвeтa – един обир на антики и ценни книги се оказва, че има доста изненадваща цел. Какво пък, наетият крадец може и да успее да спаси положението.
• Дeвeттe милиaрдa имeнa нa Бoгa – тибетски монаси правят поръчка за компютър, който да завърши дейността, с която се занимават от векове. Само че какво ли ще стане, като приключи?

Posted in books, sci-fi, разкази | Leave a comment

Вещерът – „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“

Posted on October 18, 2017 by Филип

Заглавие: Вещерът – „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“
Автор: Анджей Сапковски
Издател: Инфодар 2008

Покрай „Сезонът на бурите“ се случи така, че доста често правих справки в преждеиздадените книги за това-онова, което бях позабравил, и съвсем логично и очаквано се стигна до бърз и напълно задоволителен препрочит на първите два сборника с разкази, а именно „Последното желание“ и „Меч на Съдбата“. Знам, че има нови издания на Сиела понастоящем, но аз си пазя старите на Инфодар и тях четох. Надявам се в новите присъстващите тук-таме противоречия с останалите книги в понятия и имена да са изгладени, но не ми се купува, за да проверя. Във всеки случай, предвид наличието вече на що-годе достоверни карти на света на Гералт покрай игрите, препрочитът беше доста по-пълноценен от преди.

Не ми се навлиза много в детайли, затова ще гледам да не се разпростирам много. Мнението ми така или иначе е силно положително, почитател съм на поредицата, а покрай „Нещо приключва, нещо започва“ съм на мнение, че Сапковски определено е майстор в кратката форма и със сигурност бих се радвал да прочета и други негови истории. Иначе самата поредица за Вещера поне докъм 2013та, когато излиза „Сезонът на бурите“, се състои от седем книги – два сборника с разкази, споменати по-горе, и общо пет книги, свързани в една обща и доста мащабна история, изпълнена с интриги, политика и достатъчно добре балансирана тъмнина и написана по време, когато редицата съвременни герои на мрачното фентъзи вероятно са си нямали и идея, че ще пишат такова. Обект на настоящото са, както стана дума, първите две книги.

„Последното желание“ е първият сборник и съдържа общо шест разказа, писани по-рано и събрани в едно томче, като са обвързани и със задаваща обща рамка седма история. Разказите са с напълно независима история, но въпросната седма рамка ги представя като един вид ретроспекция на част от досегашната история на Гералт.
• „Гласът на здравия разум“ е въпросната маркираща история, развиваща се в настоящото на Гералт непосредствено след иначе откриващия разказ „Вещер“. Освен да обедини историите и да им зададе ретроспективен нюанс, тя служи и да разкаже немалко неща що за чудо са вещерите, кредото им и в частност това на Гералт, както и за по-дълбоко надникване в мислите на последния.
• „Вещер“ е истинското въведение на Гералт от Ривия, включително и хронологично, бидейки първият написан през 1986та. Още в първата си поява Гералт носи някои от чертите, които оформят характера му и занапред, което е нормално, предвид, че това не е история на произход. А иначе самата история е вече класическата поръчка на крал Фолтест относно прокълнатата му в стрига дъщеря, която е и чудно визуализирана в интродукцията на първата игра. Именно този разказ е най-близо до сегашното време на цялата книга.
• „Зрънце истина“ пък е първият преведен на български разказ, още в началото на 90те в SF thriller списанията. Странният прочит на приказката за Красавицата и Звяра е истински забавен, не само с увереният в себе си Гералт, ами и със Звяра, който се чувства изключително добре като звяр и не иска да се променя обратно в човек. А красавиците са всичко друго, но не и принцеси, особено последната.
• „По-малкото зло“ е един от най-добрите изобщо разкази, който освен уникално разкостване на приказките за Снежанка, Рапунцел и тн., съдържа и навеждащи на размисъл разсъждения на тема има ли изобщо такова нещо като по-малко зло. Тук Гералт е изправен пред дилема без правилен избор и се сдобива и с един от немалкото си прякори, този път изцяло отрицателен.
• „Въпрос на цена“ пък сякаш е най-важният от първата книга, предвид, че от него тръгват събитията, които задвижват историята в петте романа. Един празник по случай пълнолетие в Цинтра на пръв поглед няма нужда от вещер, но на втори не е точно така.
• „Краят на света“ проследява първото съвместно приключение на Гералт с неизменният му от тук нататък спътник, барда Лютичето. Освен това за първи път се появяват елфите в света на Гералт, които не са особено позитивни твари тук, и има доста размисли на тема опазване и прогрес.
• „Последното желание“ описва първата среща на Гералт с голямата любов на живота му, магьосницата Йенефер. Освен големия екшън с разбеснял се джин, присъства и много забавен момент на тема как не бива да се използват заклинания и не само на език, който не знаеш, и как въпросното заклинание, вместо да прогони джина, може да го вбеси още повече.

Вторият сборник, „Меч на съдбата“, няма рамкираща история, но за сметка на това историите вътре се развиват последователно и след събитията от предния сборник. Отново са шест, този път и по-дълги и добавящи нови черти към най-често срещащите се герои Гералт, Йенефер и Лютичето, не всичките положителни.
• „Границата на възможното“ е една история за дракони, изчезващи видове и алчност. Както и не съвсем изненадващото разкритие, че не всички магьосници са себични изроди. Което важи и за Йенефер, чиято връзка с Гералт вече е претърпяла някой и друг катаклизъм.
• „Парче лед“ вкарва Гералт в неочакван любовен триъгълник и отново показва Йенефер в далеч не най-добрата й светлина. Тук за първи път се споменава и Дивия Лов. За мен именно този е най-безличният от всичките разкази.
• „Вечният огън“ пък е най-забавният в този сборник. Въпросният вечен огън и религиозният елемент са на втори план, на първи всъщност са предразсъдъците и вписването на малцинствата от една страна, и търговията от друга. И дивотиите на Лютичето, разбира се.
• „Малка саможертва“ – Малката русалка среща Сенки над Инсмут. Има и още, Гералт внезапно го раздава дипломат, и финалният резултат е един път. Тук е и онази знаменателно-абсурдна финална фраза за свирепия и гладен върколак, който се оказва почитател на Лютичето.
• „Мечът на предопределението“, както е името на петата история, всъщност би трябвало да е и правилното заглавие и на сборника. Тук пак се третира темата за равновесието, настъплението на човека в хабитатите на други раси или видове, но най-вече е запомнящ се заради първата среща лице в лице на Гералт и Цири.
• „Нещо повече“, финалният разказ, освен че е мост към последващите пет романа, е най-емоционално зареденият от всичките. Гералт спасява закъсал търговец на лоша територия и е тежко ранен, а докато търговецът се грижи за него на път за дома, изпада в няколко ретроспекции, в които се появяват ред герои от преди. Това е история за доброто и добрината в хората дори и в най-мрачните времена на война и разруха. А накрая и до извода, че от предопределението няма бягане.

„Вещерът“ като поредица дължи много на първите два сборника с истории. На места в следващите романи сюжетът губи парата, а и изместеният върху Цири фокус също не винаги е добро решение. Независимо от това, за мен поредицата е ценна, най-вече заради усещането си за текст, писан от европеец, и то не англоезичен. Често се чуват мнения, че екзотиката на източноевропейските реалии и чудовища е основна за свежото усещане на серията. Съгласен съм, че го има този елемент, но не мисля, че е само това. „Вещерът“ носи далеч не само източноевропейски дух, но и изцяло и чисто европейски такъв. Вдъхновения има от цяла континентална Европа, и това макар да не е много изразено в първите два сборника, става изразено в следващите томове. И това за мен е прекрасно.

Posted in books, fantasy, разкази | Leave a comment

Правдата на Торен

Posted on October 11, 2017 by Филип

Заглавие: Правдата на Торен
Автор: Ан Леки
Издател: Бард 2014

„Правдата на Торен“ се оказа неочакван препъни камък за мен в научната фантастика, особено на фона на солидното количество награди, които е отнесла. Рядко се е случвало толкова да се подразня на начало на книга, но тук точно това се случи, и ако не беше пустият ми инат да дочитам каквото съм захванал до край, сигурно щях да отвъртя едната звезда и да спра още в началото. В крайна сметка обаче я завърших и резултатът все пак не е изцяло отрицателен. Две звезди, защото елементът на другост все пак го има и е донякъде привлекателен, и защото цялата идея за един интелект в много тела и ограниченията, следващи като се срине свързващата го мрежа или бъде откъснат от нея също беше интересна. Всъщност цялата тема за едно съзнание в много тела беше хубава и що-годе прилично развита. Но останалото беше доста разочароващо.

Като за начало, сюжетът се оказа по-скоро скучен, особено в началото. Към края понабра скорост, но въпреки това си остава на практика просто едно въведение в история, която не съм сигурен дали имам желание да завърша. Историята представлява разказ, развиващ се от една страна в сегашния момент на света, и от друга двадесет години по-рано – една глава е в настоящето, следващата в миналото, освен към края – и се води от страна на персонаж на име Брек. Въпросният персонаж е последният остатък от изкуствения интелект на космическия кораб „Правдата на Торен“ на Радчайската империя. Да, точно така – действието се води от името на изкуствен интелект, не на човек. В линията двадесет години по-рано „Правдата на Торен“ е унищожен, за да прикрие привнесен конфликт в съзнанието на главата на Радчайската империя (помещаващо се, разбира се, в хиляди тела), и в настоящата Брек най-сетне е близо до отмъщението си. Стига да разбере на коя от личностите точно да отмъсти, да надмогне ограниченията на изгубеното колективно съзнание и връзка с мрежата на Радч и евентуално да оцени последиците от действията си, които биха довели до открита гражданска война. Или до по-лошо от страна на близката и доста напреднала извънземна цивилизация, която пък е отговорна за раздвоението и конфликта в съзнанието на управляващата империята личност.

Досега се стараех да избягвам да използвам полово определени описания на персонажите, основно за да влезна в духа на книгата, но и най-вече защото така и не стана съвсем сигурно кой точно какъв пол е. Да, точно така. Обяснението е, че обществото в Радч е толкова напреднало, че полът вече няма никакво социално значение, и даже разделението на половете е изчезнало от езика им. В резултат всичко що е съществително е или в женски род, или в нещо, наподобяващо женски род – например „лейтенанта“, „капитана“ и прочие подобни. Само че на мен цялата тази история с половете ми е нелогична – ако толкова са се развили, че полът вече няма никакво социално значение, защо речта на радчаите е задължително в женски род навсякъде, а не в полово неутрален, както би било логично? Особено предвид, че размножаването си е съвсем нормалното човешко такова, и че в английския си има съвсем нормален среден род. И дори да приемем, че Брек продължава да упорства с използването на женски род дори и в случаите, в които потвърдено става дума за мъже, дори и когато говори на друг език, само заради факта, че е ИИ и това е заложено в нея, пак дразни, предвид колко мащабен интелект се представя да е бил. В един момент всичките тези думи в псевдо женски род просто писват. И дори и в мъжете – да, въпреки изобилието от женски родове за немалко персонажи става ясно какъв пол са всъщност, даже Брек има податки, че е в мъжко тяло; в поведението им няма много мъжки черти. Като стана дума за тяло, да поясня – корабите действително се управляват от изкуствени интелекти, обаче командният състав е от хора. С екипажите обаче е различно. Някои са съставени от хора, но преобладаващо са от човешки тела с унищожено съзнание на пряко подчинение на ИИ, наричани второстепенни (Брек използва точно такова тяло), като такива се придобиват при поредното завоевание и се съхраняват в замразено състояние в трюмовете, докато дотрябват. Гореописаното предполага солидни технически описания, но не е такъв случаят, в действителност техническата част е минимална, а описанията и концепциите са основно на социално ниво. Говорейки за такова, така и не разбрах каква е идеята на ръкавиците и чая и толкова честото им споменаване. Радч конкретно е вдъхновена силно от римската империя и начина, по който тя асимилира завладени народи и религии, но както авторката казва в интервюто в края, радчаите не са римляни в космоса.

Освен това с безкрайния женски род, другото, което грам не ми допадна, бяха студените и силно несимпатични герои. Докато за основният персонаж е очаквано да е такъв, предвид какво всъщност е, за останалите не е. И дразни. За капак има и прекалено много прилики с творчеството на Урсула Ле Ггуин и в частност с “Лявата ръка на мрака” от Хейнския цикъл заради цялостното поведение на радчаите и обществото им, а също и с “Освободеният” заради структурата една глава в настоящено, една в миналото. А не е като да съм им почитател на тия две книги точно.

Като цяло, „Правдата на Торен“ за мен се оказа разочарование, което си остава такова въпреки многото получени награди. Ако я бях зарязал, както си мислех по едно време, сигурно щеше да си отнесе едната звезда в Goodreads, но към края все пак положението малко се подобри. Що се отнася до наградите, все повече се чудя до колко вече се дават заради качествата на произведенията, а не заради други по-конюнктурни причини. Особено що се отнася до Хюгото на „Правдата на Торен“, получено баш в разгара на истерията покрай Sad Puppies. Но това е тема на друг размисъл, за който нямам нито желание, нито нерви да разчепквам. В крайна сметка, защо я дочетох „Правдата на Торен“? Основно с надеждата да открия с какво точно е заслужила всичките овации и белким намеря нещо, което все пак да ме впечатли. Ами, не стана. Но този етап няма да чета продълженията.

Posted in books, sci-fi | Leave a comment